Несправедливо малко от света на студио „Гибли“ успява да стигне до България. Особено на голям екран. За щастие, приятно изключение дойде тази година, когато „Момчето и чаплата“ намери място в програмата на големите киновериги у нас. Сега, освен да подкрепим филма и да докажем, че публика за тези анимации има, нека обърнем поглед към другите заглавия, които си струва да се отбележат. Трудно е да се обхванат всичките 23 съкровища на японското студио, затова вече отразихме няколко в първата част на тази кратка поредица, служеща по-скоро като пътеводител из света на „Гибли“.
Сред настоящите заглавия има както най-разпознаваемите и основополагащи за целия глобален успех на студиото, така и някои, които е възможно да бъдат пропуснати, именно поради липсата им на кинопоказ у нас (на територията на България всички филми могат да се гледат в Netflix).
Доставките на Кики
Поредното дружелюбно заглавие от „Гибли“, кокетно бижу, което ще изпълни с радост. Без да е непременно задължителен за гледане, но с нищо няма да навреди, даже би могъл и да вдъхнови. Магията във филма се е превърнала в толкова естествена част от историята, че е незабележима. Сякаш е съвсем обикновено, щом влезем в тази непозната територия, да открием хвърчащи напред-назад вещици. И още по-особеното в новата нормалност на Миядзаки е, че те не плашат, а напротив – малката Кики като всяко дете в свят на възрастни си търси мястото, а зрителят е съпричастен към нейните тревоги и надежди. За да си намери обаче това нейно място, момичето трябва да запази и усъвършеснтва своите открояващи качества – вродена доброта и невинно излъчване. Безспорно предизвикателство, като имаме предвид колко строг, сърдит и страшен изглежда случайният непознат. Поне докато не го опознаем.
В „Доставките на Кики“ няма буквален, физически злодей. Единствената пречка за постигането на целите на Кики са собствените ѝ колебания. И чак когато научи, че истинската ѝ дарба не са разговорите с любимия ѝ черен котарак, нито плуването из облаци на вълшебна метла, а готовността ѝ да помага на близките си, тя ще успее да накара родителите си да се гордеят. А цялото това лутане е украсено в неостаряваща анимация, която постоянно ще приканва нови зрители към себе си, за да им напомни, че по-големи страхове не съществуват, освен онези, които сами си измисляме. Щом се убедим колко незначителни са личните ни притеснения на фона на всички потенциални обществени опасности, тогава готовността да помогнем самоотвержено ще бъде възнаградена с щастлив край.
Моите съседи Ямада
„Моите съседи Ямада“ е предложение, което ще се хареса на най-малките зрители, и сериозен фаворит що се отнася до първи филми, които едно дете би могло да изгледа. Поредицата от комедийни случки в ежедневието на семейство Ямада са леснодостъпни за припознаване – от борбата за дистанционното на телевизора до изгубването в мола. И тъй като няма строга хронологична последователност помежду им, те са удобни за оставяне на пауза, в случай, че вниманието се изплъзне от ума. Анимацията е много по-различна от обичайното, с което сме свикнали. Изглежда опростена и няма да е трудно да се пренесе после в рисунките на всяко дете. Точно в това е и чарът на семейство Ямада – те нямат друга претенция, освен да са приятно семейно развлечение. Филмът успява да ангажира както малчуганите, така и да бъде уважен подобаващо от техните родители.
Основен виновник за „Моите съседи Ямада“ не е Хаяо Миядзаки, а Исао Такахата, вторият по важност в семейството на „Гибли“. Неговата филмография включва и „Гробът на светулките“ и „Пом Поко“, за които стана въпрос в първата статия. С „Моите съседи Ямада“ Такахата е направил сериозен пробив за японското студио, създавайки анимационен филм, който е изцяло дигитален. Това няма как да се забележи покрай симпатичните и простовати на външен вид герои, но всъщност, за да могат те да се „раздвижат“, са се изисквали модерни за времето технологии. Така че дори зад най-невинните изображения стоят безброй часове неуморна работа, за да се представи филм с по-нестандартен облик. Историята пък сама по себе си е тривиална, но и стопляща.
Подвижният замък на Хаул
„Подвижният замък на Хаул“ ще е изпитание за по-нетърпеливите зрители. Вероятно затова Миядзаки толкова високо цени този свой филм. Характерното му въображение, лишено от последователност и логика, но надарено с особена чувствителност, е осезаемо и отвежда в любопитна посока. Детайли се показват от всички страни, във всеки кадър. Анимацията е спираща дъха и хипнотизираща. Невъзможно е човек да се отмести поглед и да остане безразличен, независимо колко въпроси изникват с всяка изминала минута. „Подвижният замък на Хаул“ не разрешава конфликта с напредването на времетраенето си, а го задълбочава и обогатява допълнително. Темите излизат една след друга, като е трудно да се проследят всичките само с едно гледане.
Музиката на Джо Хисаиши е невероятен компонент! Той е основното име, което се свързва с познатите мелодии и на други важни филми за Гибли, но в „Подвижният замък на Хаул“, особено по време на сцената с тайната, цветна градина, Хисаиши постига забележителен резултат. Улавя цялата магия от тези два часа и я превръща в трогателна композиция, продължаваща не повече от пет минути. Редно да се спомене, че вероятно насищането от сюжетни линии е и резултат от факта, че „Подвижният замък на Хаул“ е адаптация по книга, а не оригинална идея на Миядзаки. В този случай най-важният разказвач в японската анимация взима първоизточника и му намира място в своите лични терзания относно остаряването, състраданието и запазването на мир в свирепия свят.
Отнесена от духовете
Най-разпознаваемият филм на студио „Гибли“, наситен с множество ходещи метафори и символи, е „Отнесена от духовете“ и няма необходимост от допълнително представяне. Сякаш всичко онова, което е било любимо и близо на сърцата на феновете на Миядзаки, е намерило форма и подходящите размери в този филм. Главният персонаж е момиче, попаднало в объркан, чудат свят, в който се налага да спаси своите родители. И за разлика от „Подвижният замък на Хаул“, в „Отнесена от духовете“ структурата на голямото приключение в нито един момент не бива засенчена от тази на по-малките. Всеки сблъсък на Чихиро с фантастично нарисуваните създания е отличителен, без да желае да е нещо повече от поредното изпитание. Точно в тази си простоватост филмът успява да постигне комплексна история, от която всеки зрител сам може да прецени колко да вземе за себе си.
Героите до един са забележителни и създават поводи да се чудим какви са те отвъд малкото време, с което са разполагали да ни впечатлят. Няма анимационен свят с по-голяма мащабност и по-осезаема атмосфера от „Отнесена от духовете“. Колкото повече навлизаме в непознатото с компанията на Чихиро, толкова по-съпричастни сме към премеждията и страховете ѝ. Въздържането е най-силната част от филма – когато има тишина, нека тя да бъде използвана за казване на иначе дори визуално невъзможното. Когато има по-стряскащи сцени, нека те да са наистина напрегнати и да привличат точно колкото и отблъскват. Във всеки аспект „Отнесена от духовете“ показва уважение към зрителя, предоставяйки история, която ще бъде помнена десетилетия напред.
Моят съсед Тоторо
„Моят съсед Тоторо“ е непременно „Пинокио“-то на Гибли. Повече от тридесет години са изминали от появата му на бял свят, но този филм продължава да има най-разпознаваемия герой на японското студио. Вероятно без Тоторо Гибли никога нямаше да могат да достигнат такава популярност на каквато се радват в момента. За първи път светът обръща поглед към изтока, за да открие по-различен тип анимация – отново рисувана, но в съвсем различен стил от Дисни. Историята за бягството от проблемите в реалния свят с помощта на фантастични същества е често срещана във всяка приказка, но в случая на „Моят съсед Тоторо“, подобно на „Там, където бродят дивите неща“, чудовището служи като верен помощник в порастването на децата. Освен най-добър приятел, то е и източник на безкрайна надежда за щастливото бъдеще. Именно в това се изразяват приключенията – в тяхното начало има гняв, разочарование, чувство за несправедливост. След срещата с Тоторо обаче оптимизмът се завръща.
Много от любимите теми на Миядзаки, които той тепърва ще развива в бъдеще, намират по-широка публика след премиерата на това заглавие. Несъмнено освен посещения в киносалона, Тоторо се радва на обилно количество изкупени плюшени играчки, произведени по свой вид и подобие. За много деца той успява да прескочи големия екран или този на телевизорите вкъщи и да се превърне в същия пазач на техните съкровени копнежи, какъвто е и за Мей и Садзуки. „Моят съсед Тоторо“ е подходящ за всеки, независимо възрастта – рядък успех в комбинирането на герои, достъпни за невръстни зрители с теми, способни да докоснат и по-възрастните.
Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.
