Гибли: отворената врата към японското въображение

Има нещо различно в анимацията. И не говоря само за магичното, абстрактното, умозримото – все ключови нейни характеристики. В анимацията се крие възможността възрастният да се превърне в дете и да научи още малко за морала, който се е превърнал в тънка ледена повърхност под твърдите ботуши на прекаления рационализъм. 

Върху този лед се е качвал Динозавърът Гърти в началото на миналия век, след него е стъпвал El Apóstol с амбицията на аржентинците да са първенци в пълнометражната анимация, по-късно ледът се стопява и напоява разкритата отдолу пръст, от пръстта никне гора и в нея се губи Снежанка. Tака се заражда една върволица от събития и факти, които ще доведат анимацията от скицирани елементи до едно непoдражаемо средство, чрез което днес да приемем реалността, като позволим на художниците да си я измислят.

Гибли

Няма как да говорим за анимация, без да навлезем в едни по-различни гори, озвучени от цикади, миришещи на тамян, обитавани от камита и обрисувани от малката четка на Хаяо Миядзаки или Исао Такахата. Студио Гибли създаде ново значение на анимацията и с артистичното размахване на пръст, както само един японец може да размаха, и с уважение и достойнство затвърди, че анимацията им ще бъде ново изживяване за съвременния свят. Едновременно актуални и модерни, но зачитащи традициите на класическите произведения, японските художници са категорични, че в тази бурна индустриализация темата за природата, фолклора и семейството ще останат трайно присъствие в тяхната филмография… както би трябвало да е и в света.

Ако не сте гледали нищо на Гибли, още по-добре. Този материал и идният след него са предназначени да ви открехнат вратата към дълбокия свят на Миядзаки, като ви изброят няколко от заглавията, които можете да гледате особено ако сте се запътили към “Момчето и чаплата”, разпространяван по кината от 08.12.2023 г. За да разберете цялата фантасмагория на съзнанието на Гибли, трябва да отворите широко очите за малките детайли, които Хаяо Миядзаки и Исао Такахата използват. 

Гробът на светулките (Hotaru no haka, 1988) – накрая светулките ще се събудят и пак ще полетят

Гибли

Когато филмите на Миядзаки стават все по-хомогенни в стила и визията си, Исао Такахата решава, че е време за иновация, непредсказуемост и че търговската нагласа при правенето на филми не трябва да изпреварва креативната мисъл.   

“Гробът на светулките” е едно от онези анимирани събития, които често ще се посочат като шедьовър на студиото, но никой няма да дръзне да ги гледа за втори път. Не ме разбирайте погрешно, Роджър Ебърт добре го е обяснил: филмът е емоционално преживяване, толкова могъщо, че променя осмислянето на анимацията. “Гробът на светулките” е силен драматичен филм, който просто се случва да е анимиран. И в това се корени причината. Не е лесно да наблюдаваш безучастно съдбата на две деца сред бомбардировките в Кобе, които единствено се опитват да оцелеят, макар всичко да върви в ущърб на усилията им.

Гибли

Във филмите на Гибли нишката на хубавата история е преплетена с тази на дълбоката вяра. От будистките ритуали и мантри (като тези в “Пом Поко” и понасянето на облак към небето) до шинтоистката детайлна експресивност (камитата, боговете, които обитават невидимия реалм на земята – навсякъде в произведенията на Гибли – “Отнесени от духовете”, “Принцеса Мононоке”, “Поньо”, “Моят съсед Тоторо”). Тук такова цветущо божество няма, или ако има, то ще бъде под формата на скрито шинигами, което с идването си носи единствено смърт и мъка. Сейта и малката му сестра Сецуко трябва да оцелеят след Втората световна война. Филмът е едно пътуване из спомените на Сейта, които в последните мигове на неговия кратък път ще го върнат към хубавите моменти със семейството му, цветния хълмист град и спокойствието, което скоро ще бъде нарушено от сигнала за тревога. 

“Гробището на светулките” е един баланс между радост и тъга, между живота и смъртта, между тягостното дърпане към детството и насилствения подтик да пораснеш бързо. Войната и нейното унищожение е фон, със сигурност брутален и разрушително емоционален, но радостта от живота е елементът, който Такахата използва, за да представи несправедливата борба и силата да се държиш за живота и да продължаваш напред, когато всичко те тегли в обратната посока. Определено не се гледа лесно и определено не трябва да се подценява само защото историята е анимирана. Но си заслужава, защото никъде другаде няма да видите това съчетание на реална бруталност и красива илюстрираност освен в японското аниме. 

Порко Росо (Kurenai no buta, 1992) – ще повярваш, че прасета летят във въздуха

Италия е в сърцето на Гибли. Не само в името. Гибли е италианизация на либийското арабско наименование за горещ пустинен вятър, също и прякор на италинския самолет Caproni Ca.309. Да, точно този самолет, за който Миядзаки споменава и в “Порко Росо” заради страстта си към авиацията. С това студиото вярва, че ще задуха нов вятър в аниме индустрията, зрителите от целия свят може само да потвърдят. 

Тук това вмъкване на любовта на Миядзаки към авиацията е задължително: от сцени на полети и самолети, фантастични или напълно реални, от въображаемите flaptors-и в “Лапута: Замъкът в небето”, до цепелина в “Доставките на Кики”. Малко по-късно Миядзаки ще разгърне изцяло тази своята страст към летящите машини и инжинерството във “Вятърът се надига”, но много преди това неговото приключение в небето започва от „Порко Росо“ през 1992 г. 

Идеята за пилотиращото прасе се появява още като образ в “Лапута”, но се реализира същински в историята “The age of the flying boat”. Разликата между двете заложени концепции е, че втората вече рисува авиатора като прасе, локацията се мести в Адриатическо море и периодът е заклещен между двете световни войни. В “Порко Росо” ще намерите всичко – хумор, тежка съдба, сблъсък на силната последователност на традицията с непримиримостта към нея. Ще се убедите, че едно прасе може да чувства повече от човека (няма да издавам защо).

Интересно е през колко метаморфози преминава един Гибли филм, докато не пристигне до нас по начина, по който го гледаме и до днес. Миядзаки казва: “Порко Росо е направен така, че бизнесмени, изморени от техните международни полети, да му се радват, дори ако умовете им са замъглени от липсата на кислород. Трябва да бъде обаче и филм за момчета и момичета, както и за лели, които също да го харесат, но никога да не забравят, че всичко това е анимация за едни изморени, средни на възраст мъже, чиито мозъчни клетки са се превърнали в тофу, но знаят как да управляват самолет”.

Първоначалната идея “Порко Росо” да бъде 45-минутна анимация постепнно се разгръща в 90-минутен пълнометражен филм. Съдбата му не е да бъде прожектиран в самолетите, както е била поръчката до Миядзаки, а да стигне до кината и да стане пореден хит на студиото през лятото на 1992 г., завършвайки годината с изпреварване на значителни заглавия като “Красавицата и звяра” на Дисни. Години ще следват и “Порко Росо” ще остане най-печелившият анимационен филм в Япония… поне докато следващият филм на Гибли не се появи на големия екран.

Пом Поко (Heisei tanuki gassen ponpoko, 1994) – укротяване на нравите с идеална цел 

След антропоморфното прасе идва ред на тануки – енотообразното божество, което променя своята форма и води постоянно битки между себеподобните. Това е още една смела реализация на също толкова смела идея от Исао Такахата, която се сблъсква с много препятствия още в своята препродукция. Едно от тях се оказва самият Миядзаки, който изпитва съмнения по отношение на филма. Игровата му форма се сблъсква със сериозното отношение на режисьора най-вече чрез заглавието. Оригиналното заглавие “Хеисей ера на тануки войната Пом Поко” е съкратена до ономатопеичния звук “Пом Поко” (за улеснение на разпространението), което обозначава звука, който се чува от удрянето по корема на тануки. Такахата пише сценария сам, провокиран от идеята да покаже как урбанизацията води до унищожението на горите (свещените територии на шинтоистка Япония). За да запазят домовете си, тануки решават да изучат старите техники на преобразяване, за да победят машините и да живеят спокойно. 

За радост на феновете на Гибли филмът успява да прескочи съмнението на Миядзаки. Щеше да е загуба, ако не беше. За хората извън страната на изгряващото слънце щеше да е по-трудно да научим за фолклорните легенди, за лисицата и енота (кицуне и тануки – двамата най-успешни опашати измамници), за поверията в будистката религия и още редица интересни детайли от един непознат за нас начин на живеене сред усещане за сублимно присъствие, природа и ежедневни ритуали.

От време на време в студио Гибли светва една лампичка, на която е закачен етикетът “Експериментирай”, и художниците се активизират. Слава Богу, повечето деца не долавят тази експерименталност или сурова показност веднага. “Пом Поко” е може би най-добрият пример, който веднага би бил алармиращ за родителите, които предпочитат единствено модела на Дисни и нищо по-екстравагантно (като в епизода с тестисите, които се уголемяват и се превръщат на килимчета, върху които да седнат удобно тануки, до онази бойна сцена срещу полицията, в която пак тестисите са животоспасяващи, като се преобразуват в значителен с размерите си парашут). Да, Гибли експериментира, но просто традиционните японски истории за тануки са точно такива и често ще ги видите като декорация пред вратите на къщите в Япония – с колкото по-големи… сещате се.. толкова повече късмет носят.

Принцеса Мононоке ( Mononoke-hime, 1997) – когато човекът сметне, че е по-голям от сянката си 

Редуването на двамата знаменити режисьори в студиото стана неволно, затова последният филм в материала (и мой личен фаворит) ще бъде посветен на Миядзаки и неговата дълго пазена тайна.

Миядзаки си представя, че може да направи една своеобразна връзка към “Красавицата и звяра”, която обаче да бъде под формата на момиче, което среща чудовището Мононоке. Не се приема добре от студиото. Тогава Миядзаки се чуди дали не може да трансформира идеята в едно продължение на „Порко Росо“. И това не се приема заради нямата връзка между двата персонажа. Минават две десетилетия и в един момент се появява „Принцеса Мононоке“, което стига такава висота, че ще се превърне в първия анимационен филм, спечелил наградата на японската академия за филм на годината.

„Принцеса Мононоке“ е вероятно най-яркият пример за богатото вдъхновение от японската митология. От големите вълци (наречени оками, пратеници на духовете) до любимите ми тракащи с глави горски духчета и, разбира се, енигматичния елен, който нощем се превръща в гигантски бродник. Историята е пропита с препратки към едно поле, което само след два прочита на „Митология на Япония“ на Йоланта Тубелевич (онова симпатично издание от Български художник) може да вмъкне достатъчно обяснение. 

Миядзаки обръща конфликта. Ако при „Пом Поко“ битката беше водена от духовете срещу хората, то тук хората се обръщат срещу духовете и свещената гора, за да я превземат. Не защото им пречи нещо, а защото могат да си го позволят. Филмът е ситуиран в Муромачи ерата, в която хората започват да изобретяват оръжия и искат да ги използват. Следва една емоционална върволица от битки, смърт и прошка, което ще накара и двете страни да осъзнаят, че от пролятата върху тревата кръв няма смисъл. Миядзаки презентира връзката между човека и природата, но и акцентира върху това, че винаги в тази връзка ще има дисбаланс – едното ще е по-силно от другото

В Япония Мононоке предзвиква фурор. В Америка се появява, когато на екран е Спилбърг и вторият „Джурасик парк“, Камерън и „Титаник“, а представянето му в бокс офиса е като капка в морето в сравнение с представянето в Япония. Но Гибли решават, че е време да разпространят филмите си с помощта на американците и започват преговори как анимацията им може да достигне до целия свят. Тук е една от най-забавните градски легенди за американския въпрос и японския отговор. Когато Харви Уейнстийн се наема да разпространи „Принцеса Мононоке“, изисква филмът да се среже от 135 минути на 90. Тогава продуцентът Тошио Сузуки му изпраща подарък – една добре заточена катана, гравирана с думите „НЕ РЕЖИ!“. 

_____________

Хаяо Миядзаки, Исао Такахата, Томоми Мочизуки, Йошифуми Кондо, Хироюки Морита, Горо Миядзаки, Хиромаса Йонебаяши – това са имената на всички режисьори в студио Гибли, които вдъхнаха нов живот на анимацията от 1984 г. до днес. И макар вече да се чудим дали Миядзаки наистина някога ще се пенсионира (след „Принцеса Мононоке“ каза същото, пък вижте го сега), то зрителите можем само да се радваме и да черпим от въображението, в което студиото плува. Последният филм на Миядзаки – „Момчето и чаплата“ – излиза скоро по кината из цялата страна. Ако гледате някое от тези четири подбрани заглавия, на прожекцията ще знаете точно какво да очаквате. Тогава нищо няма да ви се стори прекалено фантасмагорично или отчуждено от класическия строеж на една анимация. Защото Гибли не е само за деца, те са и за всички останали, които забравяме, че ходим по тънкия лед на суровата действителност, и искаме поне за кратко да свалим тежките ботуши. 

Снимки: IMDB, Ghibli official website