Жан Дю Бари: Фаворитката на краля – Помпозна рокля от евтин плат

В едно далечно време мъжете избираха жените си вместо обратното и любовта се къпеше в гримове и перуки, без това да притеснява никого. Класовото разделение се усещаше още по-силно, отколкото в момента, ала основно спомените за тази епоха се делят на два вида – първите са за пищните дворци и блясъкът на кралете, вторите – мръсните улици и отсечените глави на свързващите се с привилегирования лукс. Мадам Дю Бари също е била на такъв кръстопът без да подозира. Била е изпратена да изучава религия, но единственото, което научила там, е, че Исус няма да я направи майка, а Библията няма да ѝ достави физическо удоволствие. Спасението се криело в еротичните романи. След като била изгонена заради своите животински наклонности от девствените монахини, открила радост в мъжките компании, най-вече в чара им вечерно време. Освен това, както се досещате, не понасяла и изтънчения превзет живот. Разбира се, нито един от всички тези недостатъци не ѝ отнел свободата да бъде женствена и неустоима. Иначе казано – мръсница. На модерен език – феминистка.

Злато или обикновена боя?

След като се запознахте с главната героиня на филма „Жан Дю Бари: Фаворитката на краля“, вече мога да премина към няколко важни уточнения. Историческият биографичен филм не бива да има общо с документалния, а да е абсолютно свободен да интерпретира разни кухи факти, както намери за добре. Защо това е (почти) задължително? Само с такъв подход ще се представи една фигура от миналото в очовечено състояние вместо бродеща легенда. Мисля, че много от вас ще се съгласят – нито „Амадеус“ е филм за Моцарт, нито „Вълкът от Уолстрийт“ е за Джордан Белфърт, нито „Социалната мрежа“ за Зукърбърг, нито „Блондинка“ е за Мерилин Монро… Оставям ви свобода да си допълните списъка, но ако включите „Бохемска рапсодия“ или „Теория на всичко“, моля прочетете този абзац отначало, докато тази наивна идея напусне иначе несъмнено интелигентната ви глава.

След като уточних важните качества на истински добрия исторически биографичен филм, е редно да пристъпя към въпроса дали Майуен, изпълняваща главната роля на Мадам Дю Бари, както и тази на режисьор и второстепенната – на сценарист – е направила истински добър исторически биографичен филм. Нека преди да ѝ отсека главата да не я съдя като тълпа от френската революция, а почтено да се аргументирам. Мога само да предположа, но намеренията на Майуен са били да създаде превъзходна сатира с усет към независимата силна жена, като към това добави и леки заимствания от приказката за Пепеляшка. Такъв филм изисква милиони. А младата актриса/режисьор не е достатъчно разпознаваема, че да ги спечели с името си. На помощ обаче се притичва Джони Деп, чийто кораб от талант и слава никога не ще потъне. Без значение дали ще се изправи срещу торнадото „Амбър“, или виелицата „Хърд“. Ето това е холивудско начало!

Най-скъпото кралско украшение

Майуен навярно покрай романса си с Люк Бесон се е чувствала точно като фаворитка на краля. Ала тази история се случва преди вече десетилетия. Тогава тя е била непълнолетна, той над трийсет с обещаваща кариера, как се пренася в наши дни? Без да изпадам в клюкарски подозрения, ще допълня, че сюжетът на „Жан Дю Бари: Фаворитката на краля“ определено е бил приет лично от главната актриса и режисьор. На голям екран ясно си личи любовта от страна на Майуен към темата. От друга страна, тази любов е трябвало да споходи и крал Луи XV, и Мадам Дю Бари. Ала техните сцени са твърде студени, не е лесно да се открои искреност в чувствата им. Не успяват дали заради малкото време, което зрителят ще прекара с тях, или защото сценарият ги е ограничил, фокусирайки се прекалено много върху главната героиня, но те не са сами срещу света. А за това все се говори във филма, без да се доказва на екрана.

Независимо колко тихо (и романтично?) ще ѝ говори, крал Луи XV на Джони Деп не успява да е повече от украшение с присъствието си. Добро решение е камерата да му се доверява, оставяйки го да играе с лице, но щом се прекали с този подход, образът му става прекалено мътен, което прави зрителя безразличен към неговата съдба. Даже и подаръците към Мадам Дю Бари – щедро внимание и грижи от слугите, скъпи бижута, домашен любимец африканче – те не са признаци на обич. Точно това е слабостта на филма – Мадам Дю Бари не изглежда с нищо по-специална, за да я определя като единствената, а не поредната фаворитка на краля. Тази приказка показва Пепеляшка без особено да обръща внимание на принца ѝ. Неговото присъствие е там, да, но е омаловажено до само кратки появи. И така се предизвиква вътрешно противоречие – кое е важното? Отношенията на обикновеното, но непокорно момиче с търсещия разнообразие крал? Или същото това момиче да бъде издигнато в прекрасна феминистка икона?

Гилотината се спуска

Нека все пак да отбележа, че „Жан Дю Бари: Фаворитката на краля“ е приятен за окото заради пищните декори и костюми. Ала едно изискано блюдо не може да се определи като вкусно само с гледане. Щом бъде опитано, тогава то бива разкрито като апетитно, засищащо, безвкусно, отвратително. Филмът на Майуен не е нито първото, нито последното. Застанал е обаче в една неудобна среда, която клони по-скоро не към запомнящ се краен резултат, а към незабележимо развлечение. „Мария Антоанета“ (2006) на София Копола е далеч по-добра алтернатива, ако сте в настроение за такъв тип захаросано цветно кино. Най-малкото там няма да ви кажат да ядете пасти, а ще ви ги хвърлят в лицето. За почитателите на Джони Деп – ако сте пропуснали последните му роли, обърнете поглед към „Минамата“ (2020).