Лука Гуаданино обожава любопитството, независимо в каква посока отвежда то – страх, съблазън, импулсивност, желание. Интересува се от интимния свят на героите-самотници, които копнеят да открият някого, с когото да съпреживеят своите терзания, защото техният интерес не обхваща постигането на свръхамбициозни цели, а формирането на идентичност, достойна за показ както пред огледалото, така и навън, сред непознатото.
Дали ще бъде самоувереният и мълчалив Фрейзър от „Ние сме, каквито сме“, дали ще са изкусителните, интелигентни и посвоему егоистични главни герои от „Голямото плискане“, или срамежливият, чувствителен Елио от „Призови ме с твоето име“, водещо за персонажите на Гуаданино е да намерят свобода в своето тяло и сред заобикалящата ги среда. Заради тези си търсения те стигат до неизбежни сблъсъци с непознати, които моментално ги привличат. В отсрещния намират не решение на проблемите си, а отговори на въпроса “кой съм всъщност?”. Оттам насетне е същинският конфликт, разгърнат поетично и задълбочено на екрана – изгубените души, предполагаемо намерили се, стимулирани от атмосферата около себе си, тепърва ще съзряват житейски. Ще дадат нещо на другия, но и неизменно ще откраднат в замяна.
В голяма част от филмографията на Гуаданино диша вътрешен „втори“ живот – римейкът на хорър класиката „Суспирия“ например предизвиква ужас, но накрая оставя зрителя със съвсем различно чувство – на безтегловност и покой, сякаш събудил се тъкмо от поразяващ сън; „Призови ме с твоето име“ е колкото вълшебно любовен, толкова и носталгичен – кара те да оцениш миналото и да си пожелаваш то да е продължило безкрайно или поне да се запази като вечен спомен, постепенно превръщащ се в илюзия под влиянието на собствената ти фантазия… Визуално е представено едно, а всъщност емоционално въздейства друго. Поредно свидетелство за това е най-новият филм на италианския режисьор „Все с костите” (Bones and All) – романтична канибалска история между двама отхвърлени младежи. Всяка една дума от тази на първо четене безумна идея е реализирана във филма по неустоим за наблюдаване начин.
Прибързано ще е веднага да се сложи определението „провокативен“ или „зловещ“ на сюжет, чиито два основни персонажа, преди да се сблъскат, са изоставени, мълчаливи и затворени, заради нуждата от овладяването на порока си. Точно както някои ще извърнат глава от отвращение, гледайки случващото се на екрана, същата би била и реакцията на мнозина, когато се сблъскат с тези сдъвкани и изплюти от социалния свят хора на улицата. Те са забележими, но пренебрегнати, недостатъкът им се е превърнал в неизлечима болест според близките им и това води до самообвинения. Единственото, което остава за тези социални отпадъци, е да бягат без посока, разчитайки на милостта на съдбата да ги води към непознатото. Там, където все още не са били, е спокойно, неопетнено, съвършено място и са наясно как след посещението си ще оставят проблеми, но не се отказват и настоятелно бродят в търсене на убежище.
Първият подобен типаж е Марън и тя отговаря на почти всичко описано по-горе. Естествено, преди да достигне до въпросното състояние и положение на беглец, тя е била обикновена на външен вид. Подозрително тиха по природа, но все пак симпатична. С грижовен баща и дружелюбни приятели, като тези два вида обкръжение биват наранени още след първите петнайсет минути емоционално или физически от девойката. Най-големият ѝ недостатък, който в крайна сметка я прогонва от дома ѝ, е неспособността ѝ да контролира канибализма си, но веднъж започне ли да разчита на природните си инстинкти, Марън осъзнава колко неефективно е да продължава да се опитва да живее както преди. Най-лесният изход от ситуацията е да изчезне, сбогувайки се със своето минало, оставяйки го да зарасне като белег. От друга страна, тя открива конкретна цел – да намери контакт с майка си, защото, оказва се, състоянието е наследствено. След като се срещат, Марън изобщо не си е представяла такъв резултат – изостря се още повече конфликтът ѝ за идентичност.
Цялата тази ранимост бива поднесена искрено от Тейлър Ръсел, забелязана от Гуаданино в емоционалния и красив „Вълни“, която дава сериозна заявка за потенциала си да получава все повече главни роли, защото очевидно може да се справи с тежестта да бъде център на историята. Тимъти Шаламе (утвърдил се като блестящ символ на стойностното, модерно младежко кино, “Призови ме с твоето име”, “Лейди Бърд”, “Дюн”, “Красиво момче”) и Марк Райлънс ( “Мостът на шпионите”, “Г.Д.В”, голямата изненада на „Все с костите”) са другите открояващи се актьори, както и Майкъл Стулбарг в една единствена, но запомняща се и ужасяваща сцена. Гуаданино е лоялен към артистите, с които работи, и често залага на познати за него имена (с Тилда Суинтън работят заедно от десетилетия), а към това свое „семейство“ често включва и някое младо и тепърва пробиващо в индустрията лице, за да го превърне в звезда. Освен екипа, с който работи, италианският режисьор е много внимателен и в подбора на кадрите, с които си служи да разкаже точно тази конкретна история. Негов верен помощник е монтажистът Марко Коста, с когото са си сътрудничили и в „Суспирия“, и в „Ние сме, каквито сме“, и ще продължат в предстоящия “Challengers”.
Гуаданино не се страхува да забави действието, за да улови атмосферата на филма и да позволи на зрителя да се потопи в нея – той иска да бъде сигурен, че идеите на творбата му ще са тълкувани и правилно, и по-свободно. Красивата природа на Америка, изследвана от Лий (Тимъти Шаламе) и Марън, е заснета с доверие към най-вече естествена светлина, което добавя особен реализъм към иначе необичайната история. Звуковото оформление насища с още повече въздействие сцените, в които двамата консумират жертвите си – всяко пукане, хрущене, сърбане и глухо стенание се чува, без да разсейва или да е самоцелно. Така се засилва още повече привлекателността на ужаса на екрана, като не прекрачва границата към превръщане в гротеска.
Изключвайки престъпленията, другата опасност, дебнеща младите влюбени, е олицетворена в персонажа на Съли (Марк Райлънс), а страхът от него придобива няколко различни форми. Първата е физическата заплаха, която представлява, но далеч по-любопитно е да го възприемем като отражение на Лий и Марън – мъж, не по-малко отчаян от тях за спътник в живота, само дето неговият потенциал е залязъл отдавна. Той е наясно с ограниченията, произлизащи от глада му и в даден момент се е предал, позволявайки на канибализма да изяде и човешкото в него. Затова поведението му е толкова обезпокояващо и предизвиква осезаем дискомфорт – Съли е непредсказуем и Марк Райлънс се съсредоточава точно в този аспект, за да направи персонажа хипнотизиращ. Актьорът използва умело жанровото увлечение на публиката и тества до каква степен тя ще издържи, защото още от първата среща с него е предвидимо, че тази дружелюбност има противоположно значение от представеното. Във всяка една сцена с негово присъствие има напрежение, действащо през по-голяма част от времето на подсъзнателно ниво. Подобна е и ролята на Майкъл Стулбарг, независимо че е далеч по-кратка и не предразполага към особено развитие на героя. Той, заедно със своя партньор, който няма същите наклонности, колкото и да се преструва, са първото съществено изпитание за Лий и Марън. Те са сблъсъкът с реалността – карат двамата младежи да се възприемат като негодни сред обикновените и чужди около предполагаемо своите. Именно съчетаването на две уж противоречия е най-ценното качество на „Все с костите” – романтика и ужаси. Нито едното не отстъпва на другото. И в най-спокойните си моменти филмът не пропуска да напомни за нуждите на главните герои и то по възможно най-детайлен графичен начин. Съпроводен от музиката на Трент Резнър и Атикъс Рос, Лука Гуаданино заснема красотата на Америка, откривайки я както в нейните провинции, така и в прокудените ѝ деца. Резултатът, труден за преглъщане, веднъж нахлуе ли в тялото, ще си остане там, стриктно пазен като спомен от един смел филм.
