Вместо да изреждаме най-любимите филми на редакцията ни за 2022 г. и да ви отегчаваме за пореден път с нашата напълно заслужена, но понякога твърде задушаваща любов към „Вавилон“ и „Баншите на Инишерин“, решихме че сега, след като прахта от края на годината и безбройните топ 10 класации слегна, е време да ви дадем нещо малко по-различно. Представяме ви някои от най-добрите и любопитни филми за изминалата година, които минаха под радара на много критици и публика и за които е възможно дори да не сте чували… и ви пожелаваме приятно гледане!

1. Aftersun

Най-опустошителният филм на годината, както често се случва, е и един от най-добрите, излезли през нея. “След слънцето” е “емоционално автобиографичната” история на режисьора и сценарист Шарлът Уелс, която пише за последното лято между 11-годишно момиче и нейния потаен и мълчалив баща. Тяхната ваканция в турски курорт около края на 90-те се усеща като историята на всяко едно дете и неговия родител на почивка в носталгичните курорти от миналото ни. Това е безкрайно впечатляващо, понеже начинът, по който тя е разказана, е строго субективен. Всичко, което виждаме и разбираме за този очевидно изтормозен от нещо твърде възрастно баща, е през очите на невръстната му дъщеря. Освен това всеки образ, който гледаме,  е измамен – той е спомен на една пораснала, търсеща отговори в миналото и видеокасетките си Софи, която не знае как да достигне до баща си по какъвто и да било друг начин, освен да си представя какво е правил далеч от нейния поглед… защото тогава не е разбирала дори какво прави пред него. “След слънцето” те приспива с плавния си, постепенен ритъм през по-голямата част от своето времетраене, но не се подвеждайте – той е опасен, могъщ и унищожителен като нощния прибой, който ще смрази кръвта ви в момента, в който го видите да блъска безмилостно по черния пясък. Задължителен филм.

2. The Northman

След майсторското упражнение по стил, напрежение и примитивен ужас, което беше “Вещицата” и тестостероновата, митологична лудост на “Фарът” Робърт Егърс реши, че ще напомпа абсолютно всичко – бюджета, мащаба, времетраенето и амбициите си – и тази година ни достави третия си (почти) шедьовър “Викингът”. За пореден път, прекалено младият, нелогично добър сценарист и режисьор засне нещо красиво и ужасно, нещо хипнотично и отблъскващо, нещо сурово и изискано и го направи с онази привидна лекота и липса на усилие, която да измами зрителя, че гледа просто една увлекателна история. Но под повърхността на историята на датския принц Амлет (на базата на чиято легенда Шекспир написва всеизвестната си пиеса), “Викингът” наслоява и натрупва тонове провокативни въпроси и съмнения относно изпълнената с насилие, кръв и травма природа на човека и какво наистина означава да следваш съдбата си и какво означава да я отхвърлиш. Той говори за повтарянето на историята ни, докато не я научим или тя не ни погуби, за изковаването на вековните нездравословни връзки между бащи и синове и невъзможността да ги скъсаш, и най-вече за отровата, предавана от поколение на поколение и до ден-днешен. “Викингът” е важен и истински филм, който заслужаваше много повече от нашето внимание (особено в киносалоните), отколкото получи.

3. The House

Разделена на три кратки истории, свързани по-скоро тематично, отколкото наративно, черната комедия на Палома Баеза, Ема де Суеф и Ники Линдрот фон Бар ни поставя в една къща на отчаянието. През по-голямата част от времетраенето му зрителят се намъква в обувките на малко животно, което е твърде запознато с тъгата, разочарованието, страха, но и с концепцията за неугасващата надежда. В „Къщата“ са вплетени поетично и майсторски мистериите, криещи се зад заключените врати, ушите, слухтящи през стените, и заблудените персонажи, които не осъзнават, че за построената сграда живущите са просто моментни посетители и в най-честия случай – вредители. За всеки един от трите епизода са отделени 20 седмици работа по продукцията и резултатът е час и половина анимирана красота, засилена от стягащото гърлото чувство на екзистенциална самота и нередност. Защото това е една къща, в която всички – било то осъзнато или не – сме се намирали някога.

4. Moonage Daydream

Защо да искате да научите повече за Боуи, когато можете просто да надникнете в ума му? “Moonage Daydream” е аудио-визуално преживяване, което няма претенция да опознае дълбоко и аналитично най-значимия артист на нашето време (защото той е истински непознаваем), а да се доближи максимално близо до неговия свят, колкото и енигматичен да е той. Няма нужда да търсим отговора на безсмисления въпрос „Защо Боуи е велик? “ – филмът просто ни потапя в неговото величие и ни оставя да поплуваме заедно с артиста и мистериозната му, свенлива усмивка в неговия странен свят. Режисьорът Брет Морген изобщо не е бързал с изпълнението на тази амбициозна и нелека задача – филмът му отнема повече от десет години ровене из забравени архиви и незнайни, неподозирани съкровищници. Но търпението му се е отплатило – той е създал съвършения пъзел, с който да се позволи на нас, обикновените и простосмъртни зрители и слушатели, да почувстваме какво означава да си значим. И най-същественото от това кратко пътешествие е да си откраднем дори само едно малко парченце от необяснимото и прелестно любопитство на Боуи, без значение накъде ни води то, стига да ни развива и да ни превръща в по-богати и сложни личности.

5. Crimes of the Future

Тази година Дейвид Кронънбърг, създателят и най-големият майстор на т. нар. “телесен хорър” (ужасът от физически мутации, метаморфози и болести, които се отразяват унищожително на психиката на персонажите), представи на света първия си филм от цели 8 години насам. И въпреки че “Престъпления на бъдещето” е бил написан още през 2003 г., филмът е… абсолютно нов и изцяло оригинален. Историята на едно общество, което вече не усеща физическа болка и се е научило да изпитва сексуално удоволствие от инвазивни хирургически процедури, които отделно от това са възприемани като висше изкуство, псевдо-религия или просто форма на живот е нещо, което наистина никога не сте виждали преди. Интересен е първата дума, която ще се пръкне в съзнанието ви. Този свят е безкрайно интересен. Също така е студен, гнусен, перверзен, неискрен, бездушен и лишен от емоция. Шепата хора, които си позволяват да чувстват и мислят неща, които отдавна са станали тотално чужди и непонятни за този социум, са най-отхвърлените от него. Половината от удоволствието на филма е да разкривате подземния му свят слой по слой, така че ще се наложи да разгадаете историята и мотивациите на този дълбоко енигматичен филм сами. Просто знайте, че “Престъпления на бъдещето” има много неща наум – било то свързани с природата на изкуството и човечеството, психиката ни, технологията и нашето отношение към нея, или бъдещето на душите, телата и планетата ни.

6. The Lost City

Ако си мислите, че търсенето и намирането на партньора отдавна се е изтъркало като сюжетен двигател в световното кино, то тогава “Изгубеният град” ще преобърне вашите представи. Филмът, дело на братята Ний, залага на неподправената харизма и немалкия комедиен талант на изкусителните Сандра Бълок, Чанинг Тейтъм, Даниел Радклиф и Брад Пит, за да ни преведе през уж поредното класическо любовно приключение, което ни показва, че фикцията и принцовете от приказките могат да се превърнат в реалност. Начинът, по който подхожда към тази концепция, обаче, е изцяло оригинален и изключително забавен. “Изгубеният град” e филмово преживяване, което се интересува да преобърне фино очакванията на зрителя, докато междувременно ни доставя експлозивните екшън сцени и ни докосва с премерената доза романтика, за които сме дошли в киносалона. Най-важното в него е деликатно уловената в централната му връзка честност на емоцииите – изисква се огромна доза смелост и липса на циничност, за да предоставиш на зрителя подобна искрена емоционалност, чувствителност и уязвимост, която обаче никога няма да намалее, а ще расте с всяко следващо гледане.

7. Decision to Leave

Вече никой не прави това, което Алфред Хичкок правеше. Дори Браян Де Палма, най-големият фен на великия режисьор, вече не почита своя кумир като едно време. Езикът на съспенса, който Хичкок изгради с такова майсторство през изминалия век, изглеждаше мъртъв. Досега. До момента, в който корейският режисьор Парк Чан-Уук не реши да го възроди отново чрез своите прецизни, воайорски психологически трилъри “Стокър” и “Слугинята”. Тази година Чан-Уук се завръща с подобния, но далеч по-романтичен и някакси още по-хичкоков “Решение да си тръгнеш”, който разказва за опасната игра на котка и мишка между един детектив, който се оставя да бъде прелъстен от своя главен заподозрян – енигматичната вдовица на жертвата от поредния му случай… Но дали наистина гледаме това, което се случва, или гледаме нещо коренно различно и измамно, или нещо много по-поетично и тъжно, или нещо много по-извратено и токсично? Това са отговори, на които публиката сама трябва да си отговори. Отделно от страхотния сценарий, тази година никой не снима филми като Парк Чан-Уук. Той просто е в своя собствена, отделна лига. Режисурата и монтажът на “Решение да си тръгнеш” са на границата на сюрреалистичносто, но са едновременно толкова конкретни и педантични, че всичко се превръща в абсолютна магия. Послушайте ни и се оставете безкрайните мистерии на този филм да ви залеят и погълнат изцяло. Няма да съжалявате.

8. Bullet Train

Рядко очакваме от непретенциозна екшън комедия да ни накара да се замислим за сложните, космически и крайно детерминистки въпроси, които често терзаят духовно ненамерилите се (а понякога дори и духовно намерилите се), но “Убийстен влак” e страхотен пример за успешната реализация на подобна сложна задача. Това, че концепциите за съдба и късмет са поставени на толкова централно място във филма на Дейвид Лийч и наративно го тласкат все по-неумолимо напред към неизбежния му край, докато сюжетът е уж ограничен от един отдавна предопределен и банален релсов път, ни навежда към основните теми, които интересуват режисьора. Като всеки добър алегоричен филм, “Убийстен влак” позволява на зрителите да се забавляват на чистата, праволинейна история… докато не се замислят за миг и не започнат да правят паралела със своя живот. На борда на влака виждаме една завладяваща история за петима убийци, които нямат представа дали ще стигнат до желаната си дестинация, но ще се борят със зъби и нокти за наградата в края на коловоза. В крайна сметка оцеляването или смъртта им е плод на общи усилия и общи решения (защото никой не е господар на собствената си съдба) – нещо, с което историята провокира публиката да се замисли върху взаимоотношенията и личния си късмет и как те влияят пряко върху света около тях и обратно.

9. Cha Cha Real Smooth

Понякога се случва на човек да изгуби посока в живота си, да потъне в заблудата, че не прави нищо съществено и че само се лута безполезен между концепциите и реалността, които представляват неговите приятели, семейство и работа. “В ритъма на Ча-Ча” е филм, който поставя тази диагноза на несигурност на своя главен герой Андрю, който съвсем наскоро е завършил колеж, но и му предоставя лекарството, олицетворено в едно неочаквано, чудесно запознанство с майка и нейната дъщеря аутист, което започва да разцъфва в прекрасно и животоопределящо приятелство… и може би дори в нещо повече. Историята е трогателна, безкрайно усмихваща и напоена с дълбока и искрена любов към човека – тя е едно сравнително кратко, но наситено със смисъл приключение, което успокоява и казва категорично, че няма нужда да се страхуваш, но е окей да изпитваш страх, и че е нормално да се чувстваш ненормален. Всички сме и не сме нормални едновременно. Въпросът е да намерим у някой друг нормалната ненормалност, която да си отива с нашата. Такива универсални послания са чудесна предпоставка мъничкият нов филм на талантливия и очевидно имащ много какво да каже Купър Райф, (който се изявява като режисьор, сценарист и актьор в главната роля), да успее да докосне всеки зрител, зареден с очаквания да гледа нещо свежо, вдъхновяващо и животоутвърждаващо, и в процеса да се превърне в култова, комедийна класика.

10. After Yang

Тих, интелигентен и чувствителен, „След Ян“ задава въпросите какво означава да си част от семейство и дали технологиите ще могат някога да преодолеят вечния проблем на чисто функционалното си съществуване, за да открият човешкото в себе си. В главната роля е Колин Фарел, за когото 2022 г. беше изключително продуктивна и изпълнена с богати роли година – той намери малко време да се позабавлява искрено в комерсиално кино („Батман“ и “13 живота“), но основно напрегна актьорските си мускули за доста по-дълго време в по-независимо такова („Баншите от Инишерин“ и „След Ян“). Тук Колин играе баща, колебаещ се относно важността на получилия изненадващ срив изкуствен интелект/домашен прислужник и доколко е уместно да прави опити да го спасява. Основни теми са скръбта, отношенията между хора и машини и преодоляването на загубата на близък… човек? Режисьорът и сценарист Когонада, чийто дебют „Кълъмбъс“ му донесе много номинации и високо признание, се утвърждава с втория си филм като характерно име в индустрията, чиито заглавия тепърва ще набират още по-голяма популярност в бъдеще. “След Ян” е поредното доказателство за неговите възможности да разчувства и провокира зрителя към дълбок размисъл и дълбоки емоции.