Холивуд. Средата на 20-те. Време на разврат, поквара, лудост и кино. Време като никое преди и никое след това. Време, което много скоро ще приключи, но все още се усеща като вечно. Уви, краят на тази ера на хаотична и необуздана свобода идва само година по-късно, през 1927 г., когато в света на киното с гръм и трясък си проправя път нещо огромно, все още тромаво и завинаги безкрайно пленително – звукът.
Както се досещате от заглавието, това е история за падането на Холивудския Вавилон и за това, което идва след него. Някои биха го нарекли цивилизация, други – структура, трети – просто бизнес. Но освен своеобразен исторически документ „Вавилон“ е и разказ за съдбите на шепа хора, които ще бъдат безвъзвратно променени, докато се домогват с всички сили до слава и безсмъртие. Пътешествието е дълго, изтощително и тежко, но наградата на края на дъгата категорично си заслужава. Така че нека заедно да вдигнем червените завеси и да се присъединим към дивия купон, без да мислим дори за миг какво ни чака на следващото утро…
Деймиън Шазел, едва 38-годишен и вече с четири феноменални филма зад гърба си, е едно малко чудо. Преди да говорим за поредния и последния му неперфектен шедьовър „Вавилон“, ще ви преведа набързо през някои от темите на предишните три. Какво вълнува младия творец? Какви са свързващите нишки между „Камшичен удар“ (Whiplash), „Ла Ла Ленд“ (La La Land) и „Първият човек“ (First Man), които можем да проследим и до „Вавилон“? В какво вярва Шазел и как запечатва разбиранията си на лента? На първо място, той вярва в унищожителната сила на изкуството, което те поглъща и в съзидателната сила на любовта, която невинаги успява да те спаси от него. Персонажите му са обзети от почти наркоманска нужда от изкуство или от непреодолим копнеж по слава, или дори просто от безумието на вдъхновението, когато и където и да ги намери то. Често – и от трите наведнъж. Има немалко егоизъм и себичност в техните характери, но точно това ги прави безкрайно завладяващи и пленителни герои. Техните негативни и позитивни черти са размити и доведени до абсолютна крайност – болният перфекционизъм на кошмарния учител по джаз Флечър в „Камшичен удар“, сляпата страст на замечтания и самотен пианист Себастиан в „Ла Ла Ленд“, крайната интровертност на смазания от загубата си и вечно бягащ от семейството си Нийл в „Първият човек“ и сега – пробивността и безскрупулността на Мани и Нели във „Вавилон“. Все неприятни черти, тласкащи тези персонажи до някаква форма на величие – на върха е самотно, защото по пътя към него си способен да отблъснеш или прегазиш всички.
Но от друга страна, изкуството е всичко за Шазел. Да, то унищожава, консумира и изпепелява, да, способно е да разбива животи и да пречупва хора… но това, което остава след като прахолякът от разрухата слегне и съсипаните творци биват заметени под килима, е еднозначно – чиста и неподправена красота. Често родена от болка и усилие. Заради това, според мен, в главата на младия режисьор дълги години напред ще стои само един и същи въпрос – заслужава ли си изкуството всички тези жертви? Подозирам, че дори той не знае отговора на тази дилема и затова използва всеки един от филмите си, за да погледне на нея от различен ъгъл, но навярно никога няма да я разплете, защото стане ли това, почти със сигурност ще спре да прави филми.
„Вавилон“ е ансамблов филм – той проследява успехите и провалите на шестима основни и множество епизодични персонажи, които се опитват да навигират из хаоса на ранен Холивуд, докато се борят със зъби и нокти за своето място под слънцето, което в техния случай е просто един прожектор. Всеки от тези шестима души е архетип, но Шазел фокусира своята камера върху тримата най-ключови за предаването на идеите, които го вълнуват – Нели ЛаРой (Марго Роби) е магнетичното, амбициозно момиче със звезден поглед, дошло сякаш от нищото, което пада като атомна (секс)бомба по средата на кино обществото; Мануел Торес (Диего Калва) е работливият, способен и бързо мислещ мексиканец, за когото няма срамна работа и който е дошъл в Америка, за да се изкатери от калта до небесата на всяка цена; Джак Конрад (Брад Пит) е застаряващата кино звезда с тънък мустак, очарователна усмивка и проблем с алкохола, в която има още живот, талант и блясък, но те постепенно биват помрачени от естеството на кино бизнеса – Холивуд винаги е бил и винаги ще бъде гостоприемен към младите и жесток и враждебен към старите.
Пристъпваме в света на Шазел с една от най-дългите и маниакални начални сцени, заснемани някога, която пресъздава поредната от многобройните декадентски вакханалии, със сигурност случвали се навсякъде из хълмовете на така наречения „Град на гирляндите“. Секс и наркотици от всякакво естество царуват тук, както и трескав, монотонен, почти наподобяващ религиозна мантра джаз, който е вкарал гостите на купона в екстатичен транс и те танцуват, побеснели, потни и първобитни, докато не се свлекат в безсъзнание на земята. Първият половин час на „Вавилон“ не заслужава да бъде осакатен от моите описания, той просто трябва да се преживее и види. И когато най-сетне заглавието на филма изскочи на екрана, огромно и нагло, и купонът най-накрая приключи, вече се чувстваш скапан и искаш да се прибереш, за да измиеш мръсотията от предната нощ, да спиш и да забравиш какво си правил и какво си видял.
Точно тази развратна, непрестанна и привидно безсмислена ентропия се оказа твърде много за огромна част от масовата публика и „Вавилон“ почти мигновено беше заклеймен като самоцелен, прекален и позволяващ си ненужни крайности в много аспекти – времетраене, тематика, образност. Все критики, отправяни и към единия от трите астрални близнака на филма, а именно – „Вълкът от Уолстрийт“ (The Wolf of Wall Street) на може би най-добрия ни жив режисьор Мартин Скорсезе. За разлика от него обаче, филмът на Шазел получи много повече откровено лоши отзиви, въпреки че в някои аспекти е по-умерен, далеч не толкова безмилостен и със сигурност – много по-малко циничен, отколкото ексцесииите до които Лео (ДиКаприо) и компания си позволяваха да стигат. Да, моралната касапница е налице по множество параграфи, но през втората си половина „Вавилон“ постепенно забавя темпото и си позволява емоции, до които „Вълкът“ дори и не успя (но той и нямаше това намерение) да стигне. Емоции като тъга и нежност, като тихо отчаяние и щедрост, като надежда и страх от загубата на смисъл. Дълбоки и общочовешки, и прекрасно разгърнати на екрана чрез диалози, актьорска игра и майсторската режисура на Шазел, който знае точно кога да задържи камерата статична и почти невидима, за да извлече максимума от материала и от своите талантливи актьори.
От втория си и най-отдалечен във времето (1997 г.) астрален близнак, наречен „Буги нощи“ (Boogie Nights), „Вавилон“ взаимства вече гореспоменатата ансамбловост, както и усещането за едно тясно, изключително близко общство, което почти се превръща във второ семейство и чийто живот не може да бъде разбран, не и наистина, от никого извън него. Освен тематичните паралели, Деймиън си позволява дори и директен цитат към една от най-напрегнатите и изпълнени с параноя сцени на „Буги нощи“, но няма да изпадам в подробности, тъй като не искам да ви разваля преживяването и от двата филма – просто ги гледайте. И въпреки че заглавието на Пол Томас Андерсън се занимава с нещо привидно различно – светът на порно индустрията през 70-те, според мен връзките между двата филма са много и целенасочено търсени от Шазел, който никога не е създавал своите истории във вакуум. Даже обратното – режисьорът обожава да заимства и да коментира върху вече съществуващи класики в световното кино. „Ла Ла Ленд“, например, споделя немалко ДНК с френския мюзикъл „Шербурските чадъри“ (Les Parapluies de Cherbourg), за който той е признал, че е един от най-любимите му филми.
Хм, имаше още един модерен кинотворец, който обича да изгражда филмите си по подобен начин… а, да – Куентин Тарантино, чийто „Имало едно време в Холивуд“ е най-младият „брат“ на „Вавилон“ и, очевидно, най-близкият му. И двата филма се занимават със залеза на едно конкретно време в Холивуд, който предвещава и залеза на много кариери и животи, но въпреки това те получават по един последен момент на слава преди завесите неминуемо да се спуснат върху тях. И двата филма включват дълги, проточени сцени на снимачната площадка, и колкото и да са добри тези на Тарантино, според мен Шазел ги надмина. И да, намерението на двамата творци е коренно различно, атмосферата и желаните ефекти от техните истории са в някои аспекти тотално противоположни. Но режисурата на Деймиън във всяка една от двете му сцени на снимачната площадка (една преди и една след идването на концепцията за звук в киното) е изпълена с такъв жар, енергия и майсторство, че цялото нещо е просто наелектризиращо. Особено втората ме накара да затая дъх и неволно да стегна мускулите на цялото си тяло в очакване на някаква форма на освобождаване от напрежението, което се натрупваше и почваше да прелива, но краят просто отказваше да дойде. Подобно на Тарантино, и Шазел знае точно колко може да опъне ластика, преди той да се скъса.
Но режисьорът не е единственият, който е свършил страхотна работа по „Вавилон“. Изключително трудно ми е да реша кой от тримата главни персонажи е най-добре изграден и изигран, тъй като и Марго Роби, и Диего Калва, и Брад Пит са свалили всички задръжки и са се гмурнали безстрашно в ролите си, всяка една от тях изискваща и изтощителна. На прима виста Роби е най-впечатляващата от триото и сияйното ѝ, но опасно присъствие краде всяка сцена. Истинският протагонист на историята обаче не е тя, а този, който преживява най-голяма промяна в хода на сюжета. Това е персонажът на Калва, който започва своето пътешествие буквално зарит в… нека да кажем, специфични субстанции, и до края на филма се обръща на 180 градуса, за да достигне до сърцераздирателното и странно удовлетворително място, на което се намира в последния кадър на филма. Човекът, който ми открадна сърцето и неусетно ме накара да чувствам най-много обаче, беше Брад Пит, който тук играе версия на персонажа на Лео в „Имало едно време в Холивуд“ и по мое мнение тотално се изгубва в ролята, за разлика от своя колега, чийто характер сякаш винаги прозираше отдолу и ни успокояваше, че все още гледаме добрия, (вече) стар Лео и че всичко с него ще е наред. Във „Вавилон“ времето на Джак Конрад (Пит) постепенно изтича, заради което той трябва да направи определени тежки и мъчителни равносметки за мястото си в този нов, модерен свят и актьорът успява да изиграе сложните нюанси на подобна роля с изключителна чувствителност и деликатност.
Никога не бих пренебрегнал и музиката на Джъстин Хъруиц, редовният композитор на Шазел, който вече натрупа три номинации и две награди „Оскар“ за работата си по „Ла Ла Ленд“, както и четири номинации за „Златен Глобус“, всяка една от които се увенча с награда – две за „Ла Ла Ленд“, една за „Първият човек“ и още една само преди няколко дни, именно за „Вавилон“. За пореден път Джъстин доказва, че е интимно запознат с драматургичната си задача – музиката му отново звучи така, сякаш по нея са хвърлени тонове работа, анализиране и проучване на материала, който Шазел му е предоставил. Да, стилът е отново джаз, но коренно различен от биг бенд студийния джаз в „Камшичен удар“ или откровения мюзикъл на „Ла Ла Ленд“ – това, което е създал за „Вавилон“, е диво, хедонистично и модерно по неговите собствени думи и няма нищо общо с класическия джаз на 20-те години на миналия век. Музиката тук не цели толкова да улови автентичността на епохата, колкото да ни потопи в лудостта ѝ. За целта Хъруиц е комбинирал джаз, денс, рок и циркова музика и е събрал оркестър от повече от 100 души, които да вдъхнат живот на композираната от него симфония на упадъка. Резултатът е наистина впечатляващ.
В заключение ще кажа следното – отидете да гледате „Вавилон“. Рискувайте и може и да ви хареса. Рискувайте и да не ви хареса. По всичко личи, от оценките на критиката и на публиката в „Rotten Tomatoes“, че шансът ви е точно 50 на 50. Но това е смело, дръзко кино, което не иска позволение, а просто преминава през теб и те помита като цунами. И то заслужава нашето внимание, нашите пари и нашето време. Заслужава и да бъде видяно на най-големия възможен екран, за да може да ни зашемети с нещо, което в последните няколко години започнахме да забравяме и постепенно да губим – магията на киното. Не знам за вас, но аз не искам да живея в свят, в който няма кино.
Снимки: Forum Film
