Според моя любим Стивън Кинг таро колодата на чудовищата в популярната ни култура, откакто свят светува се дели на 3+1 класически карти. Нещото, Върколакът, Вампирът + Призракът. Той ги разделя така, защото към всяко от тях прикачва по един велик роман/новела, която да определи идеите, темите и символите, присъщи на този архетип и да положи основите на целия жанр (според него Призракът си няма дефинитивен текст, но аз не съм съвсем съгласен). Към тази колода аз добавям и своята пета карта на Вещицата, за която съм говорил (твърде) обстойно тук, но сега е време да обърна внимание на всички останали, защото пак е октомври и Хелоуин наближава с пълна сила.

Реших, че няма по-добър начин да обсъдим тези чудовища, освен чрез историите, които са ги родили и тъй като съм дете на 90-те и съм непрестанно задушен под твърде често непосилно тежкото одеало на носталгията, аз се обърнах назад – назад към една озадачаваща и донякъде необяснима ера в киното, когато най-големите съвременни майстори на седмото изкуство и най-престижните имена в Холивуд решиха да правят готически костюмни мелодрами и романси. Някои от тях се провалиха главоломно, други се радваха на невероятен успех или поне на култов статус (като прелестния „Интервю с вампир“), а трети бяха просто объркващо странни и невписващи се абсолютно никъде (все още не съм сигурен какво точно представлява „Вълк“). Но сега ще поговорим за трите най-важни имена в историята на литературния и кинематографичен ужас – за доктор Франкенщайн, за доктор Джекил и, естествено, за граф Дракула.

I. Mary Shelley’s Frankenstein (1994) / „Франкенщайн“ (1818)

„Франкенщайн“ е публикуван за пръв път през 1818 г., но е написан няколко години по-рано от тогава едва 18-годишната англичанка Мери Шели и в романa личат едновременно парадоксалната ѝ зрялост и присъщата на всеки тийнейджър болезнено романтична натура… а и, все пак, точно в тези години е апогеят на Романтизма, така че… Езикът е пищен и мелодраматичен, персонажите изпадат в дълги, експресивни монолози, оплакват злочестата си съдба и разсъждават върху природата на божественото и на човешкото. Но измежду всичко това, Мери оставя достатъчно пространство и за истинската болка на една загубила преждевременно детето си, oпустошена от скръб майка, да се прокрадне и да оцвети всичко в алените багри на огромната ѝ трагедия, която допълва изящно също толкова огромното ѝ въображение. Резултатът е един вечен роман, повече универсален мит, отколкото преходна призрачна история за сплашване на децата. Неслучайно подзаглавието на романа е „новият Прометей“.

За съжаление, много малка част от този така крехък баланс се е запазил в ДНК-то на покъртително бомбастичния, шумен и френетичен филм на Кенет Брана. Разработен от Франсис Форд Копола (който остава на линия като копродуцент на филма) след огромния успех на неговия „Дракула“ през 1992 г. и написан от Франк Дарабонт (за когото знаем, че може да прави страхотни филми – „Изкуплението Шоушенк“ и „Зеленият път“), за сценария на този „Франкенщайн“ (1994) се твърди, че е представлявал един от най-добрите потенциални филми, които никога не са били наистина заснети. Думите са там, но не и нужният нюанс в изричането им, за да им бъде придадена правилната тежест и истинската им дълбочина да проблесне през гротеската и ужаса на историята.

Всичко с прекалено налудничавия дори в самото начало Виктор Франкенщайн (Кенет Брана) и неговото семейство е прекомерно драматично и забързано до ниво на нелепост, и в резултат се усеща твърде изкуствено и театрално. Само че като контрапункт на цялата тази лудост, всичко с Чудовището на Франкенщайн и начинът, по който Робърт де Ниро успява да породи емоция отвъд целия този тежък грим и още по-тежък и тромав диалог, е изненадващо страхотно; всичко, обвързано с експериментите на Виктор и създаването на това Чудовище, е пълна лудост, маниакална и театрална, но… точно там това работи. Така и трябва да бъде – това е побъркан експеримент на побъркан човек. Също така – дизайнът и вечно менящият се грим са безупречни и вършат огромна част от работата на Брана вместо него.

Крайното усещане е сякаш всеки път, когато режисьорът-звезда не е на екрана, той си припомня, че всъщност може да режисира добре… но всеки път, когато е пред камерата, той изпада в някои от класическите капани на театъра, с който е закърмен – става крещящ, шекспиров, озадачаващо лишен от риза и абсолютно самозабравил се. Проблемът с този филм винаги е бил, че едно и също ниво на безумие и емоционална наситеност се поддържа през цялото нещо с почти никакво място оставено за тихото съзерцание, нежността, вродената тъга и всеобхватна трагедия на материала… с изключение на твърде кратката интерлюдия на самотното Чудовище на път и в гората – там се случва истинската магия и щеше да е прекрасно, ако Кенет Брана беше успял да я улови и разпръсне навсякъде из своята полу(не)успешна адаптация.

II. Mary Reilly (1996) / „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ (1886)

След Нещото е време да обърнем внимание на Върколака, но не по начина, по който сме свикнали да го виждаме на големия екран. Първият истински литературен върколак всъщност (или поне начина, по който интерпретираме символиката на върколака в днешно време) е създаден през 1886 г. от шотландеца Робър Луис Стивънсън в неговата новела и шедьовър на субективността „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ (1886). Със сигурност тематично, наративно и чисто писателски любимата ми от трите книги, тя постига толкова ужасно много за толкова малко време (едва 47 кратки, но плътно наситени странички в моето лично копие), че направо е едно деликатно малко чудо.

Структурата на цялото нещо е изненадващо сложна и прецизна, завихряща няколко персонажа в една първоначално криминална история, играеща си с тяхното лимитирано знание за мистерията, което постепенно се допълва в хода на действието и понякога дори си противоречи… за да може в крайна сметка цялото това напрежение да избуи и историята да метаморфозира в абсолютен готически ужас. Но и езикът не отстъпва по нищо на конструкцията, използващ множество хем конкретни, хем абстрактни описания и сравнения, които извикват мигновено заплашителен и зловещ образ в съзнанието на читателя. Може би и точно заради това богатство на текста авторката Валъри Мартин се е вдъхновила през 1990 г. да напише посестрима на новелата – романът „Мери Райли“, който разказва същата история и я разгръща и допълва чрез гледната точка на едноименната прислужница на доктор Хенри Джекил – и именно тази книга Холивуд избира да адаптира, навярно поради много по-романтичните ѝ потенциал и натура.

Не знам дали е прекалената ми любов към тази конкретна класическа хорър история и нейните безвременни наблюдения върху природата на човека, или пък обсесивното ми взиране в перверзната динамика между светлина и мрак, разум и инстинкт, тъга и гняв, жертва и насилник, но нито за миг не усетих филма на Стивън Фриърс и (почти) целия му екип от брилянтно декадентския, майсторски и в крайна сметка много трагичен „Опасни връзки“ (1988) като това, което целият свят описва, че е. Според всички, „Мери Райли“ (1996) е абсолютен артистичен и комерсиален провал от най-високо естество – толкова далеч от десетката, че дори не е смешно, а просто тъжно… но аз нито за миг не го усетих толкова скован, скучен и неестествен, колкото уж е. Филмът е почти по кучешки предан на оригиналния текст на Стивънсън, както и на романа на Мартин, като добавя в сместа някои сочни, извратени малки детайли към тази вече достатъчно смущаваща и двусмислена история.

Основните оплаквания спрямо филма са две – първо, лишената от интрига повтаряемост на сцена след сцена от все същото скучно нещо (домашните задължения на Мери, а не престъпленията на господин Хайд) и второ – целият финал, който, признавам, е антиклимактичен и не толкова завършва с категорично поставяне на точката върху посланията на филма, колкото изветрява в една смътна мъгла от разочароваща неконкретност. Относно критика номер едно обаче съм тотално несъгласен, тъй като това е целият аргумент и смисъл на филма. Камерата постоянно се отдръпва, секваща жадните, воайорски очи на публиката по един почти жесток и напълно преднамерен начин – тя ни лишава от отвратителните, гротескни и подробни детайли на престъпленията и сексуалността на господин Хайд, които толкова копнеем да видим; тя никога не ни задоволява напълно, задържайки настрана от нас удоволствието на ужаса и когато все пак ни позволи да съзрем за миг покварата му, винаги е бързо, рязко, моментно шокиращо и винаги ни оставя жадни за още (доста сбъркани сме ние, хората, нали?).

Вместо всичко това, „Мери Райли“, по типичен викториански маниер, е фокусиран върху ежедневния, потискащ къртовски труд и върху безкрайните правила и задължения на всеки клет затворник в този клаустрофобичен микрокосмос, който представлява къщата на доктора и социума около него, върху непоносимата правилност на държанието и на задушените, болезнено сдържани емоции. Цялото това потиснато общество и неговата потисната сексуалност са отговорни за падението на доктор Джекил, както в този филм, така и в оригиналния текст и това е и огромна част от смисъла му – какво се случва с един човек, когато отприщи постоянно сдържаната си животинска природа, докато едновременно с това се опитва да се отърве от нея.

В допълнение към това, този филм изследва и психосексуалното усложнение, което Мери едновременно представлява за доктора и самата тя изпитва спрямо него. Тормозът, който е понесла от баща си като дете, някак си води до нелогичното ѝ привличане към, о, толкова познатия ѝ вече мрак на друг изпълнен с насилие мъж, който съдържа в себе си изкусителна амалгама от нежност, контрол, студенина, измъченост, ярост, похот, копнеж и страх. Абсолютно неустоимо, знам. Има ужасно много, което може да бъде извлечено и от сценария, и от символизма на образите, и от режисьорските решения на Фриърс, но основното е, че за мен това никога не е бил и никога няма да бъде лош филм… просто е неясно за кого точно е направен, освен за мен. Но кой знае, може и да е за някого от вас, а вие дори да не подозирате, така че дайте му шанс.

III. Bram Stoker’s Dracula (1992) / „Дракула“ (1897)

А, „Дракула“! Какво още може да се каже за този роман и тази история, което вече не е било казано? „Просташките брътвежи на един побъркан ирландец“, както красноречиво ги определя Луи дьо Пон дю Лак в „Интервю с вампир“. Въпреки това, силата на неговия мит е неоспорима. Написан някъде през 1890-те, щателно проучен, що се отнася до фолклор, суеверия и легенди, „Дракула“ (1897) ни дава модерното ни разбиране за Вампира и всичко, което той символизира – морален, спиритуален и религиозен упадък, необуздана сексуалност, сексуално насилие и доминация, абсолютен контрол над човешкото тяло и неговото употребяване, както и потъпкване на личната воля чрез силата на нечия друга. С две думи – всичко, което напълно смразява и възмущава ригидното викторианско общество. Само че за разлика от своя предшественик – Стивънсън, който смята, че мракът в това привидно благопристойно общество извира отвътре и че то самото е отговорно за култивирането му, Брам Стокър е твърдо убеден, че покварата може да бъде само и единствено инвазивна и да идва отвън – от назадничавите, вулгарни и дивашки източноевропейски народи. Хммм, тук започна да понамирисва на пуритански расизъм и ксенофобия…

Но това няма значение, важният въпрос всъщност е какво всепризнат майстор на киноизкуството като Франсис Фрод Копола ще направи с този едновременно иконичен и съмнителен материал? Отговорът – необяснимо и почти абсурдно много! Неговата „Дракула“ (1992) е изцяло различен звяр от оригиналния роман (нищо, че в американското заглавие на филма пише, че е на Брам Стокър) и този звяр е умопобъркан, абсолютно изчаткал, умопомрачително развлекателен и тотално разкошен. И като казвам ‘умопомрачително развлекателен’ имам предвид точно това – съзнанието ти изчезва и спира да регистрира каквото и да било друго, докато гледа това толкова екзотично и наистина уникално нещо, което тези хора са създали. Най-лошият от трите готически романа е пренаправен в абсолютно най-добрият от готическите романси на 90-те и навярно най-добрият готически хорър филм някога създаван. Всеки кадър прелива от налудничаво въображение, маникално майсторство и дяволито удоволствие до степен, в която се усеща сякаш гледаш първия филм в живота си и преживяваш най-добрия филм в живота си едновременно. Точно толкова различен от всичко друго е.

Когато Копола ти сервира ядене, той ти сервира 14-степенно меню (прочетох, че това е абсолютният максимум) на гала вечеря, последвана от маскен бал, който води до масова оргия, подкрепена от обилни количества абсент, опиум и кокаин, преливащи от златни, инкрустирани с диаманти купи, разпръснати навсякъде из най-пищния дворец, в който някога сте стъпвали. Според мен, Франсис Форд Копола знае какво е истински купон и е довел със себе си двойствената душа на компанията – Гари Олдман (няма по-сексапилен граф Дракула) и Антъни Хопкинс (няма по-изперкал професор Ван Хелсинг), които са възхитително и великолепно прекалени в две от най-добрите кастинг решения, взимани някога… а музиката на поляка Войчех Киляр буквално ти спира дъха – това е един от вечните саундтраци. И ако все още не сте разбрали, бих искал да натъртя дори още по-преекспонирано – това е едно от най-великите неща, които ще гледате през живота си, така че си позволете забраненото удоволствие и отидете да го гледате (отново) сега!

Бонус: Sleepy Hollow (1999) / „Легендата за Слийпи Холоу“ (1820)

Планирах да приключа дотук, с трите класически чудовища разнищени и преосмислени за добро или за лошо от престижните си режисьори… но така един последен архетип, за който съм писал и преди остава неразгледан и пренебрегнат… поне през 90-те, но не само. И тъй като все още никой не е направил достатъчно добра или достоверна адаптация на „Примката на призрака“ (1898) на Хенри Джеймс (може би най-влиятелната призрачна история в литературата), реших да отдам значимото на още една пренебрегната готическа класика, излязла в самия край на изминалия век. Но, за разлика от сравнително верните към първообразите си предшественици, „Слийпи Холоу“ (1999) е упражнение по свободна интерпретация, както повечето производни на вече съществуващ материал филми на Тим Бъртън.

Оригиналният разказ на Уошингтън Ървинг от 1820 г. е кратко и непретенциозно създание, което не се стреми към величие, подобно на амбициозните си събратя. Не, той е просто една (може би) призрачна история, която да забавлява децата през Хелоуин и това е. И въпреки, че филмът на Бъртън е коренно различен от разказа този му елемент той напълно запазва, защото неговият „Слийпи Холоу“ наистина е един от най-забавните и най-хелоуински филми – той буквално е направен за този сезон. Да, конникът без глава технически е призрак, но символиката на обреченото, вечно бродещо без покой създание тук е изопачена, за да го превърне в нещо по-близко до демоничните същества, дебнещи из градските легенди, които децата си разказват около лагерния огън… така че не можем да наречем който и да е вариант на тази история основополагаща за архетипа и за жанра.

Това, което обаче липсва на „Слийпи Холоу“ като дълбочина, филмът изцяло компенсира с чиста проба стил. Сякаш осъзнавайки, че е последният от своята умираща порода, той напомпва готическия абсурдизъм на максимум и предоставя на зрителя толкова кръв, преувеличено насилие и най-вече отрязани глави, че да засити дори и най-кръвожадния хорър фен. Междувременно, под цялата тази касапница, под целия този нелепо заплетен и почти ненужно усложнен сюжет, разиграван полукомедийно, полунасериозно от цяла плеяда аристократични, елитни британски актьори в безумни перуки, лежи скрита една по-нежна и по-романтична сърцевина, която тихо нашепва за така нужния на всички хора баланс между секуларното и спиритуалното. Филмът деликатно подтиква към прагматизъм без скептицизъм; към мистицизъм без фанатизъм; и към така ключовия за човечеството съюз между тези два на пръв поглед противоречащи си, но всъщност допълващи се и нуждаещи се един от друг елементи на човешката душа. И аз мисля, че това е някак си супер мило и сладко, особено на фона на всичките тези обезглавявания!

Епилог

2025 г. ми се стори най-удачна за това кратко пътешествие из близкото минало поради две причини – Гийермо дел Торо най-накрая засне своя мечтан „Франкенщайн“ тази година и мисля, че той е напълно нужен, за да получим най-накрая окончателната адаптация на този роман и да не търсим повече (въпреки че се съмнявам Холивуд някога да спре) – ще го гледаме на 7-ми ноември, за съжаление само по Нетфликс. Също така, Люк Бесон засне свой собствен „Дракула“ тази година, който излезе без много фанфари по френските кина и получи типичните за режисьора хладни отзиви – този филм вече не съм сигурен дали беше нужен, при положение, че имаме шедьовъра на Копола, както и „Носферату“ на Робърт Егърс от миналата година, но кой съм аз, че да отричам свободата на артиста да прави, каквото си иска? За съжаление, уж добрият доктор Джекил и със сигурност лошият господин Хайд още се затрудняват да намерят правилния творец, който да разкаже категорично тяхната толкова комплексна история, но пък мечтите са безплатни… може и някой ден да го направя аз, кой знае? Засега само ще си фантазирам.

*

Снимки: IMDb, Film Art Gallery, Medium , MUBI, Moria Reviews, Razgledano