Лудия Макс и Фюриоза – вечното кино и модерното кино

Знаем кога един филм е велик и величествен. Усещаме го още от първите мигове, като вибрация директно в костите ни или може би като глуха пулсация ниско отзад в тила ни. Започваме да чуваме и да усещаме изпомпването на кръвта в различните части на тялото ни. Ставаме свръхсетивни към вътрешните му движения и вълнения. И сме едновременно абсолютно присъстващи тук и сега във физическата си форма, докато го гледаме, и напълно погълнати от филма, а душата ни се рее някъде много далеч от седалката в киносалона.

Такова явление се случва все по-рядко с напредването на годините и с развитието на киното и не мисля, че то може да бъде дисектирано, репликирано или обхванато в каквито и да било думи. ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’ (2015) беше единично и необятно преживяване… и мисля, че всички знаехме това още в началните му минути, преди заглавието да прогори със съсък екрана пред очите ни, и със сигурност – когато изпуснахме задържания си в продължание на два часа дъх в неговия великолепен край. Този месец е време да видим какво следва девет години след величието му в лицето на ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’.

Безмълвният, стоически герой (Макс и Фюриоза)

Невъзможно е да говорим за ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’, без да го сравним с ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’. Мнозина ще кажат, че това е отделен филм, но истината е, че не е. Точно обратното – той е толкова фундаментално производен на и обвързан с предшественика си, че не би могъл да съществува сам по себе си като напълно задоволителна история. И част от проблема се крие именно в това – дали ‘Фюриоза‘ работи като самостоятелен филм, преди да работи като прикуъл към едно от иконичните произведения на екшън-киното. И дали въобще е честно спрямо който и да било филм да правим това сравнение?

На първо място, двата филма почиват на два класически архетипа, които разказват две безвременни истории. Тази на Макс (Том Харди) е историята на бродещия по света, опозорен и забравен от всички воин без кауза, който попада на тези, които имат най-голяма нужда от него. Било то рицар, гладиатор, каторжник, самурай или каубой, този ‘човек без име’ привидно е загубил честта, семейството, дома, народа, а понякога дори и гласа си. Историята на Фюриоза (Аня Тейлър-Джой) е тази на олицетворението на възмездието и отмъщението, в което едно човешко същество може да се превърне, след като му е отнето всичко – няма значение дали си принц в изгнание, или осиротялото дете на просяци – твоята съдба и твоето име е мъст. И въпреки че двете имат много допирни точки, първата от тях предполага много повече нюанс, докато втората е праволинейна в целите си и сравнително лишена от тематична дълбочина.

Фюриоса

Нито Макс, нито Фюриоза не продумват особено много в съответните си филми, кръстени на самите тях – в първата половина на ‘Пътят на яростта’, Макс е неволен участник в хаоса и лудостта, които се разгръщат около него, а сюжетът е движен основно от целеустремената, вече пораснала и изградена като персонаж с ясно дефинирана ценностна система Фюриоза (великолепната Шарлиз Терон). Неговата неохотна роля в събитията на филма дефинира всичките му решения – той е човек, движен единствено и само от инстинкт, в ярък контраст и опозиция на Фюриоза, която е движена от висш морал и идеали за по-добро бъдеще, не само за нея, но и за петте поробени жени, за чиито живот и съдба е поела цялата отговорност.

Подобно нещо наблюдаваме и в първата половина на ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’, но ролите са разменени – Фюриоза е безмълвният, почти пасивен протагонист, около когото гравитират анархичните сателити на всевъзможните деспоти, разделили парчетата от територията на пустинята помежду си, а най-дейният, активният и многословният от тях, който постоянно избутва действието в неговата логична посока, е константният ѝ мъчител, Дементус (един почти неузнаваем Крис Хемсуърт). Но докато тази пасивност работи изключително добре в една толкова безмилостна в темпото си високооктанова касапница като ‘Пътят на яростта’, където винаги нещо се случва, то в по-разтеглената и целенасочено епизодична структура на ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ липсата на активен протагонист се усеща изключително явно.

Фюриоса

Егоманиакалният, умопобъркан злодей (Дементус и Безсмъртния Джо)

За щастие, филмът разполага със своето оръжие за справяне с подобен, почти преднамерен недостатък и това е гореспоменатият Крис Хемсуърт, който видимо се забавлява изключително много в ролята си и е твърдо решен да изстиска максимума от инфантилния си, повърхностен и почти по детски жесток военачалник, наречен Дементус. Непредсказуемостта е нещо, което работи изключително добре като похват в изграждането на ефективен злодей, и сценаристът/режисьор Джордж Милър залага именно на това с поредното си маниакално творение.

Единственото предсказуемо нещо в неговото поведение е абсолютната незрялост и незачитането на последствията на всяко решение, което Дементус взима в хода на два часа и половина филм. Логиката на действията му е мимолетна, набързо удавена в дълбоко вкоренения му инстинкт за показност и за задоволяване на всяка прищявка, която хрумва на лабилното му съзнание в този момент. В някои от сцените ясно могат да се разпознаят знаците на едно маниакално-депресивно създание, което навигира в лудостта на края на света по единствения начин, по който знае как – като се лашка от крайност на крайност, перманентно застанал на ръба на неволното си и неосъзнато желание за самоунищожение.

Лудия Макс

В един свят, в който всеки е пропаднал в своя собствена лудост, Дементус е точно това, което бихме очаквали да се случи на по-глупавите и необразовани, но въпреки това неочаквано харизматични личности, които едновременно осъзнават и са комплексирани от своята собствена посредственост, но и усещат инстинктивно превъзходството си над още по-отчаяните и посредствени от тях маси.

Злодеят на ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’ (който има немалка роля и в настоящия филм) е обратната страна на монетата – високоинтелигентен, контролиращ и съумял да издигне култ към личността си деспот, който въпреки че разполага с най-важния ресурс за оцеляване – интелект, не разполага с друг ключов такъв – здраво и способно да устои на жестокостта на ядрената пустош тяло. Огромна част от сюжета на ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ е отделен именно на битката за надмощие на тези символични сили – грубата, първична и избухлива мощ на Дементус срещу изчислената, стратегическа и преднамерена власт на Безсмъртния Джо. В резултат на това, историята на Фюриоза остава на заден план за около час и половина и нейният персонаж е приравнен към един-единствен инстинкт – оцелей. В този аспект двата филма се движат по доста подобна генерална структура, но въпросът е какво ще замести този мотив за животинското оцеляване във втората им част?

Оцеляване срещу отмъщение (история, тема и свят)

Оказва се, че с добре изградена тема, морален проблем и ключови типажи около себе си, които да подтикват развитието на главния персонаж, ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’ няма нужда да се видоизменя, след като изчерпва своя главен проблем за оцеляването, а може просто да преобразува самия проблем – докато в първия час Макс се бори за физическото си съхраняване, във втория той започва постепенно да мисли за спиритуалното си оцеляване. Затова и въпреки че Фюриоза е основният персонаж, който чрез категоричните си решения движи ‘Пътят на яростта’ стремглаво напред, това все пак е филмът на Макс – неговата промяна в хода на сюжета е смисълът на цялото нещо.

Всеки елемент от историята на филма е внимателно подбран, за да предаде идеите на създателите му, които публиката асимилира през очите на Макс – също толкова бавно и турбулентно, колкото и той самият. Употребата му като донор на кръв в първия половин час, по-близко до добитък, отколкото до човек, е огледално отразено в употребата на жените, които Безсмъртния Джо дои за мляко и тези, които използва за инкубатори за бебета. Борбата му за бягство и свобода на всяка цена във втория половин час е паралелен с този на Фюриоза и петте булки, но докато тяхното е извисено от цели и идеали, неговото е все още трескаво и животинско.

Дори типичните мъжко-женски роли са предизвикателство за него, в моментите, в които му се налага да признае, че в някои аспекти една жена е по-компетентна и способна от него, но дори не просто защото е жена, а защото така се е развил животът ѝ (сцената със снайпера е показателна именно за тази крехка динамика и това крехко его). Най-просто казано, в хода на филма, Макс се научава отново да го е грижа и да се грижи не само и единствено за себе си, и иронично, така се погрижва за единственото, което има значение в един толкова обречен свят – неговата душа, която умира без надеждата за нещо по-добро.

Фюриоса

Точката на пречупване

За разлика от Лудия Макс: Пътят на яростта’, след първите си две трети ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ завива рязко към нова, привидно напълно логична тематика предвид натрупването на ужасяващи травми и трагедии в живота на Фюриоза и преобразува нейния път от този на пасивен стоик, който се научава как да вирее в сурова, безмилостна среда, до този на величествен, мрачен ангел-отмъстител, чиято идентичност е видоизменена от загубите, които е понесла и част от нея е завинаги умряла, за да не бъде унищожена от света цялостно. Проблемът? Няколко са. Първо, това не е персонажът на Фюриоза, който видяхме в ‘Пътят на яростта’ – даже бих казал, че е коренно противоположен на ценностите на Фюриоза, изиграна с нежност и грижа, без тези качества да компрометират силата ѝ, от една зряла и дълбока в конфликтите и емоционалността си Шарлиз Терон.

Второ, неволно или не, това е точно обратното послание на ‘Пътят на яростта’ – че за да оцелееш, трябва да изгубиш себе си и всичко, което те прави човек, вместо да го намериш. Разбирам, че това не е все още напълно изградената личност на Фюриоза от оригиналния филм, но целият смисъл на един прикуъл е да проследи арката на любим персонаж и неговото развитие до момента, в който го срещаме за пръв път, за да вникнем повече в него и да разберем какво го е оформило в това, което представлява днес. Какъв е смисълът да вървим с нея само до най-мрачния момент на нейното развитие (който, между другото, е представен като триумфален), за да може да пропуснем ключовите десет или повече години на метаморфозата ѝ от отмъстител в защитник и своеобразен родител?

И трето – историите за отмъщение са винаги лишени от нюанс и морални противоречия, колкото и добре да са изградени. Обичам ги, някои от най-любимите ми филми са на тази тема, но истината е, че има два начина, по които това отмъщение да бъде показано – или като триумф на справедливостта и саможертвата в името на възстановяването на баланса – например ‘Гладиатор’ (2000) и ‘Имало едно време на запад’ (1968); или като душепогубващо и незадоволително, осакатяващо и изпразващо човешките същества от съдържание – ‘Мементо’ (2000) и ‘Олдбой’ (2003). ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ не знае по кой от двата пътя да поеме и тази нерешителност се отразява сериозно на задоволителността на неговия финал и на усещането ни за смисъл и безсмислие от преживяното до този момент.

Визуалният метод на разказване (режисура, камера и екшън)

Въпреки всички тези тематични и темпови недостатъци, когато ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ включи на скорост, той е непоколебим. И докато ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’ разполагаше с твърде оскъдни моменти на отдих, след които трябваше да измисли нови и нови начини да надскочи феноменалния екшън, на който сме били свидетели само преди няколко минути, то ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ се възползва изключително умело от своите дълги паузи на напрежение и затишие преди неминуема буря, които превръщат двете основни екшън сцени, около които е изградена най-успешната му и драматична част на филма. Преживяването е много различно – ‘Пътят на яростта’ е един задържан два часа и най-сетне изпуснат дъх на облекчение; ‘Фюриоза’ е неравномерното ускоряване и учестяване на пулса и дишането ни, в очакване на неизбежната трагедия.

Филмът е най-добър, когато се движи, не защото прилича на предшественика си, а защото Джордж Милър просто винаги е бил кинетичен режисьор с богата палитра на себеизразяване без думи и сравнително оскъдна такава, когато се налага да прибягва до диалог. В ‘Пътят на яростта’ диалогът са екшън-сцените; взаимоотношенията между героите се изграждат, разпадат и преобразуват заради действията, които трябва да предприемат в ситуация на криза; погледите, споделени между летящи куршуми и избухващи коли, говорят в пъти повече, отколкото които и да било думи. Затова и най-успешният филм от оригиналната трилогия за ‘Лудия Макс’ е ‘Лудия Макс 2: Воинът на пътя’, който разчита най-много на това уникално качество на своя създател – визията му за персонажи в движение.

Фюриоса

Първата от тези две ключови екшън-сцени във ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ е обвързана с изграждането на доверие и уважение между Фюриоза и прекрасен нов персонаж, наречен Преторианеца Джак, изигран от недооценения все още Том Бърк, който по някакъв озадачаващ начин успява да канализира едновременно визията, поведението и харизмата на един млад Мел Гибсън, без дори бегло да прилича на него. Ефектът е безкрайно впечатляващ, защото Преторианеца е едновременно отделен, пълнокръвен и плътен герой, който въпреки това разчита на ефекта на асоциацията ни, за да попълним дупките в характеризацията му – изключително рискован ход, който според мен се отплаща страхотно. Втората сцена пък е унищожителна във всеки смисъл на думата и ще оставя детайлите ѝ в тайна, защото тя придава най-много емоционална дълбочина на решенията и персонажа на Фюриоза.

В резултат на всичко това, отново режисурата, монтажът и камерата във филма на Джордж Милър са най-впечатляващото нещо и докато се реем във въздуха заедно с едни персонажи или висим с главата надолу от шасито на озверяла машина, на милиметри от изстъргващия кожа пясък под нас заедно с други, ‘Фюриоза’ е най-жив и пълнокръвен. Магията се случва в мига, в който наративът и разговорите отстъпят назад, за да позволят действията да говорят за себе си и иронично, тогава и самият сценарий се изчиства и започва да работи по-фино, по-стегнато и по-ефективно – като задръстен от твърде много застояване в прахоляка двигател, той се задавя и изкашля, изхвърляйки всичко, което затормозява движението му, точно преди да превключи на скорост и да набере стремглаво.

Душата на Пустошта (музика, звук и тишина)

Озадачен от това колко различно се усещат двата филма, но осъзнавайки, че не е просто въпрос на различията в типа история, която разказват и в структурата ѝ, мигновено след прожекцията се завърнах вкъщи и си пуснах ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’. Исках да разбера защо първият ме караше да се движа, едвам дочаквайки почивката, а вторият ме кара да чакам, всякакво движение замряло в напрегнатото ми тяло до момента, в който нещо не му позволи да се отприщи пак. И веднага си пролича – музиката, винаги е музиката. Темите и мотивите от ‘Пътят на яростта’ са почти всичките там, на заден план във ‘Фюриоза’, но са твърде минималистични и откъслечни, разчитащи повече на загатнатото, отколкото на отявлено изкрещяното. И въпреки че този похват работи изненадващо добре за екшън-сцените, които не притежават епичната, оперна бомбастичност на предишния филм, но в резултат се усещат много сурови и физически, то в останалите сегменти оскъдната драматургия просто не издържа без нещо толкова пробивно и искрено емоционално като музиката, което да поведе зрителя към сърцевината на драмата.

Фюриоса

Вечен живот в (кино)залите на Валхала?

Не вярвам за мен някога нещо пак да достигне усещането за абсолютно извисяване и преливаща благодарност, което изпитах през 2015 г., когато гледах за пръв път ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’. Върнах се още три пъти в киносалона, всеки път с различни хора, за да мога да видя отново и отново това, което аз изпитах, изписано по чуждите лица, както и за да си получа седмичната доза, защото филмът се беше превърнал в наркотик за мен. Хаосът и драмата на музиката, която чувате по-горе, тормозеше съседите ми в продължение на месеци, умът ми беше абсолютно обсебен и погълнат от величието на това монументално постижение. С годините, като всяка мания, и тази мина, но се възпалява периодично и ми напомня, че трябва да сме щастливи и благодарни, че сме получили дори това огромно нещо… камо ли да очакваме второ такова. И второ такова скоро наистина няма да има…

Лудия Макс

… защото някога, преди много години, звездите са се наредили така, че всичко да доведе до един толкова малко вероятен, но от днешна гледна точка абсолютно неизбежен резултат – един от перфектните филми, създаден в нашето време и прожектиран по нашите кина в цялото му величие! Това е толкова истински страхотно! Да искаме и очакваме още един такъв от същия човек би било чиста арогантност. Вечността се улавя по подобен начин само в прилив на невероятно вдъхновение, чрез огромна издръжливост, подпомогната от младост и жизненост на ума, душата и тялото… и наистина тонове работа преди и по време на раждането на нещо толкова специално, както и абсолютна безкомпромисност и почти сляпа вяра във визията ти. Неща, които Джордж Милър притежаваше цели двадесет години преди да започне продукция и още цели шест месеца по време на снимките на ‘Лудия Макс: Пътят на яростта’.

Девет години по-късно светът е различен и неща, които преди са били постигнати с много труд и усилия, са на практика невъзможни днес поради ред причини. И въпреки всичко това, аз ще отида да гледам ‘Фюриоза: Сага за ‘Лудия Макс’ за втори път на кино. Защото се замислих – кога пак ще имаме тази възможност? Кога ще можем да се гмурнем отново в този свят през огромния екран, който той заслужава? Кога пак ще очакваме с широко отворени очи и жадни усти следващата част от тази сага? Нямаме представа, може би никога, а може би след още десет години. Не можем да сме неблагодарни, дори и да сме критични – двете неща не се изключват взаимно. Филмите, създадени с подобна любов и страст, никога не трябва да бъдат приемани за даденост, никога не трябва да бъдат приемани с недоволство. Те са тук по абсолютна магия и понякога тази магия е толкова силна, че повлича след себе си множество омагьосани хора, които някога в бъдещето ще създадат с подобна маниакална отдаденост и с подобно вдъхновение следващия истински велик филм. Един е достатъчен, Джордж, един е предостатъчен… благодаря ти.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, BuzzFeed, IGN, Variety

1 Comments

Оставете коментар