След като направих своите прогнози за основните заглавия, които ще се състезават за Оскар за „Най-добър филм”, сега е време да задълбаем малко по-дълбоко и да се запознаем с кариерите на петимата творци, които навярно ще бъдат номинирани във втората най-престижна категория – режисура. И така, без много фанфари (просто защото той не би искал), първи в списъка ни е…
Мартин Макдона, „The Banshees of Inisherin„
Мартин Макдона е изключително успешен и продуктивен драматург, номиниран цели 5 пъти за награда „Тони“ в категорията „Най-добра пиеса“. Той пише едни от най-мрачните и притеснителни черни комедии, на които ще имате честта едновременно да се ужасите и да се пръснете от виновен, но неудържим смях. Скептичен и дяволит ирландец с откровено нихилистичен поглед над света, Макдона навлезе в киноиндустрията през 2008 г., а първият му опит (и, според някои, все още най-добрият му) се казва „В Брюж“ (In Bruges) и не просто е достойно продължение на работата му за сцена, а е всъщност неимоверно по-добър.
„В Брюж“ е филм с две огромни достойнства – остри като бръснач сценарий и диалог и безобразно талантливите Колин Фарел, Брендън Глийсън и Рейф Файнс, които да извисят този диалог до абсолютно комедийно величие с неочаквана, брутална тежест отдолу. Поради точно тази причина Академията го отрази с номинация за „Най-добър оригинален сценарий“. През 2017-та година обаче дойде моментът, в който светът наистина разбра за Макдона, заедно с излизането на третия му филм „Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri), когато ирландецът беше номиниран не само за сценаррий, но и за режисура (в добавка към номинации за „Най-добър филм, монтаж, музика“ и две награди за „Най-добра главна женска роля“ за Франсис Макдорманд и „Най-добра поддържаща мъжка роля“ за Сам Рокуел).
Онази година Оскарът му се изплъзна, основно заради Гийермо дел Торо и неговата изключително успешна и популярна „Формата на водата“ (The Shape of Water). Но имаше и друга причина, която категорично наклони везните в полза на усмихнатия, очилат мексиканец – режисурата на Макдона е твърде фина и незабележима, а решенията, които взима, не са грандиозни и бомбастични, даже точно обратното – винаги са в услуга на историята и сценария, персонажа и актьора, и най-вече – на темата. Но 2022 г. е годината на Макдона – „Баншите от Инишърин“ получава почти ексклузивно хвалебствия по свой адрес и заедно с типичните за режисьора силни елементи (сценарий, диалог, актьорски изпълнения), този път огромна част от коментарите са колко адски добре заснет и режисиран е този малък, камерен, атмосферичен филм и Академията е длъжна да го отрази.
Стивън Спилбърг, „The Fabelmans„
Какво повече можем да кажем за Стивън Спилбърг, което не е било казано? Човекът е легенда. Една от малкото живи и все още ходещи такива, заедно с Мартин Скорсезе, Клинт Ийстууд и шепа други величествени кино-икони.
Спилбърг е бил номиниран за Оскар за режисура феноменалните седем пъти и е печелил наградата само два – за „Списъкът на Шиндлер“ (Schindler’s List) и за „Спасяването на редник Райън“ (Saving Private Ryan). Също така множество пъти е губил, когато я е заслужавал най-много от всички, а дори не е бил номиниран за някои от най-знаковите си филми, които ще останат в историята на киното завинаги (Jaws, Jurassic Park). Кинетичен творец с убийствено добро око за митологизация и роден разказвач, Спилбърг от малък е влюбен в киното и от ранна възраст започва да разбира и да говори езика му до степен, в която бихме могли да го наречем дори дете-феномен.
Всичко това е на показ в поредния му почти шедьовър (само времето ще покаже) „Семейство Фейбълман“, който разказва за това колко е сложно да бъдеш артист и да обичаш истински нещо друг освен изкуството. И още по-конкретно – да обичаш семейството си, защото от своя страна това те прави едновременно адекватен и чувствителен човек и по-дълбок и проницателен творец. Но междувременно ти отнема толкова много време, усилия и енергия, които всеки артист би искал да вложи основно в произведенията си. Изборът винаги е бил и винаги ще бъде ужасно труден. Множество жертви са били давани преди и ще бъдат давани в името на изкуството и Спилбърг със сигурност е правил повече от обикновения артист.
Резултът е налице – страхотна филмова кариера, чийто своеобразен епилог е именно „Семейство Фейбълман“ – филм, който гледа назад към всичко спечелено и всичко загубено за цялото това време (около половин век), в което той е създавал историите от детството ни – историите, които ще обичаме до живот. Дали не е време за трета награда?
Тод Фийлд, „Tár„
Най-енигматичният и поради това може би най-интригуващият от списъка ни с талантливи кинотворци за тази година е Тод Фийлд. В предната статия бегло споменахме неговия път с Оскарите, започнал през 2001 г. с „В спалнята“ (In the Bedroom) и завършил едва 5 години по-късно с „Малки деца“ (Little Children). В нито една от двете години мълчаливият и леко аскетичен, твърде сериозен, но може би просто скромен и притеснителен Фийлд не беше отразен от Академията, тъй като, подобно на Макдона, режисурата му е деликатна и почти невидима, но реално абсолютно педантична и целенасочена – отпечатъците му са навсякъде по тези две феноменални ленти.
Дали е придобил някои от маниерите и похватите на Стенли Кубрик, докато го е наблюдавал по време на снимките на „Широко затворени очи“ (Eyes Wide Shut), незабележим зад огромния роял, на който свири във филма (да, това е той, в ролята на мнимия пианист), историята мълчи. Знаем само, че две години по-късно Фийлд избухва на сцената с „В спалнята“ и интелигентната част на Холивуд затаява дъх в очакване на следващия му проект. След „Малки деца“ – сложен, сатиричен, дълбоко ироничен и вгорчаващ филм за самотата, баналността и това, че никой от нас никога не пораства и не поумнява, същият този впечатлен Холивуд се отдръпна от Тод Фийлд, заедно с публиката му. Може би защото прекалената му директност и искреност накара всички да се чувстват не толкова добре в кожата си, колкото биха искали? Каквито и да са били причините, режисьорът на свой ред се извърна от светлините на прожектора и изпадна в мълчалив аскетизъм.
Какво извади Тод Фийлд от 16-годишната си изолация? Дали е било личността на магнетичната Кейт Бланшет, за която конкретно е написал сценария на „Тар“ и без която, по негови думи, филмът никога нямаше да види бял свят? Или пък е използвал цялото това време, за да пише и пренаписва обсесивно своя магнум опус, докато не стане наистина перфектен? Едно нещо е сигурно – „Тар“ е филмът на Тод Фийлд във всеки един аспект. Всяко едно решение е премисляно и оправдавано с маниакална прецизност. И докато предишните му два проекта са адаптации на кратък разказ и роман, то настоящият е излязъл само и единствено от неговата душа и изпод неговото перо. Академията обожава истински творци, от чиито първична личност и характер е произлязло автентично произведение на изкуството – сложен и богат филм, чиито аспекти отразяват различните фасети и способности на артиста.
Сара Поли, „Women Talking„
Докато Макдона, Спилбърг и Фийлд са на практика тримата сигурни играчи в това съревнование, другите две места са широко отворени за интерпетация. В последните две години наградата за режисура беше спечелена от две жени – Джейн Кемпиън за опустошителния си шедьовър „Силата на кучето“ (The Power of the Dog) и Хлои Жао за красивия, но дистанциран „Земя на номади“ (Nomadland).
От друга страна, през 2019 г. киносредите бяха единодушни, че Грета Гъруиг трябваше да е сред списъка с номинирани за майсторската си трактовка на „Малки жени“ (Little Women), поредната адаптация на книга, от която не знаехме, че имаме нужда, но която се оказа изненадващо прекрасна. Академията няма да направи втори път подобна грешка, особено когато годината ни е предоставила множество талантливи жени режисьори, от които да избират. Измежду най-хвалените от тях са Джина Принс-Байтууд и нейният „Жената воин“ (The Woman King), Лила Нойгебауер с „Водната пътека“ (Causeway) и Мария Шрейдър и вече споменатия преди няколко дни „Нейната дума“ (She Said). Но ако някой стои над всички тях, то това е Сара Поли и възхваляваният отвсякъде „Жените разговарят“ (Women Talking).
Ако се чудите откъде ви е познато това име, Сара Поли беше сравнително успешна актриса от края на 90-те до средата на следващото десетилетие, преди да се обърне към истинската си страст – режисурата. Режисьорският ѝ и сценаристки дебют се казва „Далеч от нея“ (Away from Her) и представлява скромен, тих и личен филм, който очарова критиката и дори си спечели номинация за Оскар за „Най-добър сценарий“, отново дело на Поли.
Последва го умерено успешния „Вземи този валс“ (Take This Waltz) през 2011 г., който събра за пръв път Мишел Уилямс и Сет Роугън, чиито взаимоотношения тук са иронично огледални на тазгодишните им в „Семейство Фейбълман“ (когато го гледате, ще разберете). Уважавана, но сравнително непозната за масовата публика, Сара Поли печели само и единствено възторжено признание за „Жените разговарят“ и може да представлява тихи, но опасно дълбоки води, през които другите номнирани да се наложи да преминат, без да ги подценяват.
Джеймс Камерън, „Avatar 2: The Way of Water„
Подобно на маестро Спилбърг, Джеймс Камерън няма нужда от представяне и последните му два проекта, познати и изгледани от целия свят – „Титаник“ (Titanic) и „Аватар“ (Avatar) – бяха номинирани за филм, режисура, монтаж и една купчина други, така наречени технически категории.
През 1997 г. Камерън грабна и трите награди, при това доста заслужено – „Титаник“ категорично е феномен, който проправи път на множество други блокбъстъри след себе си и промени начина, по който се създава модерно кино. През 2009 г. обаче Оскарите взеха рязък обрат – „Войната е опиат“ (The Hurt Locker) на бившата съпруга на Камерън Катрин Бигълоу спечели наградата за „Най-добър монтаж“, после самата Катрин плавно измъкна режисьорската статуетка изпод носа на Джеймс (въпреки че повечето прогнози сочеха него за най-вероятния победител) и до момента, в който церемонията стигна до своя край, картинката беше ясна. „Войната е опиат“ стана най-добрият филм на годината, а „Аватар“ трябваше да се задоволи с почти трите милиарда долара боксофис – немалка утешителна награда за бюджет от 230 милиона.
Въпреки това злите жълти езици на пресата побързаха да потърсят клюката и обрисуваха Камерън като вбесен и вгорчен от жестоката загуба, която предполагаемо е наранила крехкото му, артистично его. Въпреки че никоя загуба не е приятна, смятам, че режисьорът на два класически Терминатора, едни класически Пръшълци и един класически Титаник няма много повече какво да доказва нито на света, нито на себе си. И въпреки това той продължава да тласка технологията и киното до нови и нови висоти с всеки следващ свой проект. Това просто е начинът, по който този човек работи и „Аватар 2: Природата на водата“ не е никакво изключение. Дали Академията за трети път ще оцени иновациите, му ще разберем съвсем скоро.
Снимки: A.frame, DW, Dnyuz, FilmSchoolRejects
