Има пет вида страх, които отговарят на петте чудовищни архетипа в популярната ни култура:

• Страхът от непознатото и неназовимото – Нещото
• Страхът от скрития мрак и първичното животинско вътре в нас – Върколакът
• Страхът от първичния хаос и ентропията на природата – Вещицата
• Страхът от неизлечимата рана на миналото и вечната самота на смъртта – Призракът
• Страхът от злоупотребата, насилието и контролът на другия – Вампирът

Във времената, в което живеем, архетипът на Вампира често се разглежда като любопитна отживелица, в най-добрия случай, или с презрителна насмешка, като нещо нелепо и пародийно – в най-лошия. Привидно либерален и възприемчив към различни култури, светът уж вече няма нужда от историята на чуждестранен, хищнически (във всеки смисъл на думата) граф, който покварява дълбоко пуританските ценности на цивилизована Англия или Германия с мръсните си, назадничави порядки. И да, този дълбоко ксенофобски елемент на Брам Стокъровата ‘Дракула’ (от която всяка версия на ‘Носферату’ си присвоява обилно) не би трябвало да има място в модерната ни ера… но както знаем, почти всички хора са мнителни, териториални и изпълнени с дълбоки предразсъдъци – и така, ужасът от чуждестранната инвазия продължава и до днес. Но докато целият свят за пореден път е твърде зает с войни, фашизиране, имигранти и дискриминация, има едно друго зло, свръхпотентно и ненаситно, което винаги е съществувало и на което никога не му е обръщано достатъчно внимание. Насилието на мъжа върху жената.

Вампирът като разрушаването на сексуалната репресия

‘Носферату’ (2024), четвъртият филм на Робърт Егърс, желае да се занимава именно с тази тема – различните видове насилие, упражнявани върху жената на миналото и на бъдещето. Но насилието, като всяко друго нещо, за което си струва да говориш и да правиш филми, е сложна и нюансирана тема. Различните хора класифицират различен тип поведение като насилническо, имат различни граници, по-широки или по-тесни, по-абстрактни или по-конкретни. Елън Хътър, героинята на ‘Носферату’, изиграна с безстрашна ярост от шокиращо добрата Лили-Роуз Деп, е модерна жена в античен свят. Нейните свободно изказани желания и копнежи са като на всяко друго самотно човешко същество – за спътник в живота. Но дълбоко потиснатите ѝ, вътрешни първични пориви са различни и призовават нещо различно…

Насилието в обществото ни

Не мисля, че има смисъл да прехвърляме отново сюжета на романа ‘Дракула’ и безбройните му адаптации. Знаете всичко, което има да се знае за тази история. Въпросът в тези адаптации в никога не е сюжетът, а в трактовката му и в темите, които артистът иска да подчертае. И в своя ‘Носферату’ режисьорът и сценарист Робърт Егърс поставя своя фокус върху мястото на жената в обществото и нейното несъгласие да изпълнява ролята, която мъжете са ѝ отредили. Насилието, упражнявано върху нея от доброжелателните ѝ домакини, които я приютяват, докато новият ѝ съпруг пътува до Румъния, за да сключи мистериозна сделка с ексцентричен граф, е деликатно, но е все пак насилие – от нея се очаква мълчание, търпение, благодарност и неконфликтност, дори когато дълбоко инстинктивната ѝ натура я подтиква към социален бунт и абстрактна мисъл, на която никой друг в това ригидно общество не е способен. Тя знае какво идва и част от нея дори приветства пристигането на вампира в този така прилежно уреден свят – той носи счупването на всички табута, порядки и стагнации със своята сурова сексуална енергия. Той е разкъсването на всички задушливи дрехи и корсети; строшаването на всички ключалки и прозорци. Той прониква навсякъде и във всичко, защото е чиста природа и гладен, животински нагон.

Вампирът като копнежа по нещо мрачно и опасно

‘Носферату’ е… разкошен, мисля че е думата? Егърс се е опитал да създаде най-мрачната от мрачните приказки и най-готическият от готическите романси и в огромна степен е успял. И докато граф Орлок в оригиналния ‘Носферату’ (1922) е нещо пъплещо и влечугоподобно, граф Дракула/Орлок в ‘Носферату’ (1979) на Вернер Херцог е като недоразвит, злощастен ембрион, който копнее за майчина любов, а граф Дракула в ‘Дракула’ (1992) на Франсис Форд Копола е прокълнат, почти нежен и романтичен Байронов антигерой, то настоящият граф Орлок (изигран от наистина неузнаваемия Бил Скарсгард) е исполинска, мускулеста фигура, притежаваща всички основни… нека да ги наречем атрибути или принадлежности, които човечеството обвързва с образа на абсолютното, неподправено мъжество. Физика, облекло, окосмяване, богатство… дори истински вълци за домашни любимци – Орлок има всичко. Мъжете искат да са като него, жените искат да са с него. И той не просто пие кръв – той те стиска за врата и те обругава, докато очите му горят като въглени, вперени в гърчещото ти се в екстаз тяло.

Насилието в секса

Този образ на увития само в кожи, полугол прокълнат болярин, така екзотичен и примамлив, е безкрайно заплашителен за превзетия и подреден, стегнат в минимум три ката памучно целомъдрие европеец от мъжки пол. И докато този европеец е способен на небрежно насилие и потисничество спрямо жената зад затворените врати на спретнатия им дом, то той е напълно безсилен и импотентен да упражни дори и капчица от тази власт и сила там, където биха били оценени най-много – в леглото. Ако съществува връзка между сексуалността и мазохизма, то най-вероятно бихме могли да я намерим в женското начало, докато секс и садизъм пък са много по-често усукани в главата на мъжа. Единият е доминиран, другият доминира; единият е в контрол, другият е беззащитен. Но съпругът на Елън Томас Хътър (един много ужасѐн Никълъс Холт) е доброто момче, което просто я обича; той не може да задоволи истински нуждите на своята възлюбена, защото е продукт на репресираното общество, в което е израснал. За сметка на това граф Орлок е чист апетит, той е лошото момче, което прави истински як, здрав, мощен секс – след като Орлок е минал през теб, оставаш полумъртъв и на следващата нощ се молиш за още.

Вампирът като тормоза и травмата на миналото

След всичко изписано дотук графът започва да изглежда твърде примамлив. Да, малко е мъртъв и прогнил, но неговата отдаденост към удоволствието на жената и неговото собствено звучат… секси. И да, такова е и за Елън, поне в началото, когато призовава своя безплътен любовник много преди да срещне истинската любов на живота си и да се ожени за него. Но всяка страстна връзка има две страни и насилието може да се прояви и на други, не толкова приятни места. Контролиране, изгаряща ревност, чувство на притежателство и дори омраза към сексуалния обект е нещо, което много често можем да открием в характера на „истинските мъже“. Бягството от това е също толкова трудно, колкото бягството на Елън от граф Орлок… и също толкова нетрайно. Той я търси в етера, в който са се запознали преди години, сянката му я преследва в сънищата ѝ, неговото насилие обагря настоящата ѝ връзка, покварява новия живот, който е създала с Томас. Да се отървеш от насилника на миналото никога не е било лесно, а за някои е дори непосилно.

Насилието във връзките ни

В крайна сметка, в една от най-добрите и плашещи сцени в целия филм, пренебрежителното насилие, което Томас упражнява неволно върху страстната си съпруга със своята недостатъчност и животинското насилие, което Орлок нанася върху психиката и тялото ѝ нощ след нощ със своята свръхстимулация, провокират Елън да отвърне и на двамата със своя собствен, женски вид насилие. Тя атакува мъжкото в съпруга си с подигравки, уязвява крехкото му его (вече достатъчно наранено от доминацията на Орлок над Томас през трите дни, в които е бил негов гостенин) с отявлена провокация, за да събуди със своята ярост и неговия латентен гняв… който да прерасне в демонстративен секс. В тази кулминация на техния любовен триъгълник всеки е насилник и всеки е жертва – Елън ранява душата на Томас, Томас насилва тялото на Елън, а Орлок, който почти е побъркал своята избраница, е принуден да гледа от разстояние как не той, а друг притежава тялото и душата ѝ. Рано или късно всички се заразяват от чумата на това първично насилие, което не е било преодоляно и преборено истински.

Вампирът като ултимативното лошо бивше гадже

В крайна сметка, историята на ‘Носферату’ е история за нещо, с което абсолютно всеки човек може да се свърже, независимо от пола – той не е история за вампири, сомнамбули, окултни ритуали и чума, а история за призрака на предишна връзка и как този призрак може да надвисне злокобно над целия ти свят, да обрече всичко и всички около теб на мрак, студ, самота и смърт. С най-прости думи, граф Орлок е готиното, лошо бивше гадже, което, ако си мъж, изглежда по-добре от теб, има повече пари от теб и прави по-добър секс от теб, а ако си жена, е олицетворението на това, което си си мислила, че желаеш, докато не осъзнаеш, че си нещастна и малтретирана от ненаситен консуматор, който изпива силите и душата ти и иска още и още, дори когато вече си напълно изцедена. За него никога няма да е достатъчно, каквото и да му дадеш, дори да е всичко.

Краят на насилието

Едновременно неясно метафоричен или пък твърде буквален за някои, ‘Носферату’ според мен работи безотказно и по двата начина. Аз видях ясно всичко, което имаше да ми каже, както и прекрасния начин, по който ми го разказа. Всеки филм, който учести пулса ми, разшири очите ми и изпоти дланите ми със своята почти оперна кулминация, е филм, който няма как да не обичам. Едновременно ужасяващ и ужасяващо красив, краят на ‘Носферату’ предвещава и края на насилието – триумфален и пищен, трагичен и обречен и абсолютно необратим като светлината на сутрешното слънце.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Форум Филм България, ValerieMEvans