Владислав Стоименов ви е познат с главната си роля във филма „Шекспир като улично куче“. Освен това той играе в представленията „Ромео и Жулиета“, „Граф Монте Кристо“ и „Опасни връзки“ в Младежки театър „Николай Бинев“, както и в „Катастрофа“ в Театрална работилница „Сфумато“. Най-високото отличие в творческата му биография до този момент е „Арт“, донесъл му Аскеер 2023 за Изгряваща звезда и номинация Икар 2024 в категория „Дебют“. Там няма да го видите на сцената, а зад кулисите като режисьор на представлението. Именно режисурата изглежда да е голямата страст, която Владислав Стоименов преследва, и бъдете сигурни – ще чувате името му все по-често в бъдеще.
В неговите 7 любими личи богатото разнообразие – и като жанр, и като националност – но все пак всеки от тези филми говори умело на езика на киното.
„Това, което ме интересуваше при избора на любимите ми филми, бе да разбера повече за себе си – какво ме вълнува, кое ме разсмива, кои теми и проблеми аз като артист харесвам да изследвам и наблюдавам.“
1. Още по едно, реж. Томас Винтерберг
„Още по едно“ разказва за учители, решили да намерят ново вълнение чрез алкохола. Мислейки си, че ако поддържат по 0.5 промила в кръвта, ще могат да живеят пълноценно, с течение на филма се разкриват множество очаквани и неочаквани последствия от прекомерната им употреба с опияняващи питиета.
В „Още по едно“ ми допадна изследването на съвсем човешкия проблем през призмата на това как ни се иска да изглеждаме в обществото и как всъщност изглеждаме. Самият филм поставя въпроса: „Какво ще стане, ако…“, например „Какво ще стане, ако живея с 0.5 промила алкохол в кръвта? До какво ще доведе това?“. Тази мисъл хрумва на главните герои, благодарение на норвежкия философ Фин Скордеруд, който изследва тезата, че ако ние поддържаме тези 0.5 промила, ще живеем по-спокойно и по-щастливо. „Още по едно“ прави паралел с идеята на епикурейците, според които, ако си позволяваме да живеем в умерени удоволствия, ще избегнем страха от смъртта. Така разсъждават главните герои и се опитват да го приложат на практика. Надяват се, че ще отпуснат социалните си рефлекси и ще имат по-голям контрол над себе си. Да живеят по този начин е форма на култ към живота, прави ги щастливи, докато в един момент този култ не започне да излиза извън контрол.
Мога да си представя филма на сцена (по повод това, че в МГТ „Зад канала“ се играе представлението „Празникът“ – друг филм на Винтерберг“). Историята ми се струва достатъчно вълнуваща и ако има пиеса или друг вид драматургична адаптация, с удоволствие бих я прочел. Би ми било интересно да я изследвам от позицията на режисьор, отколкото да играя.
2. Седем години в Тибет, реж. Жан-Жак Ано
„Седем години в Тибет“ е биографичен филм за Хайнрих Харер, преминал през поредица от изпитания, преди да достигне висше състояние на покой. Става въпрос за алпинист, изгубил се, заедно със свой приятел по време на изкачване на Нанга Парбат. Това изгубване обаче отвежда героите до неочаквано преоткриване на живота чрез тибетското ежедневие. В главните роли са Брад Пит и Дейвид Тюлис.
За „Седем години в Тибет“ се сетих първо, когато приготвях списъка „7 любими“. През 2022 г. го изгледах поне десет пъти. Тогава сякаш бях истински израснал, за да разбера в мащаб неговите идеи и послания. Изключителен филм – едно голямо движение. Хареса ми сблъсъка на рационалния, западен, последователен човек с духовно-смирения, изповядващ философия на мир и спокойствие Изток; как тези два свята се преплитат и до какво довежда това през гледната точка на Хайнрих Харер и Далай Лама.
Реплика от филма, която е останала в съзнанието ми, още докато го гледах, е: „Колкото по-трудно е пътуването, толкова по-дълбоко ще е пречистването.“ – това пише героят на Брад Пит в писмо до сина си, когото дори не познава истински, в опит да му разкаже какво преживява и къде се намира. Самият филм е такъв, че един модерен човек по време на война отива в Изток и предвид случващото му се там, той претърпява едно огромно преобръщане.
Не знам дали бих могъл да прекарам седем години в Тибет, но със сигурност бих отишъл. С течение на времето развих интерес към философията и понеже източната е по-далечна на моите разбирания, към нея проявявам засилено любопитство. Възгледът им за живота ме привлича. Западният човек е доста праволинеен и рационален, фокусиран в материалното, докато на Изток са по-одухотворени, смирени и е абсолютен противовес на нашите разбирания.
3. Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството, реж. Алехандро Гонсалес Иняриту
В този филм на Алехандро Гонсалес Иняриту главен герой е залязваща филмова звезда (Майкъл Кийтън), която желае да докаже на света, че все още е добър актьор. За тази цел поставя пиеса на Бродуей и изпълнява главната роля в нея. Дали обаче проблематичният му личен живот, собствените му съмнения и творческото его няма да се окажат пречка за постигане на голямата му мечта? Или пък напротив – те ще му дадат крила, за да се извиси?
Сатира с прекрасно чувство за хумор! Харесва ми как е заснет, как е построена динамиката на филма. Задава въпроси, сходни на тези от „Още по едно“ – като какъв искаш да се представиш пред общество и като какъв артикулираш самия себе си. Ти имаш своя представа за това кой си, как изглеждаш, какъв ти се ще да бъдеш. Но постепенно се оказва, че хората са те поставили в стереотипи, в съвсем различна посока от твоята. Комбинацията Едуард Нортън и Майкъл Кийтън е отлична, защото те са нелепи в сериозността на ситуацията, която са поставени да играят, и затова „Бърдмен“ е толкова смешен.
Не, не бих (по повод сцените, в които героят на Едуард Нортън употребява алкохол на сцена, за да се „доближи“ максимално до персонажа)! Според мен провокативното за актьора е да изиграе ролята, иначе другото е голяма лъжа и за него, и за публиката, платила си да го гледа. Ти си актьор. Твоята задача е да го изиграеш, много по-впечатляващо е, ако ти наистина направиш така, че зрителите да ти вярват.
Намесата на комиксовите филми е опаковка за „Бърдмен“. Елементът със супергероя е по-скоро повода, не причината. За мен фокусът пада повече върху гореспоменатите въпроси – като какъв се определяш и като какъв външният свят ти казва, че си. Бидейки заснет в един кадър (one shot), филмът те кара да ставаш участник в действието, тъй като камерата следи всичко, което се случва, по конец. Такъв тип кино от първа гледна точка, сякаш си там, ми допада.
4. Омраза, реж. Матийо Касовиц
„Омраза“ се фокусира върху двадесет и четири часа от живота на едни наглед обикновени момчета с буйна кръв от крайните квартали на Париж. Главният герой, Винц (Венсан Касел), намира случайно пистолет и споделя с другите си двама приятели намерението си да застреля полицай с оръжието. Филмът засяга теми като приятелство, насилие и агресия.
Оценявам високо във филма идеята, че омразата поражда още омраза и то през призмата на три момчета от предградията. Те намират пистолет и решават, че ако го използват срещу полицейски служител, ще отмъстят подобаващо за смъртта на свой приятел, който пък е загинал именно след сблъсък с органите на реда. Любима моя сцена е, когато те се прибират късно вечер, след поредица от различни премеждия, минават покрай един билборд и едно от момчетата със спрей редактира надписа от „Светът е твой“ на „Светът е наш“. Направи ми сериозно впечатление. Запитах се дали всъщност, мислейки си, че можеш да бъдеш спасител на света, не се превръщаш в поредната негова жертва.
Филм като „Омраза“ би могъл да се направи в България. Има страшно много предпоставки за неговото съществуване тук. Той показва малко по-маргиналните прослойки, по-отритнатите, по-крайните, онези, с които избягваме да говорим.
Всяка история има своя композиция, време и ритъм. За мен няма голямо значение дали действието на един филм се развива за седем години, или е в рамките на ден-два. Въпросът е какво оставя на зрителя… Защото понякога има кратки истории, които въпреки това, че са синтезирани в сюжетно време – вълнуват и провокират.
5. Интерстелар, реж. Кристофър Нолан
„Интерстелар“ представя едно близко бъдеще, в което Земята вече е негостоприемен дом за хората. На бившия пилот на НАСА – Джоузеф Купър (Матю Макконъхи) бива поставена мисия, заедно с група изследователи, да пътуват през необятния Космос, за да открият ново място, подходящо за живот.
Кристофър Нолан е най-добрият режисьор в момента. Стискам му палци за „Опенхаймер“, макар все още да не съм гледал „Клети създания“. Харесвам как борави с времето, по-специално за „Интерстелар“ – семейна, лична история, точно заради тази игра с времето става мащабна. Да, филмът е фантастика, но тази нотка на личен проблем прави залогът още по-голям. При „Тенет“, например, доста се бях объркал, защото играта стана прекалено сложна. Нуждаех се няколко пъти да го гледам, за да го разбера. Бих препоръчал „Интерстелар“ на всеки, който не е гледал никога филм на Нолан.
6. Омарът, реж. Йоргос Лантимос
Антиутопичният филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос – “Омарът” – представя едно общество в хипотетичен момент от своето съществуване. В него всеки, който не е намерил своя партньор, бива изпратен в специален хотел, където да намери спътник в живота. В случай че се провали с тази задача, гостът на хотела ще бъде превърнат в животно, което той сам си е избрал предварително. В главната роля е Колин Фарел, а във филма участват още Рейчъл Вайс, Оливия Колман и Джон Райли.
Гротески, абсурден… Особен филм. Йоргос Лантимос представя любовната история чрез нейната природа – парадоксална, нежна, вулгарна, груба, понякога дори брутална. Идеята човек да се влюби в определен срок, иначе се превръща в животно по негов избор, е оригинална и е прекрасна предпоставка за смислен филм. Лантимос има тенденцията да смесва фикция с реалност, какъвто случай има и в друг от моите „7 любими“ – „Бърдмен“, където границата на фантазия и действителност също се пресича. Фантастика ли е? Психологическа драма ли е? Филмите на Лантимос са иновативни и крайни, което пък ги прави и толкова вълнуващи. Техните смели, експериментални идеи поставят персонажите в абсурдни ситуации, каращи ги да разгърнат своя потенциал. Не съм се замислял, ако трябва аз да взема такова решение кое животно бих избрал. (смее се)
Лантимос успя да изгради свой стил през годините. Дали след като си успял да изградиш собствени вкус и възприятия, ще можеш допълнително да се развиваш, вече е друг въпрос. Уес Андерсън е страхотен режисьор, но ако изгледам три негови филми подред, ми става еднотипен. Изградил нещо свое, абсолютно идентично всеки път и това го прави оригинално. Човек трябва да опитва да провокира по всякакъв начин собствените си възприятия и разбирания.
7. Пианистът, реж. Роман Полански
„Пианистът“ е адаптация на мемоарите на полския пианист от еврейски произоход Владислав Шпилман. Филм, който поставя главния герой през поредица от мрачни препятствия по време на Втората световна война – студ, глад, отчуждение, страх и безпомощност.
Казват, че ако искаш да спечелиш Оскар, направи филм за холокоста. Може би има нещо вярно. Въпреки това тази история истински докосва – става въпрос за човек, заседнал в чувствителен и грозен период за Европа. Харесвам такъв тип маниакалност, каквато е проявил Ейдриън Броуди в подготовката за ролята си в „Пианистът“. За такъв тип големите роли е необходимо да влезеш в по-голяма крайност.
Беше ми любопитно да изследвам всеки от моите „7 любими“ от гледна точка на това какъв е проблемът, не толкова от актьорската игра. Тя е относителна, строго субективна… Безспорно във всеки от филмите актьорите са поразяващи. В „Омарът“ ролята на Колин Фарел е най-интересната, в която съм го виждал. Всичко друго, което съм гледал с негово участие, не ми е правело чак такова впечатление. Ейдриън Броуди в „Пианистът“ е изключителен, Мадс Микелсен в „Още по едно“ – също жестока роля. Не съм от най-големите фенове на Едуард Нортън, ако трябва да съм честен, но ми хареса в „Бърдмен“. За мен съдържанието буди по-голям интерес, отколкото актьорският състав. Темата, проблемът, чувството за хумор, посланията са това, което повече може да ме развълнува.
Всички гости на рубриката „7 любими“ вижте тук.
Снимки: IMDb, Flicks, Георги Сиртаков
