Когато излязох от киносалона след прожекцията на Аргайл: Супершпионин, имах усещането, че този филм ми е харесал само наполовина. Филмът едновременно страда и печели от своята нефокусирана разединена природа, тъй като тази лента е едновременно адски забавна, но и невероятно клиширана – един доста приличен шпионски трилър, изгубен в консистенцията на абсолютна боза.
Всичко хубаво и лошо…
… тръгва от историята на филма. Сценарият е дело на Джейсън Фукс, който е написал нещо доста интересно, защото от една страна сюжетът е уникален – възможно ли е и как точно една писателка става кукловод на сложна конспирация, свързана с международни, свръхсекретни агенции, шпиони от ранга на Джеймс Бонд. От друга обаче разкритата в последната трета на филма любовна история, която е създадена в главата на отчаяна домакиня, седяща на кухненската маса, подпряла лице на дланите си със забозил поглед в миналото, което навярно не е предвещавало най-голямото ѝ приключение да бъде къде точно се е дянало фидето за пилешката супа, просто не работи.
Не знам дали тази двойственост е нарочна, но определено е адски контрастна, като, уви, не е и съвсем оригинална – сюжетът поразително много прилича на този на свръхнедооценената екшън комедия Дълга целувка за лека нощ (1996). Всичко това може би е търсен ефект, но определено в мен събуди само раздразнение и тъга по загубения потенциал на лентата. А такъв има в изобилие, производен основно на заиграването с измеренията – кой точно е „реалният свят“, в който Ели Конуей – писателката кукловод, изиграна от Брайс Далас Хауърд, бяга от привидно пророческите си способности; кога влизаме в измерението на отчаяната домакиня, в което Хенри Кавил, играещ имагинерния агент Аргайл, спасява света, докато изглежда зашеметяващо в цялата си разкошна квадратност. Допълнителен плюс е и мистиката, която вирее около личността на Ели Конуей – псевдоним, който крие, доста умело при това, реална личност, която в истинския живот е написала книга за агент Аргайл, която засега изглежда доста по-интересна от самия филм.
За съжаление…
… на всеобщия любимец Матю Вон, който по принцип може да режисира шпионски комедии, (Кингсмен е един силно недооценен филм, който според мен е доста готин и е своеобразна перла в този поджанр), Аргайл: Супершпионин вероятно няма да успее да му донесе търсения нов франчайз, който да развие. Лентата му има много достойнства, за които той е отговорен – темпото на филма е супер, преплитанията и преминаването от сюжет в сюжет също са много добре интегрирани. Въобще личи си, че Вон е професионалист в това, което прави, но уви, материалът не е особено силен и макар той геройски да се справя с нелеката задача да го закърпи, надали ще съумее да получи поле за действие в дългосрочен план. Както обикновено се случва, ако сценарият не е силен, е много трудно е за един режисьор да го измъкне и да превърне филма в нещо стойностно. За наше щастие предстоят още два нови Кингсмен филма, където вероятно ще имаме възможност да видим Вон в пълния му блясък, боравещ с присъщия си голям размах.
Актьорският състав…
… също е на достатъчно високо ниво. Усещането, че не са супершпиони, а просто обучени агенти е доста свеж подход, който не се вижда в много филми от жанра. Хенри Кавил винаги е страхотен. Неговият агент Аргайл е всичко, което искаш да гледаш, просто защото изглежда сякаш искрено се забавлява с ролята. Винаги ми е приятно да гледам Кавил в каквато и да е роля и видимо не съм единственият – понякога е прекалено харизматичен, че даже и доста адекватен актьор, и филмът има нужда от повече минути с него. Брайс Далас Хауърд също е много на място, поне в първите две трети от лентата. Да играе изплашена и леко смотана авторка на романи ѝ приляга адски много и е сравнително тъжно, че Аргайл: Супершпионин не набляга на този аспект от персонажа ѝ от началото до края.
Сам Рокуел обаче е категоричната звезда във филма на Вон. Играта му е адски свежа, комедията му е ненатрапчива и всъщност разсмива искрено. Мога да кажа само суперлативи по повод ролята му. Дори танцувалните части, които по-скоро подхождат на Боливуд, са направени така, че да не оставят лош вкус в устата, а да създадат негов филмов подпис – във (почти) всеки свой филм Сам Рокуел танцува така, както Том Круз тича – това ги влече и това правят, но не е неприятно да ги гледаш, напротив – наслада е. Неговият персонаж е точно това, което най-вероятно представляват истинските шпиони – обучен човек, но с алергии и слабости, а не машина за геройства, която изглежда добре, независимо дали е бита, или стреляна до припадък. Уповаването на реалността винаги е добър начин за изграждане на пълнокръвен образ.
Брайън Кранстън, в ролята на лошия Директор Ритер, също както Хенри Кавил, е гарантирано удоволствие всеки път, когато е на екрана. Уви, персонажът му е недоразвит, което е голяма загуба за филма. Както споменах по-горе, Ели Конуей е реална авторка, макар и да нямаме реален образ зад псевдонима. И истинската книга, която е написала, предлага коренно различен сюжет от този на филма. Там Брайън Кранстън щеше да е в силата си – антагонистът в романа му подхожда адски много, особено знаейки колко хладнокръвно зъл може да бъде този актьор, докато готви наркотици в каравана и след това създава наркоимперия. Ненужно внимание е отделено и на певицата Дуа Липа и нейната епизодична роля. И всичко, което мога да кажа за нея, че е все тая дали ще е, или няма да е на екрана – маргинален персонаж, изигран колкото да се изиграе и да се знае, че участва. Не всяка певица може да е и киноактриса. Може би това е добре да бъде напомняно периодично, за да се охлаждат щенията на определени хора за кино кариера и, за разнообразие, да се спестява на публиката малко посредственост.
В заключение…
… ще кажа, че рекламата на филма създава измамното усещане, че това всъщност е шпионска комедия. Реалността е, че Аргайл: Супершпионин вероятно напомня по-скоро на екранизация на един от онези романи, които се рекламират в сутрешните блокове в неделя, предназначени за самотни домакини. Вместо засукана конспирация получаваме плашливата сексуална фантазия на отчаяна съпруга, която въпреки това адски много обича мъжа си и успява да го преплете и да митологизира образа му. В пъти по-интересно би било да се види потенциалната екранизация на същинския роман, отколкото този опит да се направи мета-филм и да се монетиризира липсата на лице зад авторката на романа Аргайл. Или иначе казано – можете да гледате филма, но определено трябва да прочетете книгата.
*
Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.
Снимки: Форум Филм
