Първият път, когато забелязах София Бобчева, беше в късометражния филм „Шшшт… Попей ми!“. Оттам насетне исках да я видя в театъра, но все имаше какво да се изпречи по пътя ми – „Танцът Делхи“ (за който печели Икар 2018 за поддържаща роля в комплект с „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“) ми се изплъзна, при „Бонбон“ пък тъкмо настъпи пандемията. В момента София Бобчева може да бъде гледана в „Убийство без убийство“ в театър 199, „#Лъжи ме #Обичам те“ и „Игра за двама“ – обикновено на открита сцена „Сълза и смях“, „Хага“ и „Чудесна неделя за Creve Coeur” в Народен театър, а по цялата страна пътува с „Монолози за вагината“ – скандално е не толкова заглавието, скандално е, че може да пропуснете тази постановка. На малкия и на големия екран София Бобчева ви е позната от „Скъпи наследници“ и „Летовници“. Скоро ще се появи и като гост-актриса в хитовия македонски сериал „Преспав“.

„Харесвам много филми, но имам навика впоследствие да ги забравям. А този проблем идва от това, че не обичам да гледам филми по няколко пъти. Знам вече какво ще се случи, искам да гледам някой друг, затова и споменът за сюжета избледнява. Обаче щом се замислих за „7 любими“, реших да си отговоря на въпроса – кои бих си пуснала пак? Интересно е, че в тази моя селекция го няма любимия ми жанр – криминален трилър. Може би защото след като съм ги гледала веднъж, знам кой е убиецът и няма да бъда толкова изненадана от развръзката.

1. „Опенхаймер“, реж. Кристофър Нолан

„Опенхаймер“ проследява историята на лицето, зад което стои едно от най-зловещите изобретения в човешката история. Сценарият е написан от първо лице, през гледната точка на Дж. Робърт Опенхаймер, а филмът му придава както обожествяващи, така и ниски, типични за човека, качества. „Опенхаймер“ е носител на седем награди Оскар, сред които най-добър филм, най-добра мъжка и най-добра мъжка поддържаща роля.

Бих казала, че се преборих с този филм. Много мои приятели ми повтаряха: „О, този филм въобще няма да е за теб!“ и наистина „Опенхаймер“ е непредвидим избор от мен самата да попадне в „7 любими“. Бях сигурна, че няма да ми хареса и с тази нагласа започнах да го гледам. Но какво се случи?! В началото наистина ми беше труден, нищо не разбирам от физика, с историята също малко куцам. Дразнеше ме, караше ме да се чувствам глупава, не се ориентирах с черно-бялото, пък после цветното… Трябваше да се концентрирам, което ме изнерви. Обаче продължих да се боря. Не се отказах, реших да не обръщам внимание на физиката, фокусирах се върху историята… И лека-полека, малко след средата започнах да разбирам какво се случва, започна да ми харесва все повече, но и да осъзнавам защо преди това не ми допадаше. Идеята за създаване на атомната бомба ми е омразна – как изобщо на човек му хрумва такова нещо?! Но оставяйки това настрана, забелязах страхотни сцени като избухването на самата бомба и как впоследствие Опенхаймер говори за изобретението си. Щом филмът свърши, исках да го гледам пак. Същия този филм, с който толкова се борих, сега чакам нетърпеливо за повече свободно време, за да му се посветя отново. 

Може и да не съм фен на филмите с такава тематика, но с удоволствие бих участвала, ако получа подобна възможност, преживяването е съвсем различно. Не понасям и вампирски филми, но бих се зарадвала да изиграя роля на вампир.

С подобен неправолинеен сюжет като на „Опенхаймер“ съм се сблъсквала в „Танцът Делхи“. Там беше горе-долу толкова разбъркано. Всяка сцена започваше по еднакъв начин, но в следващия момент се изменяше и достигаше до различен финал. Това объркваше зрителите, но същевременно създаваше изключително добре едно емоционално ниво. 

2. „Животът в розово“, реж. Оливие Даан

Биографичен филм за Едит Пиаф с Оскарова главна роля на Марион Котияр. „Животът в розово“ е нежен портрет на една от най-големите звезди на френската музика, както и една от най-трогателните житейски съдби. Филмът обхваща целия живот на певицата – от бедните години на улицата до бляскавия ѝ триумф пред огромна публика.

Обичам биографични филми особено когато не познавам живота на въпросната известна личност в детайли. Защо точно „Животът в розово“? Марион Котияр е една от най-любимите ми актриси, а конкретно в този филм прави невероятно превъплъщение. Създава пълен образ – изиграва Едит Пиаф в почти всяка възраст, показвайки цялата палитра на таланта си. Неслучайно печели и Оскар за тази роля. Оценявам високо, че Марион Котияр в другите свои филми винаги успява да е различна – хем е ярка, хем може да бъде видяна като деликатна, хем е красива… Всичко умее!

Бих изиграла роля по реален човек, но първо трябва да усетя, че имам нещо общо с него, че бих могла да се справя, защото наистина е хубаво да имаш предизвикателства, но ако съвсем не си приличате, ще е едно занимание, което по-добре да не го причиняваш нито на себе си, нито на зрителите. И нямам предвид визуална прилика, а необходимостта да носиш онова, което трябва да се представи в този биографичен филм. Най-лесната личност, с която бих се справила, е мис Пиги, ако се направи такава нейна интерпретация. И на външен вид мога да я докарам! На Оскарите през 1996 г. беше много забавна по начина, по който се закачаше (видео долу).

3. „Пианистът“, реж. Роман Полански

“Пианистът” е адаптация на мемоарите на полския пианист от еврейски произоход Владислав Шпилман. Филм, който поставя главния герой през поредица от мрачни препятствия по време на Втората световна война – студ, глад, отчуждение, страх и безпомощност.

Как да не го включиш?! Всички биха казали, че го правя заради Ейдриън Броуди. Да, той е страхотен, даже когато беше дошъл в София, успях да го видя. Мина през Градинката на покойника, както си седях, го забелязах с една бира в ръка как върви и не можех да повярвам… Хвана ме срам. Още ме е яд, че не отидох да се запозная с него! Обаче причините ми да избера „Пианистът“ са други. Съчетанието на Втора световна война и Изкуството, преплитайки се в сюжета, прави жесток филм. След него ми се появи интересът към филмографията на Роман Полански, която е доста разнообразна – от „Пианистът“ до „Бебето на Розмари“, „Китайски квартал“… Всъщност това го отчитам като най-големия плюс – че през „Пианистът“ научих за Полански. 

Ако гледам филм, в който дадено актьорско изпълнение е запомнящо се, ми се случва да си кажа „Бих могла да ползвам такъв подход и аз в някой спектакъл“. Има образи, вдъхновявани до известна степен от киното, които впоследствие пренасям на сцената, както и такива, които може и да прозвучи смешно, но ми влияят и в истинския живот. 

4. “Veneno”

„Veneno“ е испански минисериал от седем епизода, чийто главен герой е транс иконата Кристина Ортис Родригес, по-известна като „La Veneno“ („Отровата“). Действието е изпълнено както с провокативни сцени, така и с комедийни, преплита няколко жанра и в нито един момент не доскучава.

„Veneno“ не е особено популярен в България. Това е биографичен минисериал за живота на една голяма испанска транс звезда. Винаги съм обичала испанското кино! То е цветно, актьорите са ярки, а образите – освободени и шантави. „Veneno” събира всичко това. Трогателен е, макар и да има комичност, зрителят изпитва съчувствие към персонажите. С тях ти е хем весело, хем и тъжно. Има доста брутални нецензурни сцени, но изобщо не отблъскват, а напротив – става ти още по-интересно. Изгледах го на един дъх. Направо не можех да спра. Все едно бях част от друг свят. Героите са толкова яки, постоянно ми се искаше да съм в тяхната компания. След като свърши, ми стана мъчно как повече няма да бъда част от тази банда.

Двама са основните режисьори зад „Veneno”, които ми напомниха пък за Андрей Волкашин и Петър Вълчев, режисьорите на „Шшшт… Попей ми!“. Препоръчах им сериала, защото имах чувството, че такъв луд сериал на такива мои любими луди хора, ще се хареса. Дай Боже такъв сериал да имаме и ние в България някой ден, дори и към днешна дата да не сме отворени нито към финансиране, нито към възприемане на подобни теми. В Испания „Veneno” е бил на първо място по гледаемост, показван е в Америка, но тук надали ще бъде оценен по този начин. „Монолози за вагината“ има сходна съдба. Представлението е хубаво, текстът е с множество награди, по света се играе от години на разпродадени салони, обаче в България твърде малко хора се престрашават да влязат и да го гледат. Думата „вагина“ ги смущава, макар че може и в „монолози“ да е проблемът. (смее се)

В българските кино среди ми липсва смелостта. Всичко е предначертано, обикновено, стандартна драма, някак си рядко успява да те изненада. Гледаме добре познатия преход от сто години. Самите роли са прекалено стереотипни, режисьорите си търсят типажи, както например аз имах този проблем с преследващата ме роля на „тъпата блондинка“. Никой не дава на актьора да му се случи нещо по-интересно и различно от обичайните му образи. Липсват ми точно такива разнообразни роли, с които да имам възможността да се постарая да съм различна от познатото, подобно на Марион Котияр. Не казвам, че ще успея, но дори и да се изложа, поне ще знам, че съм получила шанс. Задължително трябва да сме по-крайни, но не искам да бъда разбрана погрешно – не да се фокусираме още повече върху някой бездомен, върху бедността ни, изразяваща се в разни гадости и мизерии, ами тази крайност трябва да бъде в свободата на идеите. 

5. „Приятели“

“Приятели” е сериал, който не е просто поредица от епизоди, а е врата към един удивителен свят на смях, приключения и дълбоки човешки отношения. Това е историята на шест души, които съвместно намират магията на приятелството в сърцето на Ню Йорк.

Чувството за хумор в сериала е на световно ниво – на какъвто и език да гледаш „Приятели“, винаги ще е удоволствие. Комедията, за да стане толкова сполучлива, е с превъзходен ритъм и изглежда естествена. В различни моменти от живота ми съм имала различен любим персонаж. Първо беше Фийби, после Джоуи, на по-късен етап се оказва Чандлър, пък след това Рос, накрая – Рейчъл… В крайна сметка не мога да избера кой точно е моят фаворит от героите, всички са страхотни. Другото отличително качество на „Приятели“ е модата. Ако се облечеш сега, както са се обличали те, пак ще си модерен. Това го няма никъде другаде. Например ако се облечеш като Пеги Бънди от „Женени с деца“, ами.. малко странно ще е. Докато с тоалетите на Рейчъл ще събереш всички погледи на улицата и пак ще си актуален. 

Второстепенните герои в „Приятели“ също заслужават внимание. Канят се големи звезди да участват в епизодични роли – Джулия Робъртс, Брад Пит и кой ли още не – допада ми като идея. Откриващата песен е любима на моето бебе и като я чуе, започва да танцува. Още откакто е на годинка тича от едната стая в другата под съпровода на „I’ll be there for you”. Освен това, финалът на сериала е достоен. След този последен епизод си казваш: „Ех, колко хубаво!“ и оставяш героите на мира.

6. Трилогията „Кръстникът“, реж. Франсис Форд Копола

Трилогията „Кръстникът“ по романите на Марио Пузо е всепризнат шедьовър. Основният фокус на действието е семейство Корлеоне и развитието му през годините. То бива подлагано на предателства, на изкушения, на власт и какво ли още не, преди да се превърне в най-значимата и разпознаваема фамилия в мафиотските среди.

Филм на филмите, класика на класиките. Където и да отидеш, щом те попитат кой ти е любимият филм и ти отговориш с него, никъде няма да се изложиш. Всички харесват „Кръстникът“ и има защо – този филм съчетава гениални сценарий и режисура, заедно с актьори, чиято работа продължава все още да се дава за пример. Колко хора имитират само Дон Корлеоне все още в скечове! Сюжетът уж е фокусиран в престъпността на мафията, но всъщност основните идеи са свързани с традициите, семейството и лоялността. И до ден-днешен има опити, които са вдъхновени от този подход, като „Остри козирки“, сериал, който също ми е сред предпочитаните. 

Лошият винаги е по-интересен от добрия, но в случая с главните герои в „Кръстникът“ важи правилото – ако си добър към него, той ще бъде добър към теб. Всеки има желание да бъде „лошо момче“ или „лошо момиче“, сдвоявайки се с водещите характери от филма, но всъщност на постъпките на Вито Корлеоне и на Майкъл Корлеоне се гледа като на добри, а не – подли. 

7. „Могъщата Афродита“, реж. Уди Алън

„Могъщата Афродита“ показва добре познатите от филмите на Уди Алън теми с малко повече фантазия. Главният герой е Лени, игран от Уди Алън, който е експерт по гръцка митология и се решава да помогне на осиновения си син Макс да намери истинската си майка. Повече подробности ще са излишни, за развръзката – гледайте филма.

Трудно ми беше да отлича любимия си филм на Уди Алън. Обожавам атмосферата във всяко негово заглавие. Киното е атмосфера. Когато изгледам филм, след който да си кажа „Това е хубаво кино!“, обикновено е заради атмосферата, създадена от режисьора. Уди Алън прави точно такива филми. Брилянтните диалози с абсурдно чувство за хумор също допринасят толкова да го харесвам. Както и женските образи – всички актриси, с които е работил, успяват да създадат значими и неочаквани роли. Много бих се радвала да играя в негов филм. Даже един мой приятел писа писмо до Уди Алън, че трябва да дойде да снима в България, да ме забележи и да получа главната роля. (смее се)

Избрах „Могъщата Афродита“, макар да е фентъзи-комедия, а фентъзи по принцип изобщо не обичам, но познайте защо го предпочетох пред останалите – заради главната героиня. Мира Сорвино печели Оскар за поддържаща актриса за своята роля във филма, която пък е комедийна. Академията рядко отразява точно такива роли, което е доказателство за нейното постижение. Влиза в кожата на проститутка, но не в някакъв гаден контекст, ами по съвсем забавен и развлекателен начин. „Мач пойнт“ и „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ също са ми сред водещите любими заглавия от Уди Алън. 

Заглавия, които бяха споменати в разговора извън „7 любими“:

• „От нищо нещо“ (1979), реж. Никола Рударов
• „Завръщането“ (сериал)
• „Слава“, реж. Кристина Гроздева и Петър Вълчанов
• „Лъв: Стъпки към дома“, реж. Гарт Дейвис
• „Таласъми ООД“ – след като изгледат всички класически анимации на Уолт Дисни, това ще е един от първите филми, които София Бобчева би пуснала на дъщеря си!

Всички гости в рубриката „7 любими“ може да намерите тук.

Снимка: театър 199 „Валентин Стойчев“