В България образът на емигранта сякаш успява да се промъкне в сценария на киното ни и постоянно сменя своята кожа. Появява се например в “Стъпки в пясъка” през 2002 г., след това – в “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” през 2008 г. и в “18% сиво” през 2019 г.
През 2022 г. той се нарича “Васил”, намира се във Валенсия и е под емоционалното въздействие на режисурата на Авелина Прат.
Изисква се сериозна подготовка на документалист (която е налице) и безгранична увереност в това, което правиш, за да вземеш назаем историята на баща си и да решиш, че с нея ще отбележиш своя дебют в пълнометражното кино. Авелина Прат преплита собствения си свят с този на филма и именно благодарение на тази преплетеност се създава най-предизвикателният ѝ, сърдечен, емоционален и труден проект.
“Васил” е сякаш своеобразно продължение на нейната “Puerta 6” (“Врата 6”) – откриваме приликите в улицата, куфара, задушаващата нужда от място, което да наречем свое, и мистериозния странник. Само че вместо Маноло Сано, в търсене на себе си е Иван Бърнев.
Историята на Васил не се различава от тази на останалите лица като него – емигрантите, търсещи другото място, което да превърнат в свой дом. В Испания има около 120 хиляди българи, които живеят и работят по идентичен начин. Но обичайните предразсъдъци, които е длъжен да преглъща един бездомен българин в страната, са сякаш оперативно отстранени от сюжета. По този начин Васил (Бърнев) остава гол. Чист и прозрачен, за да виждаме през него.
Прат добавя някои елементи от историята на баща си, който приютява непознат мъж в своя апартамент, и между българския и испанския двамата започват да разговарят на езика на шахмата. Черно-белите квадрати стават основа, на която Васил се опитва да стъпва сигурно, но дъската се клати постоянно. Иван Бърнев и Карра Елехалде постигат дълбока кино химия, за която самата режисьорка споменава още при репетициите без камера.
Бърнев създава порцеланов образ. На пръв поглед здрав, издръжлив, макар и понапрашен от дългия път, с хода на историята малко по малко той се разкрива като сърдечното и внимателно същество, което продължава да върви срещу системата, макар ясно да знае, че може всеки момент да се счупи. Всичко в него е крехка експресия – новият език и адаптацията на тялото към него, талантът, скромността и втренчените в живота и възможностите сини очи. Най-приятното е, че това се наблюдава постепенно, през диалозите и спомените на околните, и никога през неговия собствен образ. През очите на другите фигури Авелина Прат прави визуален реверанс към историята на България, към традицията, мита. Във филма звучи родна музика, говори се за български възрожденци, съвременна българска литература (“Времеубежище” на Георги Господинов се използва като дедуктивно описание на пътя на Васил), но България е и представена като една химера, която я има някъде, но не знаем точно къде, нито дори какво представлява.
Неочаквано интересна е и ролята на Алфредо (Карра Елехалде), която е така парадоксална и в същото време внушителна. Дисонансът се създава още в началото. Студени цветове срещу топли. Мълчание срещу желание за разговор. Старост срещу младост. Алфредо е събран хаос, докато Васил е свободна регулираност. Прат изглежда иска да преведе своите герои по улиците на самотата и обича да задава вечната тема за човешката изолираност. Тя присъства тук, както във “Врата 6” и в “208 думи”, и дори и в “Червеното палто”, което пък е един сюжетен бунт срещу ежедневието и жажда за приключение.
Филмът се усеща като една разходка по испанските улици с всичките препъни-камъни по тях. Вървиш по пътя и се сблъскваш с различни персонажи, следва малко смях, малко самота, динамика във взаимоотношенията, виждаш как от завоя се подава историята, надничаш с любопитство за продължение, но те очаква non-finito. И вероятно в това се крие красотата. Историята ще се повтаря, образът на емигранта ще се изхлузи от кожата на Васил и ще избере следващите обувки, в които да влезе и да се интерпретира. Защото е тема, която понякога боли или пък разсмива… или и двете. Авелина Прат улавя човешкото там, където понякога не успяваме да го видим. Първата ѝ заявка в пълнометражното кино за мен представлява един добре направен порцелан, с всички свои драскотини, мръсотия и лъскави нюанси, който се носи по улиците на Валенсия, устремен напред. Към Канарските острови и към спомените за пътя. Може би Васил вече чака там.
___
Филмът се разпространява по кината в цялата страна, българските продуценти на “Васил” са “Активист 38” в лицето на Мина Милева и Весела Казакова. Подкрепен е от програма „Творческа Европа МЕДИА“. Можете да прочетете интервютата на Весела Казакова и Иван Бърнев в сайта на KinoBox Bulgaria.
Снимки: Facebook, Лая Луч
