Ирландия в главата ми е едно прекрасно място, което съществува, живо и магическо, повече във величествените митове, отколкото в потискащата реалност. Но Ирландия също така е и едно скучно, самотно място, негостоприемно и сурово към телата, умовете и душите на своите синове и дъщери. Тя е страна, изпълнена с мистерия и романтика, древна и далечна, непознаваема, освен от хората, изградени от нейната кал, в чиито жили тече ярко зелена кръв, извлечена от недрата на ветровитите й хълмове. Накратко, Ирландия е като всяко друго място на тази също толкова невероятна, прекрасна, скучна, самотна планета, която, за добро и за лошо, е нашето единствено убежище от безкрайния мрак на космоса. И ние всичките живеем в своята Ирландия, независимо как се казва тя, и я обичаме и я мразим наравно, защото наричаме това място, на което не сме избирали да се родим с писъци и от което ще си тръгнем с въздишка, с една простичка дума, която значи ужасно много – дом.

С всичко това и с много повече се занимава новото произведение на Мартин Макдона, един от любимите ми модерни артисти и създателят на, според мен, категорично най-добрият филм, излязъл през 2022 г.

„Баншите от Инишерин“ е дълбоко алегорично произведение, наситено с множество метафори и символика и умело замаскирано като простичката история на разпадането на едно дългогодишно мъжко приятелство. Тонът му е неуловим, лавиращ между семпла битова драма, черна комедия и екзистенциална трагедия, и резултатът от това сложно, но естествено преливане от жанр в жанр, понякога в рамките на една-единствена сцена, го прави невероятно богат. Има много мистерия, загатната в привидно семплите му, но прелестно композирани кадри, просто чакаща да бъде разкрита с всяко следващо гледане. Но за да влезем по-навътре в света, който Макдона е изградил с много страх и любов в сърцето си, и да разберем какво тормози ума на 52-годишния писател и го държи буден и втренчен в тавана по средата на нощта, първо трябва за малко да обърнем поглед към две неща – историята на Ирландия и митологията на Ирландия.

През 1923 г., когато се развива действието на „Баншите от Инишерин“, държавата е здраво стисната в хватката на привидно логична, но генерално безсмислена гражданска война. Историята на извоюването на независимостта на Република Ирландия от Короната и отказът на нейнатата посестрима Северна Ирландия да направи същото е дълга, объркана и кървава. Като всеки такъв военен конфликт, той унищожава невинни животи по пътя си и изгнива основите на държавата. Борбата за независимост е на база Конституция, роялистка лоялност, религия, етнос и не на последно място – свобода. Свободата да избираш с кого да прекараш или да не прекараш живота си. Свободата да не правиш компромиси. Така казано, звучи идеалистично и достойно, нали? Не и когато в процеса истински, живи създания умират за имагинерни идеали; когато се изгубват човешки души – и буквално, и метафорично. Всичката тази смърт, натрупана през годините на многобройни, но сравнително подобни конфликти между 1916 г. и 1998 г., е попила в почвата, в кората на дърветата, в морето и дори в скалите на държавата, която винаги е имала един свой специфичен, трагикомичен начин да се справя с концепцията за неизбежния край. Точно от тази вечно съпътстваща ирландския народ скръб се е родила в древността една от най-смразяващите световни митологични фигури, асоциирани със смъртта – тази на зловещия, виещ дух, наречен банши. Приемащо формата на кошмарна, ридаеща и пищяща в нощта (и върху покривите на къщи) жена, баншито често бива погрешно възприемано в популярната култура като нещо зло, носещо неизбежна смърт. Истината е, че всяка смърт е неизбежна, независимо дали се сблъскаш с банши или не, и този дух е просто предвестник и предупреждение за това, което неминуемо ще сполети скоро някого в дома или в семейството ти.

Цялата тази историческа и митологична прелюдия е нужна, за да можем да разберем фундaменталната ирландщина, която изгражда всяка клетка от ДНК-то на „Баншите от Инишерин“ – това е може би най-ирландският филм, който ще гледате някога, във всеки възможен аспект – обстановката, сюжетът, атмосферата, хуморът, поведението, диалозите, проблемите и философията просто крещят „Това е Ирландия!“.

Докато от другата страна на морето гърмят пушки и оръдия и брат е хванал брата за врата, на голия, изолиран остров Инишерин се разиграва подобна, също толкова безсмислена битка между двама най-добри приятели, които нито знаят защо са се сприятелили първоначално, нито защо дружбата им се разпада сега, след толкова много време. В един типичен, скучен ден Колм (сприхавият и потиснат Брендън Глийсън) просто решава, че не може повече да издържа простодушната, банална компания на Падрик (милия и объркан Колин Фарел) и прекъсва безцеремонно всякакъв контакт с него. Това довежда до комичните, понякога трагични и постоянно ескалиращи, все по-паникьосани опити на Падрик да се докаже като достоен за приятелството на Колм, които се провалят все по-ужасяващо с всеки следващ. Причината за тези провали е проста – Падрик фундаментално не разбира как работи Колм, какво го движи и какво се е променило сега, когато той изведнъж е решил да спре толкова рязко и да се отвърне от него. Колм, от своя страна, също не е съвсем наясно със собствената си природа, но поне знае едно – животът му е достигнал последната си четвърт и за пръв път той го усеща пропилян. Ерудиран музикант, който чете книги и колекционира история и изкуство от различни краища на света, Колм е прекарал целия си живот на затънтения остров Инишерин и сега, изправен пред неизбежната си смъртност, той горчиво съжалява за решенията, които е взел и основно – за тези, които не е. Символът на този пропилян живот е неговият най-добър приятел – глуповатото говедарче, което всеки ден прави едно и също нещо с полублажена, вяла усмивка на уста, не иска нищо повече от този живот и е доволно да е абсолютно посредствен и застинал в развитието си човек.

Тук достигаме и до основната тема на „Баншите от Инишерин“ – отчаянието, или по-точно – подходът на човечеството към екзистенциалното отчаяние и винаги съпътстващото ни чувство на безсмислие, породено от факта, че всички рано или късно ще умрем. Според мен Мартин Макдона дълбоко се вълнува от вроденото безсмислие на изкуството, на стремежите, на идеите и идеалите на хората, които смятат, че създават нещо значимо, което ще остане завинаги. Истината е, че нищо не остава завинаги, всичко е преходно. И ние, хората, с нашите умове и емоции, които са само наши и ни правят уникални (и уникално самотни), сме най-преходните от всички, именно защото всъщност не сме част от нещо по-голямо от нашите собствени личности. Така че идеята за някаква форма на трайност, завещание, безсмъртие… тя е абсолютно фиктивна.

Начинът, по който Макдона избира да изследва тази тежка и безкрайно потискаща тема, е чрез т. нар. „четириъгълна опозиция“ в сценарното писане. Дали е постигнал това абсолютно естествено, или го е заложил в основата на произведението си, историята мълчи. Това, което знаем е, че четирите главни персонажа на „Баншите от Инишерин“ – възрастният Колм, Падрик и рационалната му, фрустрирана и много по-умна от него сестра Шиван (страхотната Кери Кондън), които са по средата на земния си път, и младият, цапнат в устата селски полуидиот Доминик, изигран с невероятен апломб от винаги обезпокоителния Бари Коган, имат четири коренно различни начина за справяне с тежките си животи и очакващата ги смърт.

Падрик вярва в красотата на простичкия живот. Той обича безрезервно сестра си и магаренцето си, както и всички животни и хора, живеещи на Инишерин. За него най-голямата ценност е да бъде добър и мил със света около себе си. Когато бива запитан дали понякога се чувства самотен, той повтаря въпроса невярващо и го избягва със свой собствен – „Какво им става на всички?!“. Когато разсъждава дали приятелят му случайно не е депресиран, той се чуди защо Колм не потиска и не набутва чувството дълбоко навътре, както всички останали правят. Но когато се напие, тогава истинският, наранен, ядосан, самотен и недоволен Падрик избива на повърхността и демонстрира, че неговата философия е по-скоро добре заучена фасада.

Колм вярва в красотата на изкуството и по-конкретно – музиката, и че то е единственото нещо, което осмисля кратките ни животи. Горчиво съжалява за пропиляното време, в което можеше да е създал тонове красиви песни, но вместо това е пил ейл с хора, които са по-низши от него – и интелектуално, и емоционално. Неговата трагедия е трагедията на похабения поради бездействие потенциал. Колм няма способи за справяне с отчаянието и става ясно, че е негова жертва от много време насам – нещо твърде типично за интелектуалците и артистите в нашето общество. [внимание! лек спойлер!] Той е като оголен нерв, който буквализира загубеното си време (за което вини и себе си, и Падрик) в самоунищожителния акт на рязането на собствените си пръсти – нещото, което създава красота е това, което той не е оползотворил през всичките тези години и сега е ненужно и му носи само болка. Буквалното му, но и дълбоко метафорично осакатяване е производно на Падрик, на Инишерин и на собствения му страх да напусне това място, в което няма нищо за него. Именно това насилие представлява най-шокиращата част от един вече достатъчно мрачен филм. От ухото, метнато в тревата в „Синьо кадифе“ (Blue Velvet) насам, отрязана телесна част не е имала толкова символика и екзистенциален страх, прикачени към себе си. [спокойно! край на спойлерите!]

Слабоумният Доминик е дете на баща насилник (във всеки смисъл на думата), който бива осмиван и отхвърлян от целия остров. Неговият живот няма нужда от екзистенциалното отчаяние, за да е кошмар, но въпреки това и то присъства – Доминик е може би най-дълбоко самотният от всички там, защото не получава истинска любов от никого – нито от баща си, нито от приятелите си, нито от жената, която иска да впечатли. За него единственият изход от този ад представлява компанията и обичта на романтичен партньор – концепция, до която мнозина от нас прибягват, за да успокоят това отчаяние, което бълбука отдолу.

Най-накрая идва ред на Шиван – олицетворението на моралния аргумент на филма. Жената, която е права, измежду цял остров сръдливи, скучни, досадни, предвидими, нищоправещи мъже, които грешат, в това число дори и артистът Колм. Шиван осъзнава дълбоката си самота, дълбоката си нужда от нещо повече и осъзнава, че това чувство може би никога няма да си отиде и че за да оцелееш, трябва да се помириш с него. Тя е също така единственият крайно експресивен, отдаващ се на емоциите си персонаж, били те гняв, тъга или надежда за нещо по-добро, вместо да ги заключва дълбоко в себе си. Кулминацията на нейната история води до поне потенциалната свобода от всичко това, дори да не е съвсем сигурна, докато всички останали категорично ги очаква само и единствено още повече отчаяние. И това превръща този филм и в история за важността от опитването на нови неща и от ходенето на нови места, като антипод на пораженческото приемане на едно и също старо, неработещо нещо.

Тъй като за филм толкова богат и наситен със смисъл и символика може да се говори в продължение на месеци, засега спирам дотук и ще погледна само за миг към още един-два елемента, които заслужават внимание. Сценарият на Мартин Макдона, както винаги, е истинската звезда на шоуто. „В Брюж“ (In Bruges) и „Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri) представляваха непредвидими, понякога шокиращи и винаги невероятно забавни в обратите си филми и настоящият му проект достойно се нарежда до тях. За мен това безапелационно е най-добрият сценарий за годината и навярно ще говоря надълго и нашироко в следваща статия за това колко много неща е сложил в тази история Макдона и колко от тях е скрил и просто чака някой да ги забележи и да се усмихне или дори да ахне (както на мен ми се случи след второто гледане). Отделно от това, режисурата му за пореден път е фина и непретенциозна, но взискателна и знаеща точно върху какво да наблегне във всеки един момент, за да може всяка сцена да стои сама по себе си като отделен мини-филм със сюжетна арка, динамика и разиграваща се драма. Навярно точно поради това негово безспорно, но все пак трудно забележимо майсторство режисьорският „Оскар“ ще му се изплъзне за втори път.

За край ви оставям с въпрос, който ме измъчва от много години насам и който явно измъчва и Мартин Макдона. Въпрос, на който сякаш и двамата все още нямаме категоричен отговор и може би дори и няма нужда от такъв. Но въпреки това всички бихме искали да го знаем, защото балансирането между две крайности винаги е било трудно за човечеството. Въпросът е кое е по-ценно и смислено да бъде преследвано в този така кратък наш живот – да бъдеш добър и мил или да бъдеш честен и прав? Аз все още не знам, но точно като Шиван ще продължавам да се опитвам да бъда и двете, колкото и непосилно и изтощително да е… важното е, че не е невъзможно.

Снимки: National Review, Newstalk, IGN, The Hollywwod Reporter