Как се влюбваме във филми? Дали е по същия начин, по който се влюбваме в хора? Начинът, по който разпознаваме сродна душа, която просто резонира с нашата на неуловима за останалия свят честота. Начинът, по който очите и ушите и цялото ни тяло са придърпани от гравитацията на нещо солидно, непознаваемо и необяснимо важно. Начинът, по който се вманиачаваме, за да разберем и разнищим всичките му тайни, въпреки че истинското му очарование е именно в неразгаданото, което винаги ще ни кара да се връщаме към него отново и отново, всяка година, докато не се предадем завинаги на непонятната му мистерия… и просто не се оставим да съществуваме в нея.

Никога не съм знаел защо точно този филм. Навярно и никога няма да разбера. Но всеки път, когато съм сам и не искам да съм, и всяка година, когато падне първият сняг и всичко застине и утихне, макар и за малко, и всеки път, когато искам да разгадая мистерия, но такива няма, пускам него и си създавам нова. И всеки път, незнайно как, работи. Подобно на видния британски критик Марк Кермоуд и неговата обсесия по „Екзорсистът“ (1973), който той е гледал вече над 200 пъти и за който е писал и говорил неуморно през десетилетията, „Момичето с драконовата татуировка“ (2011) просто работи за мен. И както казва Марк, “…всеки път, когато започне, си казвам – ето го – и работи. Аз съм там, в градчето, и всичко просто работи…“. Тази година реших да ви заведа със себе си.

Под среднощното слънце на скандинавския ноар

Всяка нация има своите криминални истории. Не всяка обаче взема резкия завой наляво, дълбоко в обречената територия на т. нар. „черен роман“. За да бродиш безопасно из катранените блата на ноара, е нужно да притежаваш няколко неща – дълбоко вкоренено усещане за естетиката и атмосферата на буквалния и метафоричен мрак, който ни заобикаля; силно изразена и безкомпромисна позиция относно неразрешимите социални и политически проблеми, които разяждат обществото ни; и неизкоренимо циничната, безнадеждна и обилно напоена с мизантропия вяра, че човечеството никога няма да се справи с всичко това. Подобно на САЩ в средата на миналия век, северните народи притежават всичко това в изобилие. Може би е климатът им, може би – историята им, а може би е мрачната, влудяваща светлина на среднощното слънце в най-северните части на Скандинавския полуостров, но норвежците, датчаните и шведите знаят как да пишат за студенината и тъмнината в човешката душа.

Тази тема винаги ще ме вълнува и винаги ще ме тормози. Поради това всеки път, когато се сблъскам с друго същество, което е видимо вглъбено в същата, непрестанно дълбаеща съзнанието му идея, усещам някаква форма на преодоляваща време-пространството близост с него. Стиг Ларшон, швед, журналист, социален критик, писател, активист и мъртвец, е един подобен човек. Неговата криминална трилогия, публикувана година след смъртта му и наречена „Милениум“, е трилогия само защото така и не е завършена – крайната ѝ форма, в главата му, е била декалогия, която да разнищи из основи неразрешените проблеми на шведското общество, докато междувременно развлича читателите ѝ. Това е само едно от недовършените неща, които тормозят тази история, нейните персонажи и най-вече – нейните любители.

Акт I: Мъжете, които мразеха жените

Езикът на романа „Момичето с драконовата татуировка“, чието шведско заглавие е „Мъжете, които мразеха жените“, е прост, директен, понякога безкомпромисен, лишен от метафори и ненужни украшения, не само защото това е традицията на скандинавския ноар, но и защото това би разсеяло фокуса от сюжета, персонажите и най-вече – от темата. А каква би могла да бъде основната тема на произведение с толкова еднозначно и категорично заглавие като оригиналното, освен насилие над жени? Насилие, олицетворено и в неразкритите, брутални серийни убийства, и в съдбата на главния женски персонаж Лисбет Саландер. Откакто съществува криминална литература, в историите, които тя разказва, най-честите жертви на насилие и убийства са жени, последвани от деца, последвани от хомосексуални и от цветнокожи. Има една много проста причина за това – в истинския живот е същото. Различният винаги е жертвата, но различният от кого? Кой е насилникът и убиецът и какви са мотивите му за такава безсмислена омраза?

Оказва се, че безсмислената омраза може да бъде мотив сама по себе си. Обичайните, тривиални мотивации са винаги там, да – власт, контрол, пари, страх – но истината е, че човечеството, и най-вече мъжката му част, обича да причинява болка и обича да убива. И писателят Стиг Ларшон, и режисьорът Дейвид Финчър притежават изключително изострени сетива, настроени именно към перверзията и първичността на това насилие. Същевременно с това, те са наясно и с историческия контекст на една привидно либерална и социална, модерна Швеция, която приема с отворени обятия имигранти от по-бедни и злощастни държави, но под повърхността цялата ври, нажежена от потомствена, дълбоко вкоренена неприязън към „другия“. Изборът на песен на Финчър, чрез която да ни гмурне без предупреждение в света на „Момичето с драконовата татуировка“, е прост и ясен – ‘Immigrant Song’ на Лед Цепелин, изпълнена от жена. И докато в оригинала Робърт Плант пее за прииждащите и нахлуващи орди от снажни, рижи и руси, бледи викинги (шведските праотци) – имигранти-завоеватели, тероризиращи мирни земи – то Финчър има друго наум и смята да го разкрие методично и постепенно, с всеки следващ обелен слой на загадката и на сюжета…

Акт II: Любовна история, замаскирана като мистерия

Всичко започва през 1966 г. с изчезването на младо момиче от имението на прогнилото, но безсрамно богато шведско семейство Вангер, произлизащо от стара аристокрация със стари пари, стари бизнеси и още по-стари разбирания – нацисти, расисти, ксенофоби и женомразци са плъзнали като дървеници навсякъде из клоните на родословното им дърво и повечето от тях се крият в кората му, под носа на една общност, която е сляпа за тях или просто нехае за съществуването им. Забравени и неактуални, запокитени от виелицата някъде на техния измислен остров Хедеби в измисленото градче Хедещад, отвратителното семейство и неговите навици по времето на Втората световна война и след нея нямат място в съвременна Швеция, но никой не знае какво да прави с членовете му – нито как да ги накаже за миналото им, нито как да ги включи в бъдещето. Елегантна, макар и директна алегория за феномен, който тормози скандинавското общество и до ден днешен.

В първия си един час „Момичето с драконовата татуировка“ е ангажиран с две привидно несвързани неща – мистерията на изчезването на Хариет, разследвана от опозорения и осъден за клевета журналист Микел Блумквист (Даниъл Крейг), който се скрива в студения Хедещад, за да изближе раните, нанесени от публичната му и публицистична „екзекуция“; и с оцеляването на най-завладяващия персонаж, създаван в популярната литература от много време насам – мизантропичната, асоциална и гениална хакерка-бунтарка Лисбет Саландер (Руни Мара) – в модерното общество, към което тя по никакъв начин не иска и не може да принадлежи. Малко филми дръзват да имат двама протагонисти, с които да разкажат две паралелни истории, и аз ги обичам всичките. Този недостатъчно използван похват е безкрайно удобен за по-дълги, усложнени наративи, чийто сюжет е наситен със събития, разкрития и обрати. Поради тази причина той е използван основно за криминални истории и мистерии като „Престиж“ (2006), „Затворници“ (2013) и „Поверително от Ел Ей“ (1997). Има още един тип филми обаче, които могат да спечелят много като разделят своите главни персонажи и разкажат различна история с всеки от тях, но за съжаление го правят твърде рядко – любовните.

Въпреки че основната тема на системното и безнаказано насилие над жени е това, което обединява двете истории тематично преди сюжета да ги обедини буквално, „Момичето с драконовата татуировка“ има още един, често пренебрегван, но може би най-важен за мен аспект – емоционалният. Отнема цял час на историята да достигне до първата среща между Лисбет и Микел, защото голяма част от това, което тези двама души представляват, е тяхната работа и начинът, по който се справят с трудности, конфликти и загадки поотделно. Той е доскоро високоуважаван разследващ журналист и активен, съвестен член и дори слуга на обществото. Тя живее в покрайнините му, забравена от всички (подобно на семейство Вангер) и опитваща се да се слее със сенките на Стокхолм, докато извършва хакерски престъпления, за да се препитава. И двамата имат много ясна представа кое е правилно и кое – грешно, и двамата са ръководени от строг морален кодекс… просто е различен. Това, което следва, е прецизното и постепенно разгръщане на мистерията, която ги обединява, паралелно със също толкова внимателно пристъпващата, тиха и деликатна, изразена в погледи и неизказани думи любовна история.

Акт III: Достатъчно силна ли е любовта ти?

Отделих много време, за да опиша омразата, която стои в сърцевината на тази история. Тя е важна и ключова част от нея, но това, което всъщност първоначално завърта и впоследствие завихря допълнително сюжета, е чиста любов. Да, омразата стои отдолу и тлее, чака и дебне, но никога не е можела и няма да може да промени активно каквото и да е, тя просто вреди системно – на държави, на нации, на общества и на хора. Това, което провокира Микел и Лисбет към действия, това, което ги събира заедно, е простичкото желание на един тъгуващ дядо да разбере какво се е случило с внучката му, която обича, и да намери някакъв покой за болящото си от загубата ѝ сърце.

Отново любов, грижа и уважение спояват връзката между Лисбет и Микел. Наранена и малтретирана от почти всички, които е срещала в краткия си, двадесет и четири годишен живот до този момент, Лисбет не вярва на никого – нито на социалната система, която я задушава и в която е принудена да оцелява, нито на празните и студени хора по улиците и най-вече – на мъжете, които исторически и биологично са най-голямата заплаха за женското съсловие. Но Микел е различен – той изглежда като всички останали безлични пионки, жертви на собственото си малодушие и посредственост, опитващи се отчаяно да се впишат където и да било, но всъщност е много далеч от техния сляп конформизъм. Подобно на нея, той също е индивидуалист, просто по не толкова крещящ и антагонистичен начин. Той е внимателен и емпатичен, понякога страхлив и уязвим (и това е някакси едновременно чаровно и безопасно за човек като нея), а понякога си мисли, че е по-умен и способен, отколкото реално е. Той наистина има нужда от нея и от нейната помощ и не се свени да я поиска. Той е готов да дава, без да пита защо, което може да значи само едно – истинско доверие.

Неангажиращата топлина и абсолютното ѝ приемане от Микел го прави различен от всички останали мъже и сваля гарда на Лисбет. Опустошителната и праведна, но все пак плащеща и изпълнена с изгарящ гняв сила на природата, в която тя се е изградила вследствие на катастрофалното си детство и на последвалата яростна борба с живота, е нещо уникално, но отблъскващо за почти всички хора. Това води до безкрайна, дълбока самота и за Лисбет единственият начин да се справи с нея е чрез фалшивото убеждение, че е самодостатъчна и че самотното ѝ съществуване е изворът на огромната ѝ сила. В крайна сметка, никой мъж не иска силна жена, не и наистина. Освен правилният. Но на истинска самота са способни само боговете и зверовете. Не и човешките сърца и душѝ, които търсят топлина. Именно топлината на Микел провокира в Лисбет нейната студена нежност и я кара да му се довери на свой ред – с ума и с тялото си. На следващата сутрин разменените думи са простички, невинни и верни – ‘Харесва ми да работя с теб… И на мен ми харесва да работя с теб.’ – общата им страст към работата ги свързва, но тези думи крият друго, по-дълбоко признание под себе си, нетърпеливо да излезе на повърхността. Това е просто техният начин да го кажат.

Звукът на зимата

Когато в началото на далечната 2011 г. разбрах, че любимецът на всички вманиачени киномани Дейвид Финчър ще заснеме своята версия на историята на Лисбет и Микел, сърцето ми прескочи. Усетих мигновено свързване с нещо още несъществуващо. Припознах се в него. Когато на днешната дата, 9-ти декември, преди 13 години Трент Резнър и Атикъс Рос пуснаха тричасовия си саундтрак към филма, цял месец преди премиерата му в България, аз впих жадно зъби в него, докато снегът падаше тихо над сива София, в главата ми така подобна на сивия Стокхолм, в който никога не бях стъпвал. Има необяснима магия, уловена в звуците и тоновете, които Трент и Атикъс извличат от ледения въздух на зимата. Подходът им към писането на тази музика не е драматургичен – тя не разказва и не допълва историята – подобно на прокълнатата наука на доктор Франкенщайн, тя вдъхва живот на сцените и после го изсмуква обратно с мъртвешки хрипове; тя е болезнените издихания на нещо, което не би трябвало да е живо и безмилостното жужене на виелицата, която реже черната му, обезкървена плът и прониква дълбоко до сухите, бели, чупливи кости отдолу. Тя е въплътена самота, и пустош, и студ, и мрак.

Но тя не е само това. Подобно на филма, в тази музика има и нежност, задушена и скрита под слоеве неестествени, зловещи и заплашителни звуци, взети от този свят и изкривени до степен, в която вече принадлежат на някой друг. Тя се разкрива по същия начин, все повече и повече с всяко следващо преживяване, и възнаграждава търпението и издръжливостта на своя слушател, чийто пулс блъска бясно в ушите му, а снегът бие жестоко в лицето му, докато преминава през непроходими преспи, за да достигне до суровото ѝ, болезнено самотно, меланхолично ядро. Тя прилича на всички наранени и изоставени хора, и най-вече на Лисбет – отблъскваща всичко и всички от себе си, докато не се появи този, който ще прекоси заледеното езеро, за да разбере какво топло, уязвимо нещо се крие полумъртво в неговия край.

Акт IV: Каквото е скрито в снега…

След всичко казано дотук, една истина изплува на повърхността – „Момичето с драконовата татуировка“ е филм за прикрити неща. Прикрито насилие и прикрити убийства; прикрити тайни и забулени от мъглата на времето събития; прикрити вярвания и прикрити чувства – били те омраза или любов. И най-вече това е филм за прикритата природа на човека – убиец, любовник, детектив, родител, воин – все първични неща, които извират от недрата на душата ни, откакто съществуваме на тази земя. Дали лъжем себе си, или другите за тази наша природа, е без значение. Защото все някога някой ще избърше снега от вледененото ни покритие и ще разкрие тайната отдолу, независимо дали искаме, или не.

И въпреки че започваме пътешествието в обувките на Микел, заблудени още от първия кадър, че това ще е неговата история, заглавието на филма е еднозначно – това е историята на Лисбет и винаги е била. История за разкриването на едно затворено сърце, което отдавна е отписало човечеството и се е отдало на самота, водено от напълно оправданата си погнуса от него. Иронично е, че един привидно толкова обикновен мъж успява да разчупи леда около това уникално сърце, което се е формирало вследствие на дълбока травма, константна борба, яростен бунт и категоричното отхвърляне на почти всички традиционни морални ценности. Функцията на Микел в тяхната очарователно нетипична динамика е на балансьор, а тази на Лисбет – на инициатор. Типичните роли на половете са обърнати почти през цялото време и именно затова те са толкова идеални един за друг. Техните криви парченца от пъзела просто съвпадат.

Акт V: … щом се стопи, излиза на повърхността.

В крайна сметка, когато всичко е приключило и изглежда сякаш нещо ново и още по-вълнуващо е на път да започне, „Момичето с драконовата татуировка“ грубо разбива копнежите и любовта, както на Лисбет, така и на зрителите. Неговият завършек е горчив и сърцераздирателен, и впоследствие се оказва и злокобно пророчески за бъдещата съдба на героите и франчайза. Сценаристът Стивън Зейлиън пише в края на своя сценарий – „Най-богатото момиче в Швеция… се качва на своята Хонда, запалва я и отпрашва… навярно завинаги.“ Надеждата ни, че тези двама души ще продължат връзката си, и ще се обичат и пазят един друг завинаги, умира ръка за ръка с надеждата ни, че някога ще ги видим отново. Защото това е първият и последен филм от планираната от Финчър и Зейлиън трилогия. Причината? Причината винаги е една – недостатъчно спечелени пари за хората с парите.

Бруталната реалност на отхвърлянето в края на филма прерязва Лисбет, която за пръв път се открива по подобен начин пред когото и да било – Микел, който не е влюбен в нея, не и наистина, е предал доверието ѝ и я е наранил по начин, по който никой друг преди това не е успявал. Може би е виновен за нехайството си, а може би дълбоката ѝ рана е следствие от нейната собствена, наивна, дълбоко романтизирана заблуда. Това, което остава, е една недовършена любов, прекъсната рязко и прекрасно изразена в текста на закриващата песен от филма, която разкрива какво е за Лисбет да намери най-накрая човек, който я приема истински и напълно… и почти мигновено да го загуби.

‘Just one step at a time
And closer to destiny
I knew at a glance
There would always be a chance for me
With someone I could live for
Nowhere I would rather be

Is your love strong enough?
Like a rock in the sea
Am I asking too much
Is your love strong enough?

Just one beat of your heart
And stranger than fantasy
I knew from the start
It had to be the place for me
Someone that I would die for
There’s no way I could ever leave’

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, FilmGrimoire