Много трудно може да се синтезира видяното от двучасовия подреден хаос на „Звярът“ (2023). Затова и поради своята крайна екстравагантност, най-новият филм на Бертран Бонело изпитва трудности да намери публика. Човек би предположил от синопсиса, разкриващ любовна история между двама души в три различни времеви периода, че ще гледа романтична драма. Само дето ще се срещне и с трилъра, научната фантастика, също и със социалните коментари… Така че разбирам защо „случайният“ зрител не би проявил интерес към „Звярът“ (2023). Той просто няма как да бъде добре информиран в що за свят ще попадне, ако влезе в киносалона и неуверено се настани на удобната седалка. Леа Сейду („Спектър“, „Синият е най-топлият цвят“) и Джордж Маккей („1917“) биха могли да са притегателна сила. Независимо че в днешно време са малко актьорите, способни само с името си да спасят от комерсиална гледна точка един филм.

Още с откриващата си сцена „Звярът“ показва, че ще бъде нестандартен и интелектуално провокативен. Вдъхновен е от „Звярът в джунглата“ на Хенри Джеймс, но прави съвсем различна адаптация, в която оригиналът е почти безследно изчезнал. Най-точно бих определил целия сюжет като упражнение по стил. Опит да се използват множество жанрове, за да се постигне неочаквана съвместимост помежду им. И без да изглежда самоцелно, разбира се. В този смисъл, филмът съдържа елементи, които ще се харесат на конкретен тип публика – например, драмите с костюми от началото на миналия век. След това обаче рискува да загуби тези спечелени погледи с пренасяне в 2044 г. и да се фокусира върху възможното бъдеще и неговите предизвикателства. После пък се връща малко по-назад в 2014 г. Тези постоянни игри напред-назад, с все същите лица на екрана, оформят един много интересен пъзел, изискващ търпение, за да се нареди.

Обичам те вчера

За да се мине подобаващо през „Звярът“, ще разделя филма на три основни части, макар че през цялото време те нарочно биват преплетени. Този подход с даване на независимост на всяка от нишките, вместо да се погледне отвисоко цялата мрежа, би могъл да създаде по-добра подготовка за онези зрители, които предстои да го гледат. От друга страна е възможно ревюто да обяснява видяното и като цялостен мрачен и смущаващ поглед върху любовта в миналото, настоящето и бъдещето. Може да има съвършено различно тълкуване от онова, което предоставям. Нищо чудно именно тази разнородност на интерпретациите да ви привлече силно към него.

Срещата на изискани хора, облечени в красиви костюми, парадиращи с величие, е доста привлекателна. Самата ѝ функция е да е колкото пародийна, толкова и лицемерна. Обикновено филмите, използващи такива персонажи, решават да разобличават богатството и изяществото. Бертран Бонело също не представя първоначално нещо по-съществено – недоволна съпруга, намираща любов навсякъде, освен при съпруга си. Ала въздействието на тази част, развиваща се през 1904 г., идва от влиянието ѝ върху другите две. Тя запознава зрителя по-скоро със символите, отколкото с героите, които ще се дебнат през остатъка от филма.

Щях да те обичам днес

Във втората половина на „Звярът“, действието в 2014 г. с нищо не си прилича, щом е пряко поставено между другите две времена. Там виждаме озлобен от света мъж, неуверен и потискащ агресията в себе си. Неговата опозиция (предмет на изкушение) е женският модел, опитващ се да пробие своя път като актриса, но също е поставен в неудобна ситуация. Самата тя се чувства необичана и странното стечение на обстоятелствата обвързва нейните фантазии с непознатия. За нея присъствието му е необяснимо, но и привлекателно. Той не я потиска с поведението си. Въпреки това има нещо нередно. То ще си проличи чрез проявлението на най-грозната форма на чудовището, дало името на филма.

Монтажът в „Звяра“ го държи да не се самоизяде. Залогът е много висок, преплитайки толкова различни сюжети, искайки същевременно да им се придаде свързаност. Когато се търси връзката, тя много по-трудно би се открила, ако го нямаше отместването в правилния момент. Особено когато една сцена се повтаря последователно, създавайки изкуствено напрежение у зрителя. И такова предизвикателство успява да оттласне филма от мудност – да, използва прекомерно звук, за да подскаже, че предстои нещо неочаквано. Да, не всеки път изненадата успява да бъде веднага разбрана от зрителя. Но точно този „шоков“ елемент остава впоследствие в съзнанието и е добра отправна точка за цялостното осмисляне на преживяното в киносалона.

Обичах те утре

Прехвърляйки се в 2044 г., то откриваме позната спекулация с бъдещето. Хората все по-често са заменяни от технологиите, а пък уж най-отличителното ни качество – емоцията, се е превърнало в слабост. Намесването на звяра не е толкова буквално, колкото през 2014 г., той е скрит и търсен. Дали ще бъде намерен? Зрителят сам е оставен да повярва на подхвърляния отговор. В това отношение филмът провокира – предполага се, че насочва гледащия към пресечни точки в на пръв поглед отдалечени сюжетни линии, но доколко те наистина се докосват или пък си остават свободни една от друга, публиката сама ще реши.

Ето защо „Звярът“ е препоръчително да бъде гледан, макар всичките препятствия, които поставя от началото до края си. Това не е една обикновена, комфортна стая, в нея има постоянно скърцаща врата, в очакване някой да се приближи и да я отвори широко. А може и да я затвори, ако го дразни. Съмнявам се, че този филм ще накара масовата публика, страняща от европейско или фестивално кино, да се влюби в него, ала ще предостави достатъчно, за да бъде коментиран след прожекцията. Достатъчно достойна победа сама по себе си.

„Звярът“ (2023) е наличен в Neterra +.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук

Снимки: Синелибри