В последно време все по-рядко и по-трудно намирам атрактивни имена в сивата ни, еднотипна постмодерна среда, които да предизвикат в мен същата енигматична еуфория, каквато предизвиква Йоргос Лантимос. Кинематографичната му вселена е моето сигурно място, в което обикновеното се превръща в необикновено, а всекидневното – в антиутопично. Някои могат да нарекат това защитен механизъм, други – просто целево бягане от реалността и проблемното ежедневие. Но точно това са причините да го смятам за майстор на неконвенционалното и мрачното, истински виртуоз на абсурда, който се загнезди в сърцето ми и не го напуска вече повече от 10 години.

С безпардонния си подход към разказването на истории, той огъва границите на повествованието на големия екран, като постоянно разширява възможностите си, за да създава провокиращи мисълта, сюрреалистични и напълно завладяващи визуални произведения. Или по-просто казано: всичко, което ни е нужно, се вижда на екрана. Ще си позволя да цитирам самия Йоргос, за да мога да предложа една отправна точка, която ще ни помогне (или ще ни обърка още повече) в разбирането на това объркано, странно и на моменти стряскащо приключение, в което ще се опитам да ви поведа днес: „Правя филми, за да изследвам концепции и да повдигам въпроси, а не да казвам на публиката какво да мисли„.

Едно силно начало

Както споменах по-горе, още от малка развих интерес към литературата и киното, които ми предлагат предизвикателства, като ме поставят в мистериозни и сюрреалистични светове. Така намерих и едно от по-малко известните бижута на Лантимос, а именно „Кинета“ (2005). Въпреки че се представя за експериментален, авангарден проект, той бързо започна да обръща погледите към себе си. С голямо удоволствие приех поканата му да се впусна дълбоко в тъмните кътчета на човешката душа и психика. С това той заложи на един от основните си принципи за изграждане на сюжет. Наглед класически използваната история за „случайно“ събрани непознати на едно и също място, които споделят общо извратено хоби, „Кинета“ разкрива разказ, който не се подчинява на конвенциите за залагане на сигурни и лесносмилаеми наративи в киното. Но кога ли Йоргос се е подчинявал на тях?

Филмът е своеобразна смущаваща Одисея през странността на обикновеното и баналността на странното, свидетелство за отличителното майсторство на режисьора. Така той остана в паметта ми много време след края на последната сцена и дълго се питах какъв е смисълът на всичко, което видях. Търсейки го, синтезирах една простичка формула, която (може би) работи за всeки от неговите филми: през социалната и емоционална изолация откриваме скритите истини и парадокси на човешката същност. Това осъзнаване ми помогна да се изкача една стъпка по-близо до разбирането на озадачаващата философия и филмография на този умел провокатор-абсурдист.

Какво означава всичко около мен?

До ден днешен съм силен застъпник на тезата, че има определени филми, които са готови да променят из основи нашето цялостно разбиране за света. Смятам, че „Кучешки зъб“ (2009) е такъв достоен пример. Въпреки специфичните нестандартни похвати на Лантимос, тук си имаме работа със сериозен, тежък филм, който изболичава домашното насилие и деспотизъм в най-лошия му, манипулативен и изкривен вид.

Параноичните родители затварят и държат в изолация своите три деца под претекст фалшиво трупане на опит за живота, но постигат единствено тяхното ментално осакатяване и умишлено заблуждаване за това какво представлява светът навън. Лантимос „поправя“ значението на свободата и свободния избор, като им дава дефиниции, които нито един от младежите няма право да поставя под съмнение. Горещо и болно харесвам режисьори, които не се страхуват да си играят умело дори с моята собствена воля. Сексуализирането на така или иначе напрегнатата история е прост катализатор за разрушаване на идеалното равновесие, което се опитва да създаде семейството. „Кучешки зъб“ е фино изследване на междуличностните отношения в режим на ограничения, а неговите мрачност, злобност и странности поставят под сериозно съмнение ценностите и моралът, които определят света ни.

Симфонии на абсурда

И така заедно стигнахме до заглавието, което се превърна в отличителен белег за Йоргос и не мога да не отделя малко време и за него – време е да поговорим за „Омарът“ (2015). В него Лантимос не се притеснява да се обвърже с един от най-сложните и интригуващи аспекти на човешката природа – желанието за любов и приемане. Този филм представя свят, в който социалните норми и стандарти на обществото са навързани в нелепи, прото-фашистки правила, които регулират отношенията и живота на героите. Лантимос изгражда множество абсурдни ситуации около символичния облик на главния герой, който трябва да намери туптящо за него сърце, за да оцелее, като в процеса поставя под въпрос и коментира индивидуалната свобода, избора и истинската цена на любовта.

Плъзгайки се по плоскостта към намирането на любов в ограниченията на клишираните социални норми, се чувствам длъжна да подложа на дисекция на заглавие, което ни припомня за една друга, често забравяна любов, а именно – неблагодарната любов към властта. „Фаворитката“ (2018) отново смесва неподражаемата сатира с дълбоки философски размисли, присъща за Йоргос. На фона на визуално изящен исторически период, тя изследва отровните игри на властта и манипулациите зад стените на пищен дворец. Две убийствено амбициозни жени си съперничат за влияние и внимание, докато истинската тежест на властта и изолацията избива на повърхността.

В сравнение с „Омарът“, тук липсва искреното, но и някак клинично, изследване на междучовешките взаимоотношения, но за сметка на това, филмът силно застъпва въпросите за женската солидарност, желанието за признание и цената, която плащаме за успеха. „Фаворитката“ показва директно нещата, за които иска да говори, без да навлиза в битовизми и клишета. Този филм е поредното доказателство на цитата от Лантимос, който използвах за отправна точка в началото на нашата среща, а именно, че той никога не се интересува от това да каже на публиката си в какво точно да вярва, а оставя намирането на субективна, индивидуална истина в техните ръце.

Едно дългоочаквано заглавие

Всеки път, когато Йоргос Лантимос поеме режисурата на нов филм, зрителите знаят, че ги очаква нещо абсурдно, загадъчно и изключително интригуващо. „Клети създания“ (2023) със сигурност не е изключение от тази правила. Първата му, ексклузивна за България прожекция вече го превърна една от най-любопитните кино събития на годината, защото режисьорът ни вкарва в буквално и метафорично имагинерен, затворен свят, в който конвенционалните правила на обществото са заменени от необичайни и сюрреалистични норми. С толкова редкия в днешно време истински хумор и все така невероятна визия и умела провокация, „Клети създания“ е философско произведение, което ни предизвиква да мислим за свободата и ценността на човешката индивидуалност. В интервю пред журналисти Лантимос коментира цялостната си идея за провокативността на филма, казвайки, че „за него е важно да направи филм, който не е изцяло драматичен, защото това би било предателство към героинята“. „Клети създания“ вече се радва на заслужен успех и възторжени реакции. Откри съвсем подобаващо кино-литературния фестивал „Синелибри“ преди дни.

Всички материали на Емма Пекова можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Variety