Бит. Думата на ежедневието, често асоциирана със скука, еднородност, задължения и празни приказки, а много често и със самота въпреки обществото. В същността си битът не е негативно измерение, защото при неговото абсолютно отрицание настава хаос, но в контекста на липса на смелост и решителност се превръща в най-големия враг на човека. В двуизмерния свят на една кръчма във филма “Оттук дотук” битът е дяволът в приятелска премяна.

Явор (Димитър Николов) е момче, изтормозено от своето бездействие, и предател на собствените си мечти. Мнозина интроспективно ще се припознаят в парадокса, в който той е застинал: да прекарваш дните си така, сякаш си гост в дома си; сякаш ще счупиш живота си, ако се осмелиш да го пипнеш и деформираш, макар и деформацията да е градивна. Той се е отдал на тягостната работа в кръчмата, чийто съдържател, поне така предполагаме, е майка му. Отдадеността всъщност е далеч от реалистично определение, тъй като задълженията му нито изискват сърцато посвещение, нито той би желал да им го даде, ако се налагаше.

Ала Четиримата конници на провинциалния Апокалипсис (в ролите Валентин Танев, Китодар Тодоров, Тигран Торосян и Павлин Петрунов), на чиито услуги е Явор в кръчмата, го изстискват емоционално и го карат да се замисли защо още не се е качил на междуградския автобус. Проспериращият млад режисьор Георги Мартев събира блестящи актьори от различни поколения, за да пресъздадат заедно с екипа едно състояние на потиснатост, противоположно на развитието на личност с потенциал.

Златен век в Оттук дотам

През XVII в. в Нидерландия разцъфва Златен век на изобразителното изкуство, белязан от жанрови произведения. Тези творби, отново противно на термина “Златен век”, представят сцени от ежедневието на хората, често обвързани с пиене, промискуитет и много визуален шум, тоест насищане на платното с тълпа от неидентифицирани, а понякога и непорочни герои. Затворен почти изцяло между стените на кръчмата, “Оттук дотук” представлява една такава картина от битовата живопис в действие.

Приликата подчертано си проличава в сцената, когато автобусът пристига до селската спирка, но няма кой да се качи. Петимата мъже застиват, кой изправен, кой прегърбен, кой залепен за прозореца, а сенките в кръчмата се задълбочават. Светлосянката и богатият контраст са основни характеристики на жанровото изкуство в Нидерландия. В случая филмът си служи с подобни средства на съвременното аудиовизуално изкуство, като превръща композицията на тази перфектна сцена в икона. Разбира се, нищо не се идеализира и романтизира тук, след като и нито един от героите сам не си вярва на наздравицата с: “Тук си ни е най-добре”.

При все че се изреждат да засипват Явор с етикети като “сульо”, “мухльо” и “пикльо”, каквото може още с окончание “льо”, четиримата почти осъществени нехранимайковци всъщност се грижат толкова да сравнят момчето със земята, че да го изкарат от дълбокия и гниещ корен, към който всички вкупом принадлежат. Заседяването на масата на нито един от тях не е пример за младежа, макар и всеки един от четиримата да преминава през различен по степен човешки погром според нивата на алкохол в кръвта. Марин, някога бягал от поделението си заради момиче, показва уязвимост в сълзи, а най-възрастният — Александър, — собственоръчно изгонва Явор, защото вижда, че момчето само няма да излезе. Двамата мъже с трезво съзнание разбират, че животът им е можел да премине по друг начин, ако преди години са били взели отговорни решения за себе си. Иван и Сергей са най-близо до пълна загуба на потенциал, обвързани в ситуация “слепият води слепия”, но от другите двама все още се “отлепя” духът на копнежа.

За Явор все още има време

Монтажът на Митко Балабанов ясно набляга на това “отлепяне” като въпрос: “Ами ако…?”, но краят на филма всъщност не дава отговори относно бъдещето на Явор. Единствено знаем, че той поне успява да излезе от кръчмата, в която сякаш ден и нощ преливат от една чаша бира в друга и не се различават. Дали ще стигне далеч е под въпрос, тъй като във филма на няколко пъти го виждаме да се “раздвоява” (отново като ефект на монтажа), без да предприеме крачка. А-ха да тръгне, но не се решава, затова и Александър го припира със сила. В последната сцена виждаме раздвоението и у Александър, за когото осъществяването на неизречени мечти може би е невъзможно вече, както и за другите трима от запаса.

За Явор все още има време, преди битът му да започне да се измерва в празни бутилки бира. Затова и когато Марин казва: “Явка, ще се видим утре”, оставаме с впечатлението, че той се надява следващата им среща да не се осъществи. С тази надежда остава и зрителят — надеждата, че Явор ще стигне оттук… дотам.

Можете да гледате „Оттук дотам“ в линка.

Автор: Анита Кацарска