Талантът на един от най-великите режисьори на всички времена Алфред Хичкок неминуемо може да бъде проследен през всяка от успешните му филмови адаптации на класически съспенс романи. Днес обръщаме своя поглед към една от най-известните от тях – фаталната „Ребека“. Замисълът на филма води своето начало от далечната 1939 година, когато продуцентът Дейвид О. Селзник дава зелената светлина за реализация на проекта на Хичкок. В процеса на адаптация на романа, написан от Дафни дю Морие, бележитият режисьор става известен със свадите между себе си и екипа на филма, обвързани и със стила, и със съдържанието му. Според Селзник Хичкок оформя една „изкривена и вулгаризирана версия на едно доказало се успешно произведение“. Въпреки всички задкулисни схватки и свади обаче, екипът създава една от най-обичаните и успешни филмови адаптации в историята на киното.

21-ви март 1940 г.

С излизането си на големия екран през 21.03.1940 г. „Ребека“ печели сърцата както на публиката, така и на критиката. Едва с първия си американски проект режисьорът и екипът му са номинирани в цели 11 категории за наградите Оскар, от които обаче печелят само две – за Най-добър филм и за Най-добро операторско майстроство. Филмът събира в себе си блестящ актьорски състав, за да разкаже завладяващата, тъжна и мрачна история. В главните роли са неподражаемият Лорънс Оливие – всепризнато един от най-великите актьори на всички времена, в обувките на овдовелия Максим де Уинтър и една от първите спиращи дъха красавици и вдъхновяващи музи, които можем да проследим през кариерата на Хичкок – старлетката Джоан Фонтейн, която играе втората госпожа де Уинтър.

Хичкок срещу романа

Верен на острия си език и специфичния си нрав Хичкок се изразява неласкаво за романа на дю Морие. В разговор с Франсоа Трюфо той се съгласява, че това е един от първите му големи филми, макар да го смята за незначителен.

Но защо Хичкок първоначално отказва да режисира адаптация по романа? От интервюта с Трюфо разбираме за два основни довода, които той дава. На първо място Хичкок изтъква своето режисьорско кредо, че литературното произведение трябва да бъде толкова дълго, колкото да бъде времето за гледане на един филм – философията му набляга основно на ефектното задържане и насочване на вниманието на зрителя и представлява чисто техническата причина, поради която Хичкок да не иска да създаде филм по романа на дю Морие. Второто нещо, която той посочва, е недоволството му, че романът се отклонява от принципите на реалистичното – липсва му правдоподобност както в историята, така и в архетипните персонажи.

Сравнително просто е да установим доколко георите и действията в романа и филма се припокриват – Алфред Хичкок изработва вярна на оригиналния материал адаптация, като злите езици твърдят, че това е повече по настояване на влиятелния продуцент. Отвъд класическия статут, който филма е акумулирал през годините, „Ребека“ има множество аспекти, които правят силно впечатление и до днес. Главният и най-влиятелния от тях е изключителното операторско майсторство, основно в начина на използване на похвата на сенките, който навлиза в Америка посредством немския експресионизъм, пренесен в Холивуд и адаптиран от ноар киното в началото на века. Почеркът на филма е подчертаното и слабо контрастиращо осветление, което наподобява фотография, а не кинокадър – визуална идентичност, ключова за внушаването на призрачното присъствие на Ребека. По този начин и множество други, Хичкок изработва своето дълбоко потапяне в психологията на двама влюбени, преследвани от метафорични и може би буквални призраци. Ще трябва да гледате, за да разберете.

Всичките материали на Емма Пекова можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, New York Daily News