Свикнал съм, щом чуя Италия, веднага в ума ми да узряват плодовете на пъстри и сочни фантазии. Фантазия за лекия начин на живот, напоен обилно с вино. Фантазия за храна, уж съвсем лесна за приготвяне, а толкова неустоима. За жени – едри или тънки, все шумни, емоционални и привлекателни. За мъже – изискани, уверени, лоялни и обичливи. За футбол – страстен, по-свещен от религия, ценен, колкото семейството. За свят, който не съществува, неслучайно бе описан като фантазия. Все пак той е толкова истински, колкото въображението позволява. Отдръпвам се редовно от него, сравнявам го със спомени за други дестинации, ведра Гърция, гореща Испания, надута Франция, но Италия – тя си остава особено близка.

Никой обаче не е способен да отдаде необходимата чест на тази земя, освен нейните хора. Разлистете поезията на Чезаре Павезе, вижте скулптурите на Микеланджело, прочетете разкази от Алберто Моравия, припомнете си филмите на Фелини, в частност „Амаркорд“, сравнете го с „Ново кино: „Парадизо“, после изгледайте и „Конформистът“, почувствайте силата на свободата в „Животът е прекрасен“… Вероятно и във фонтана на желанията ди Треви няма да се намери толкова голямо разнообразие и богатство. Всяка монета е различна – една е целуната, втора е погалена от сълза, трета е още топла, притисната от дланта, четвърта – запечатала детската, възбудена молба за първа любов…

Нощта на погубената младост

Първият филм на Сорентино, който харесах, е „Ръката на Бог“. Преди него бях гледал „Това трябва да е мястото“ и „Великата красота“. Поради възрастта ми тогава и отсъствието на какъвто и да е било житейски опит не успях да оценя нито един от двата подобаващо. Но „Ръката на Бог“ ми въздейства силно, защото в него открих онези фантазии, описани в началото. 

Сорентино рисува автопортрет на неаполитанско момче, което в реалния живот вече се е превърнало в мъж, постигнал множество успехи в киното. Този невинен младеж е получил наготово идеалната среда за израстване и непрестанно демонстрира колко високо я цени. Баща му е спокоен и интелигентен. Майка му – разбираща и любяща. По-големият му брат – добър пример за подражание, изслушващ. Да не се задълбавам в цялата фамилия, кой от кого по-колоритен образ. Филмът не се срамува от нито един неин член и отделя значително време, за да отреди на всекиго роля. Виждаме ги събрани на групов обяд и впоследствие как прекарват следобеда си в собствени вълнения. Всяка шега, дори и с по-грубо съдържание, е приемлива, всяка усмивка е искрена, всеки комплимент е неуместен.

Слънцето обаче неумолимо залязва. Водата, в която блажено са плували, изстудява. С всяка изминала нощ, Фабието се приближава към погубването на своята младост, без дори да подозира. Неговите нощи са времето му за откриване, за самостоятелно живеене, за сбогуване с близките и бягство към превземането на непознати до този момент територии. Сорентино гледа себе си на екрана и се връща обратно във времето, когато всяко докосване с жена е било значимо събитие. Всеки футболен мач на Наполи е бил невъзможен за пропускане, защото е усещан, сякаш е последен. Марадона, издигнал се до божество, е олицетворение на този град, на хората в него, събрал в тялото си техните копнежи. Точно като един магьосник, той им подарява неописуема радост, а на Фабието (и Сорентино) – дава втори живот. 

Нощта на южна Италия

Нощта на съзряване в Неапол не продължава вечно. Италия има своя незаменима столица, която непрестанно изкушава. Рим – за Сорентино – градът на възможности, на възходи и падения, на шумни партита и на интимни запознанства. Мястото, на което се запалва по киното, е родният Неапол, но режисьорът ще гори най-ярко в Рим. Натам бяга и Фабието, след като е преценил, че средата му вече го ограничава. Редно е да поеме риск. Да напусне дома, осеян повече с призраци, отколкото с роднини. Да застане под друго звездно небе. 

В Рим Сорентино заснема прочутата откриваща сцена от „Великата красота“, негова визитна картичка. В нея са събрани стилът и експресивността, неуловими във въздуха на нито един друг град в света. В главната роля е познато лице – Тони Сервило, изиграл впоследствие бащата на Фабио. Именно Сервило е актьорът, който обикновено получава най-много внимание във филмите на Сорентино. Той е потиснат от собственото си обкръжение журналист. Също така е бил и значим политик, и мастит олигарх. Екранното му присъствие е забележително, защото сценарият се подчинява на неговите персонажи. Те са свободолюбиви по свой индивидуален начин и вярват в своето великолепие. За тях римските вечери са възможности за доказване на надмощие. При това не физически, а упражнявайки контрол над околните. От настроението им зависи празненството. Ала героите, написани от Сорентино, макар и далечни по характери на Анди Уорхол, се вписват съвършено в афоризма му: 

„Убеден съм, че да си истински богат, означава да имаш едно пространство. Едно голямо, празно пространство“

Всичките шумни, разкрепостени забавления са опорочени от липсата на достойнство. Тези мъже са аристократични скитници, изгубили радостта от пръскането с шампанско, прахосването на парите и приказките за любов. Вече не са им необходими такива бурни вечери.

Нощта след красивия залез

Жените на Сорентино, макар и рядко да им се отделя подобаващо време, най-често са съвестта на мъжа. Обикалят около него и му напомнят кой е. Обикновено са зрели, вдъхновяващи, съперничат си с гледките наоколо. Търсят обожанието от зрителя, карат го да оценява красотата им, но и да ги пожелава. Те са светлината в нощта, ала носят със себе си не чистота, а похот. Дали са по-уязвими и от мъжете? Със сигурност. Без тях обаче увереността на силния пол щеше да се изпари. От външния им вид, както и характера им, си проличава амбициозността на партньорите им. 

В „Ръката на Бог“ Фабието губи девствеността си от съседката, в пъти по-възрастна от него, и след края на акта от възбудата, че е станал в собствените си очи мъж, поисква следваща среща. Отвръща му се, че няма да има. И да има, то ще е с някоя на неговите години. „Те“ представя подобна ситуация на интимен контакт със сериозна възрастова разлика с различно развитие. Намеренията на Берлускони на Тони Сервило биват отблъснати от момиче, все още неузряло. То, макар крехкостта си, поставя граница на отношенията им, защото изпитва неудобство от мисълта дори да целуне толкова остарял мъж. Говори му, сякаш е неговата осиротяла съвест.

В момента на написване на текста определям „Великата красота“ като любимият ми филм на Сорентино и безспорно бижу за киното. Промених мнението си след третата ни среща, защото чак тогава проумях най-ценното му качество. Всяко следващо гледане носи по-голяма наслада, заради пищността, неуловима от първия път. Амбицията му е завладяваща, така че да попречи да я разбереш веднага. Времето, прекарано с Джеп Гамбардела, е прозорец, през който се наблюдава облачността на модерната култура. Такава жажда за живот, толкова малко сладка вода! Хора, все енергични, буйни и развратни, са погубени от собствените си неосъществими очаквания. Вместо господари на собствената си съдба, са се оставили тя да ги води под нощния небесен купол. И така те тичат срещу себе си, без да осъзнаят, че едва когато се обърнат, ще намерят своя вечен покой. 

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук

Снимки: IMDB