Както вече споменахме миналата година по същото време, ноември е време за ноар. Но как да изберем най-правилния, автентичен и любим ‘филм ноар’, когато този жанр е едновременно толкова разнообразен и толкова конкретен в своите похвати, а имаме само едно-едничко място? Ами много просто – подлагаме всичко ноароподобно на истински безмилостен тест с много строги критерии и отхвърляме безцеремонно любими филми един по един. Безброй брилянтни заглавия паднаха така под острието на тежката ми секира – някои защото притежават дързостта да имат щастлив край; други защото се отдават безразсъдно на похватите пастиш/омаж*, които нямат място в един истински уверен в идентичността си ноар; а трети просто защото се развиват в бъдещето.
И след всички тях останаха само два филма, борещи се за първото място, и колкото и да обожавам „Ангелско сърце“ (1987), който е на практика най-класическият от всички, които отхвърлих, за съжаление прелестният му свръхестествен елемент в този случай само спомага за неговото детрониране. Но има един филм, който отмята всичко в моя списък, който оперира с похватите на жанра, без да изпада в почит, имитация или деконструкция, и който за мен е дефинитивният и престъпно пренебрегнат ноар на нашето време.
I. Тарото на счупените мъже
Преди да е филм, преди още дори да е книга, „Улицата на кошмарите“ е животът на един дълбоко нещастен и самосаботиращ се мъж. Името му е Уилям Линдзи Грешам и както много често се случва с изтерзаните от собствената си природа писатели, неговата история е и историята на най-известния му и пълнокръвен персонаж, наречен Стантън Карлайл (Брадли Купър). В рамките на сравнително кратките си 53 години на тази земя Грешам става свидетел и жертва на развода на родителите си, на нищетата по времето на Голямата депресия, водеща до болест и глад, на ужасите на Гражданската война в Испания, но най-вече на безмилостния тормоз, на който неговите собствени предателски ум и душа го подлагат непрестанно.
Серийно изневеряващ, два пъти разведен, алкохолизиран, понякога дори и агресивен; обезверен, циничен и хронично депресиран, даже направо суициден, Грешам никога не спира да търси отговора на вечния мъжки въпрос – защо съм такъв? В своето обречено лутане той преминава през атеизъм и християнство, през сциентология, спиритуализъм, мистицизъм и окултизъм, после завива към психология и психоанализа, човъркайки постоянно дълбоко вътре в себе си, за да намери някакъв отговор и някакво спасение… и в крайна сметка заключва, че абсолютно всички са проклети шарлатани. През 1962 г., цели 16 години след като написва своя шедьовър „Улицата на кошмарите“ (1946) – черна и цинична книга, която достига до същите заключения, Уилям Линдзи Грешам се самоубива като предозира с приспивателни.
Глупецът тръгва на пътешествие
„Улицата на кошмарите“ (2021) започва като много класически истории или може би дори като най-класическата – млад, неопитен мъж, който не познава света отвъд скромния дом, в който е бил принуден да живее, нарамва своята торба и тръгва на път. Най-накрая освободен от предполагаемите ограничения, с които родителите му и начинът, по който е отгледан, са го натоварили, той вече е единственият отговорен за собствената си съдба. Това, което му остава да разбере, както и публиката, е дали арката на живота му е арка на морално извисяване като в „Междузвездни войни“ (1977, 1980 & 1983) и „Матрицата“ (1999), или арка на морално падение като в „Дюн: Част първа и втора“ (2022 & 2024) и „Кръстникът: Част първа и втора“ (1972 & 1974). При всички положения картите му таро са хвърлени от мига, в който кракът му стъпва извън бащината къща, въпреки че все още не са обърнати с лицето нагоре, и „Улицата на кошмарите“ ще си играе постоянно в рамките на своите 150 минути с идеята, че съдбата на всеки човек е едновременно предопределена от миналото му, но и способна да бъде променена в бъдещето; тя е винаги неизбежна, но и парадоксално подвластна на нашия избор.
II. Колодата на бащите
Какво създава един човек? Философски въпрос с измамно прозаичен отговор – майка му и баща му го създават. Във всеки един аспект той е производен на родителите си. Лошото и доброто идва първо от тях, недостатъците и добродетелите му идват първо от тях, философията и психологията му – отново първо от тях. Впоследствие всичко това или се препотвърждава или се отхвърля, но първоначално то изглежда и се усеща като всичко на този свят – родителите са всичко. Но когато адекватни родители липсват, тогава тръгваме да ги търсим другаде… и обикновено намираме още от същото. Три своеобразни ментора следват Стантън в хода на филма. И тримата са по един или друг начин измамници.
Първи баща: Търговецът
Първата спирка на Стантън Карлайл, изигран с енигматична и съблазнителна резервираност от както винаги страхотния Брадли Купър, е всъщност последната спирка на първия автобус, който Стан вижда. Неговата мигновена безпътица и отказът му да поеме контрол над посоката си го довеждат още в началото до метафоричния край на пътя. И там го чака с отворени обятия едно от най-измамните и също толкова съблазнителни като него места – евтин, изграден от плат, дърво и боя дворец на илюзиите – пътуващият карнавал. В него Стантън среща навярно най-формативният за моралните ценности и мисленето му занапред човек – харизматичният, но безскрупулен опортюнист Клем (Уилем Дефо), един изкусен продавач на лъжи, който вижда в младия мъж поредната изгубена душа, чиито умения могат да бъдат експлоатирани. Уроците, които Стан ще научи от него, едновременно ще го движат в хода на целия филм, но и ще напускат съзнанието му в някои от най-ключовите и съдбоносни моменти.
Втори баща: Занаятчията
До този момент в „Улицата на кошмарите“ информацията за семейството на Стантън е изключително оскъдна, но начинът, по който очите му светват всеки път, когато по-възрастен мъж има да сподели мъдрост или някоя морбидна особеност от света на карнитата**, ни навежда на мисълта, че в тези мигове някаква негова нужда е задоволена и някаква кухина е запълнена – не знаем дали е нуждата от внимание, от образование, или от покровителска грижа, но той изпитва искрено удоволствие от тези разговори. Неговият втори и най-хрисим сурогатен баща е едновременно най-добър в утоляването на тази жажда, но и най-назидателен в уроците си. Пийт (един много нежен и крехък Дейвид Стратърн) приютява Стан под своето опърпано, алкохолизирано крило и докато Клем научава младия мъж на безскрупулност, пресметливост и подчинение (това последното много бащи го изискват безусловно и неоснователно от синовете си), то Пийт има други уроци, които да предаде. Той си е патил в миналото от арогантността и високомерието, които винаги следват комплексираните, гладни за внимание и успех хора и заедно със своя гадателски занаят (реално просто система за мамене на наивници), той завещава на Стантън и своите предупреждения – недей да вярваш на собствения си мит.
Трети баща: Аристократът
Естествено, Стантън е глух за злокобните заръки на Пийт и започва да си проправя път към върха на изисканото общество именно чрез системната експлоатация и препотвърждаването на измислицата, която е заплел в главата си. Във втората половина на филма той се подвизава като „Великият Стантън“ и така неговите менталистки*** способности, неговият мним свръхестествен талант да разчита нуждите на хората, в който самият той сякаш вече вярва наполовина, го довеждат до вратата на поредния „пастрок“. Ако продавачът на души Клем и гадателят на души Пийт имаха какво да преподадат на Стан за човешката природа и как да се възползва от нея, то отвратително богатият и заплашителен Езра Гриндъл (Ричард Дженкинс, в нетипична за него злодейска роля) има само едно нещо, което може да му даде – кърваво спечелените си пари. Но въпреки привидната му безсмисленост за израстването на Стантън, той играе една много важна роля за психологията му – Езра е насилникът, от когото е бягал цял живот – насилникът на жени, презиран и ненавиждан от Стан, но и насилникът, в когото самият той би могъл да се превърне и от когото подсъзнателно е дълбоко ужасен.
III. Психологията на счупените мъже
И тук стигаме до ключовия и най-важен въпрос на „Улицата на кошмарите“, неговата теза, зададена още с една от първите реплики на филма – избора на всяко белязано от травма човешко същество да бъде човек или звяр. Дали този избор въобще би могъл да бъде съзнателен? Кога го правим – в детството си или в някакъв единичен, конкретен и съдбовен момент в живота ни? Можем ли да се отвърнем от пътеката, на която сме били поставени от обстоятелствата си, или тя е наистина неизбежна? Стантън, като всеки себеуважаващ се счупен от миналото си мъж, постоянно полага всевъзможни усилия да избяга от него – да избяга от бедността от детството си, като мами за пари; да избяга от пренебрежението на родителите си, като омайва и впечатлява със сладкодумие; да избяга от насилието на баща си, като стане силен на свой ред; и най-накрая, да избяга от изоставянето от майка си, като се обгради с жени, които да го захранват с внимание и любов…
IV. Колодата на майките
Едновременно много по-желана, но и много по-сложна и противоречива за младия Стантън е фигурата на майката. Той обожава своята, като всяко малко момче, но и в известна степен я мрази заради нейното бягство – дали е избягала от баща му, или просто се е влюбила в друг мъж, резултатът за детето е един и почти със сигурност част от него обвинява и себе си за това, че като син не е бил достатъчен, за да я задържи. И докато насилието, което е в душата му се проявява изключително директно спрямо мъжете около него, то жените упражняват един особен контрол над Стан и тяхната съдба е съвсем различна – те са дълбоко желани и недостижими, поне до момента, в който не ги достигне… и след това му е нужна следващата. Три своеобразни майки следват Стантън в хода на филма. И за разлика от бащите-измамници, и трите са по един или друг начин истински пророчици, които виждат дълбоко в душата на неосъзнаващия природата си мъж.
Първа майка: Мъдрицата
Първата жена, с която Стантън се сблъсква малко преди да започне да навлиза постепенно в рутината на карнавалния живот, е Мадам Зина (за пореден път една превъзходна Тони Колет), съпругата на впиянчения Пийт и негова спътница не само в живота, но и в гадателския занаят. Тя и Пийт бързо се превръщат в приемното семейство на мълчаливия мъж и въпреки добрината, която и двамата демонстрират към него, двамата захранват допълнително вече възпаления му Едипов комплекс. Единственият много фин намек в „Улицата на кошмарите“ за нещо отвъд възприятията ни за реализъм и потапящо само за миг пръст в мъртвешки спокойното подземно езеро на свръхестественото се таи именно в персонажа на Мадам Зина. Въпреки че е шарлатанин като всички други във филма, нейните карти Таро ѝ казват неща и едно от тези неща е съдбата на Стан, ако продължава своята грандоманска самозаблуда. Естествено, всяка мъдрост, изказана от жена, е мигновено отхвърлена.
Втора майка: Девицата
Прехвърляйки се от първа символична майка на втора, по-млада, по-невинна и далеч по-примамлива за захранване на комплексираното му его, Стантън решава да ухажва и омайва по детски наивната и чиста Моли (Руни Мара). За мен тя е може би най-ключовият второстепенен персонаж в целия филм, заради това, което репрезентира – истинска, неподправена любов, надежда за нещо по-добро и измъкване от личния кошмар, който представлява за всеки човек липсата на обич. Моли често е облечена в червено – цветът на любовта – ярък и избождащ очите ни сред сивотата на дъжда, белотата на снега и най-вече в контраст с всичките нюанси на нездраво зеленото, което обагря разнообразните измамници в „Улицата на кошмарите“. Тя е и човекът, който обръща внимание на истинските таланти на Стан – рисуване, изобретяване и въображение. Таланти, които той почти целенасочено пренебрегва или използва, за да подхрани фикс-идеята си, че е добър само в едно нещо – да разпознава слабостта на хората и да се възползва от нея.
Трета майка: Изкусителката
Кулминацията на неговото търсене на майчински образ идва във втората половина на филма, с встъпването (почти буквално) в светлината на прожектора на класическия за ноар жанра архетип на ‘фаталната жена’ – доктор Лилит Ритър, изиграна с дяволска наслада от Кейт Бланшет. Психолог на най-богатите, доктор Ритър е единствената жена, която е способна да познава истински Стантън, по начини, по които и той самият не се познава напълно. Психосексуалната динамика между двата персонажа е изключително очевидна за абсолютно всички освен за Стан, който гледа на Лилит като на поредното изкусително завоевание по пътя му към слава и богатство. Играта, която двамата играят един с друг и със съдбите на своите свръхбогати ‘клиенти’, стъпките, които танцуват един около друг, и най-вече очевидното сексуално напрежение между двамата е квинтесенциален филм ноар, отчасти защото ограниченията и цензурата на ‘Кодекса на Хейс’ не са позволявали никакво експлицитно сексуално съдържание във филмите от края на 30-те до края на 60-те години на миналия век, когато е и Златната ера на ноара. В резултат на това жанрът превръща този недостатък в една от своите определящи характеристики – напрежението на намекнатия секс и неговото възприятие за нещо опасно и съсипващо животи.
V. Съдбата на счупените мъже
Никога не бих разкрил какво се случва на финала на този дълъг, пищен и усукан филм, но с всичко казано дотук ни е ясно, че не е никак добро за Стантън Карлайл. Няма истински ноари с щастливи краища, както и няма истински ноари, които да не казват нещо изконно и плашещо вярно за тъмната, долнопробна страна на човешките ум, душa и общество. Отговорът, който Стан търси в хода на целия филм, е безпредметен без въпроса, а той не задава правилния. Въпросът не е какво ми липсва, за да си го набавя, а какво липсва в мен, което да оправя. Липсва нещо първично, което да го завърши и да го направи цял и колкото и пари, статут и уважение да придобие, те никога няма да бъдат достатъчни, за да запълнят празнотата. Дупката е просто твърде голяма.
Гийермо дел Торо, прекрасният сценарист и режисьор на този толкова специален филм, винаги е бил тихичко и непретенциозно мъдър човек и той смята, че в живота на всеки от нас идва един момент, в който най-накрая разбираме какво точно представляваме. За някои късметлии този момент е още в невръстното им детство, за други е в откривателството на юношеството, а за трети – чак на смъртното им легло. „Улицата на кошмарите“ е историята на това как един човек разбира какво наистина е и тази история приключва точно в този миг. Не е ли всъщност това един щастлив край?
*омаж – художествена творба, която почита и препраща стилистично и/или тематично към предишна, значима художествена творба или артист.
*пастиш – художествена творба, която имитира стилистично друга художествена творба, артист или период в изкуството.
**карни – нарицателно за хора, работещи в карнавал.
***менталист – телепат/гадател (но основно карнавален шоумен).
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDb, Alpha Coders, X
