Скритите съкровища от София Филм Фест 2024

За поредна година София Филм Фест успя да спечели българския киноман с редица заглавия, които надали щяхме да можем да получим на голям екран, ако не беше фестивала. Сред акцентите бяха „Прекрасни дни“, „Всички сме непознати“ и „Присила“, разпродали залите си и най-открояващи се кино събития. Фестивалът все пак предложи и редица други стойностни заглавия, които не получиха множество прожекции, но част от тях все още са налични в Neterra TV. Така че това са няколко по-алтернативни предложения, заслужаващи вашия поглед някой ден.

„Памет“, реж. Мишел Франко

Изненадващо е как подобен филм не получава всъщност широко разпространение, а бива ограничен само с две прожекции в рамките на фестивала. Вероятно сюжета изглежда депресиращ и потискащ, не би привлякъл много зрители, но дълбоко в себе си вярвам, че днешната публика (пък и не само – тази от преди десетилетия също) бива привличана от мрачни истории. Най-хубавото качество на „Памет“ обаче е, че подхожда към двамата си жестоко наказани от съдбата главни герои по човешки, почтен начин, без да се опитва насила да разплаче и трогне зрителя. Точно поради тази причина и успява да постигне второто.

София Филм Фест

Силвия (Джесика Частейн) и Сол (Питър Сарсгард) създават любовна история, основаваща се на личните им травми. И двамата се чувстват отритнати от близките си и точно това отчуждение затяга обръча помежду им, както се затяга обръча и на гърлото на наблюдаващия пред екрана. Това е история, която би проработила само с помощта на киното (или театъра) – мненията и действията на двойката можем да ги оправдаем от позицията на пасивни лица, проследяващи случващо се. Затова и въздейства емоционално – ако се сблъскаме с тези герои в реалния живот, ние никога не бихме проявили такъв интерес да ги опознаем. Препоръчвам с две ръце да намерите „Памет“ и да му се насладите, макар и с всички тежести, които ще ви накара да носите след финалните надписи. 

„Пожар“, реж. Кристиан Пецолд

Когато отидох да гледам този филм бях оптимистично настроен за него. Очаквах да ми хареса. По средата на прожекцията вече се чудех колко време остава и се надявах да свърши по-скоро. Два дни по-късно все още се сещам за „Пожар“, въртя постоянно „in my mind” на Wallners и мисля за красотата, която мина пред очите ми. Така че и да се опитам да твърдя, че „Пожар“ всъщност е скучен и няма да се хареса, няма да успея. Повлия ми със закъснение и дори се изкушавам да го гледам отново, макар и толкова скоро. Камерен филм, чието действие се развива общо взето в една къща, но ключовото е подходът. 

Кристиан Пецолд обсебва зрителя с неприятен и досаден главен герой писател. И уж представя важната му цел – да напише следващия си роман. Но истината е съвсем различна и тя се открива с напредването на историята. Представеното като разсейващо се оказва значимо и потенциално вдъхновяващо. „Пожар“ изисква време, за да успее истински да докосне зрителя и то извън действието си, извън кино салона. Бавно си пропява път през ума, преди да реши да си намери подходящо място, на което да остане за дълго. 

„Тихата прислужница“, реж. Мигел Фаус

Част от конкурсната програма на фестивала, останах с впечатлението, че единствените зрители в залата по време на „Тихата прислужница“, бяха оценителното жури. Което е доста несправедливо, защото всъщност този филм изобщо не е ангажиращ и не ми се струва да има претенция да бъде награждаван. Изключително горещ, от гледна точка на това, че лятото не обича дрехите, а действието на „Тихата прислужница“ се развива точно тогава, така че режисьорът Мигел Фаус изобщо не се свени да показва плът без да е провокативен. По-скоро е натрапчив, но не и дразнещ. Историята има своите обрати като си проличава известно тематично вдъхновение от „Паразит“ (2019). 

Главната роля на Паула Грималдо е достатъчно интересна, за да държи зрителя любопитен какво ще последва след бавните ѝ, наслагващи се опасни своеволия на персонажа ѝ – Ана. Има я социалната критика бедни-богати, която започва да се превръща в любима на съвременното кино. За щастие в „Тихата прислужница“ не е толкова натъртена и изведена на преден план. Проличават си достатъчно ясно изразени характери, за да може действащите лице да изпаднат от графата на докрай написани по калъп. 

„Химера“, реж. Аличе Рорвахер

„Химера“ е едно приятно, на моменти сюрреалистично пътуване из интригуваща идея – ограбването на чужд гроб. Джош О’Конър е тайнственият чужденец, бродещ из италианските улици, търсещ богатство по този неморален и престъпен начин. Режисьор на филма е Аличе Рорвахер, позната от „Щастливия Лазаро“ и отново камерата ѝ воайорски преследва не реалността на героя, а неговата фантазия. Което бъдете сигурни е доста по-интересно от обикновеното бродене из действителността. Цялото послание на филма е най-добре обяснено от него самия: „Всеки има своя собствена химера – нещо, което се опитва да постигне, но никога не успява да осъществи“. Напомни ми за недооценения „Улицата на кошмарите“ на Гийермо дел Торо, в която също се проследяват възхода и падението на един (предполагаем) мошеник.

Съществената разлика между двата филма обаче е в използването на символиката. Аличе Рорвахер разчита на цветовете и персонажите да са „живи“ символи, които зрителят да изследва, докато дел Торо залага повече на формите, в частност кръга, да подсказват за съдбата на главния герой. „Химера“ надали ще бъде оценен високо от всеки зрител, противно на всеобщото одобрение на критиците. Тества търпението, което доста се изчерпва в днешното по-динамично, чакащо всичко наготово и веднага време, затова, подходящото настроение за филма е от решаващо значение. Хубаво е, че „Химера“ може да изчака за подходящото настроение, тъй като е наличен в Neterra TV.

„Чудовище“, реж. Хироказу Корееда

„Чудовище“ е колкото сложен, толкова и лесен за проследяване. Представя една история от почти всички гледни точки. Написан е хитро, така че всъщност всяка следваща минута да е оправдано продължение на предишната, да е невъзможна иначе. Обаче същевременно оставя чувство у зрителя сякаш вижда нещо познато, което наистина е така, но новата гледна точка успява да придаде различен облик на цялостната ситуация. Докато не се стигне и до края на филма, който съвсем очаквано е кулминацията на всяко предишно запознаване, давайки окончателната пълна емоционална картина.

Надали синопсисът на „Чудовище“ е докрай пълен и достоен за действителните качества на филма, защото наистина е трудно да се опише какво точно представлява новия филм на Хироказу Корееда. Неговото име не бива да е такова, което чувате за първи път – ако пък е така и сте харесали „Чудовище“, следваща спирка в неговата безгрешна филмография би могла да е „Джебчии“, за които получи и номинация Оскар за чуждоезичен филм. Той за пореден път се утвърждава като майстор в разказването на истории, където фокусът е хуманното в несправедлив и суров свят.

Всички текстове на Момчил Драганов може да откриете тук.

Снимки: София Филм Фест

Оставете коментар