Шшшшш… Тихо. Чувате ли? В далечината, някъде зад хоризонта, където по здрач рехавата, умираща светлина на слънцето се застоява като жълтеникав каймак над хребетите, едва доловимо отеква звукът от срутването на една империя. Тя се роди през 2008 г. и нейният крал носеше железни одежди върху счупеното си тяло и перманентна самодоволна усмивка върху прекалено харизматичното си лице; през 2012 г. империята постави своя крехък, брониран крал в един нов свят на богове и чудовища и от сблъсъка им се роди модерната ера на популярното кино; между 2014 и 2017 г. вече нищо не беше способно да се противопостави на бегемотската ѝ сила, която попиляваше или асимилираше всичко живо по пътя си към всеки възможен малък или голям екран на планетата; и през 2018/2019 г., точно преди глобалната пандемия да осакати света на киното за повече от две години, тази империя триумфално достигна своя апогей… и почти мигновено започна да залязва.

Сега е 2024 г. и знаците са навсякъде – подобно на всяка империя в историята на човечеството преди това, и от тази някой ден ще е останала само една огромна развалина сред боксофис пустинята, която я очаква… и нищо друго. И покрай нея голите пясъци на безразличието на публиката ще мълчат, самотни и безжизнени. Говоря, разбира се, за ‘Киновселената на Марвел’, която, като цар Озимандий, си мислеше, че ще е вечна – високомерие, твоето име е Кевин Фейги. Време е за промяна. Време е супергероите да се завърнат към евтините си, второразредни корени и общочовешките си послания от началото на миналия век – Зоро, Сянката, Дик Трейси, Тарзан, Сам Спейд и дори Батман – техните преки наследници в модерната ера се събуждат и са наистина много социални и много ядосани на целия алчен, несправедлив свят… точно като едно време.

I. Кралят на маймуните:

‘Мънкимен’ е дебютното сценарно-продуцентско-режисьорско отроче на талантливия и скромен британски актьор от индийски произход Дев Пател. Гледали сте го как израства като актьор в редица интересни проекти, като бомбастичното му начало беше под зоркото око на ветерана Дани Бойл (‘Трейнспотинг’, ’28 дни по-късно’, ‘Стив Джобс’) в изненадващия хит ‘Беднякът милионер’ (2008). Истинското признание обаче дойде осем години по-късно с номинацията му за Оскар за най-добра поддържаща роля в драмата ‘Лъв: Стъпки към дома’ (2016). Най-силната му роля пък е като сър Гауейн в постмодернистичната, прелестно заснета интерпретация на артуровия митологичен романс, наречена ‘Зеленият рицар’ (2021). Тези три проекта са ключови за разбирането на темите, които вълнуват артиста Дев Пател – социална несправедливост, битката за принадлежност и семейство и търсенето на смисъл в история, митология и литература.

Всички тези концепции кулминират в ‘Мънкимен’ – филм, който произлиза почти изцяло от волята и страстта на младия актьор и който е изненадващо добър, особено за дебют. Историята е семпла и класическа – безименен, безразсъден и дързък младеж, който оцелява в подземния хаос на Мумбай, както намери за добре, копнее за отмъщение, за което още не е достатъчно узрял. Стилизацията е неоново-футуристична (а ла ‘Джон Уик’), когато сме в света на най-високите касти на индийското общество и архаично-мизерстваща (подобно на ‘Клетниците’), когато се намираме долу, в тинята на бедността. Очевидно Мумбай, и Индия като цяло, е едно място на противоречия, както обикновено производни на тиранията, която тези, които имат, упражняват върху тези, които нямат. Така е било преди, така ще бъде завинаги… освен когато системно изнасилваната държава най-сетне не роди героя, който да застане срещу насилника ѝ.

Лисици, прилепи и маймуни

Въпреки че изглежда като спиритуалния наследник на ‘Джон Уик’, всъщност ‘Мънкимен’ има много повече общо със старите литературни борци за социална справедливост от началото на миналия век. Докато Джон се бие със себеподобни в един затворен, повлиян от модерната японска култура свят на наемни убийци, който с всеки следващ филм става все по-изолиран, хиперболизиран и отдалечен от нашата реалност, то безименният персонаж на Дев Пател е неделима част от индийското общество, което го е произвело… и което е подобно в известна степен и в реалния живот. Да, може би луксът, развратът и покварата на богатите са напомпани на максимум… но от друга страна, всички сме виждали в какъв перверзен разкош живеят някои хора по света, какъвто продукцията на ‘Мънкимен’ със сигурност няма парите да възпроизведе. Виж, да възпроизведеш беднотия е малко по-лесно…

Било то в Мексико/Калифорния, Готам или Мумбай, архетипът на защитника на злощастните и отмъстителя на онеправданите, кръстен на животно, натоварено с много митологичен смисъл и символизъм, е вече неделима част от най-младия ни модерен мит – този за супергероите. Лисицата, от която дяволитият Зоро взима своето име, във фолклора на много държави е свързана с лукавост, хитрост и гъвкавост във всеки аспект. Прилепът на Батман е заплашително създание, митологически обвързано с отвъдното и целенасочено избягвано от малодушни, суеверни хора – идеалният символ за всяване на страх. Маймуните в азиатската култура обаче имат много по-различна конотация, отколкото в европейската. Докато за любимите ни държави колонизатори те са символ на глупост, първобитност, инфантилност и, нека не се лъжем, отявлен расизъм, то в Азия маймуните са царе и богове.

В ерата на социалния трилър

Основният идеологичен и тематичен конфликт в ‘Мънкимен’ не е богати срещу бедни, въпреки че сюжетът му се върти около този неизбежен за едно подобно кастово общество сблъсък. Основният конфликт е традиция срещу модернизация и по-конкретно – дълбока, спиритуална традиция срещу аморална, празна модернизация. Влиянието на западното общество, докарано с кораби, пушки и търговия в края на XVI-ти век от Британската империя, променя коренно облика на Индия. Част от старите начини на живот са били изкоренени и заличени рязко и насилствено, други са изчезнали плавно и постепенно, с хода на времето и смяната на поколенията. Светът, който ‘Мънкимен’ ни показва, е нещо средно между двете – един народ, уловен в мрежата не само на икономическа, но и на идеологическа криза. Това вълнува Дев Пател и с този смисъл той гарнира модерния си, стилизиран екшън трилър.

Индия и Великобритания завинаги ще бъдат свързани не само в историята си, но и в произхода и манталитета на младия артист. Той е британец с индийски корени, човек между две култури, принадлежащ и на света на колонизатора, и на този на колонизирания. Жанрът, в който избира да ни представи това, което го вълнува, е безкрайно западен, но подходът му към него и това какво решава да изследва през призмата на един екшън трилър, е категорично източен. Подобни културни смесици винаги са изключително вълнуващи за мен, защото разглеждат взаимоотношенията и взаимодействията (били те добри или лоши) между два свята, които не би трябвало да имат нищо общо, но го намират в контекста на творбата. Има разлика между насилствена асимилация и културно заличаване, и умишлено изследване на общите и различните неща между народите. От т.нар. ‘чистота’ винаги може да произлезе само още от същото, но от смесването на жанрове и гледни точки произлиза винаги нещо интересно, нещо ново.

II. Повелителят на кучетата:

От другата страна на барикадата пък намираме един французин, който прави осезаемо американизирани филми за наемни убийци, жени-бойци и нелепи извънземни планети. Небезизвестният и привидно неумо̀рен Люк Бесон се завърна по киноекраните преди два месеца с категорично най-добрия си филм от 1997 г. и ‘Петият елемент’ насам, наречен ‘Догман’. Типичното побъркано френско въображение е плъзнало навсякъде из сценария на филма, но режисурата му е забележително сдържана и акцентираща върху аспект, на който Люк Бесон далеч не е обръщал внимание преди това – човешката драма. ‘Догман’ е тежък филм за малтретиран, травмиран човек, който намира своето щастие и своя смисъл в кучета, театър и стоическия, болезнен романтизъм, без който отчаянието отдавна щеше да го е погълнало. Просто между другото, той е и супергерой.

Тайното оръжие на Люк Бесон, за да заземи хаотичните си, едва съединени в сюжет идеи, които са му хрумнали за този изключително оригинален, макар и вдъхновен от много други места персонаж, се нарича Кейлъб Ландри Джоунс. Без тоталното отдаване на един от най-кривите, най-талантливите и най-незаслужено непознати млади актьори в момента, ‘Догман’ просто би се разпаднал на съставните си части. Гледали сте го в ‘Бягай!’ (2017) и в ‘Три билборда извън града’ (2017), но навярно не сте го гледали в ‘Nitram’ (2021), ‘Heaven Knows What‘ (2014) и ‘Antiviral’ (2012) – там той прави това, което прави най-добре – ужа̀сен и отвратителен е докато е смразяващо харизматичен. И сега, в ‘Догман’, за пръв път в кариерата си, той е очарователен, мечтателен и прелестно романтичен… без да губи и капка от озадачавaщата си странност, която дефинира уникалното му присъствие на екрана.

Стари богове и счупени неща

Подобно на ‘Мънкимен’, ‘Догман’ е нещо като постмодернистичнo изследване на концепцията за супергерой в модерното време – какъв би бил, какво би правил и как би навигирал в (почти) истинския свят. Идея, която винаги ме е привличала, още от любимия ми и безобразно недооценен навремето ‘Неуязвимият’ (2001). Повечето супергерои имат трагична предистория – убити родители и други членове на семейството, цялостно изоставяне, малтретиране и отхвърляне от обществото, насилствено видоизменяне на анатомията им… списъкът е дълъг. И тези два филма не са изключение – безименният протагонист на Дев Пател и младият Дъг на Кейлъб Ландри Джоунс имат много общи неща, но първото е тяхното тежко травмиращо детство. И двамата имат нежни, любящи майки, но нека да речем, че те не се задържат много наоколо. И двамата са свидетели и жертви на безобразията на токсични, крайно изкривено мъжествени насилници във формиращите им години и това, съпоставено с деликатното, но силно влияние на майчината добрина, ги отвращава и изпраща по точно противоположния път.

И двамата имат специфично отношение към концепцията за бог и ролята му в техния живот. Митологизирането и ролята на божественото са винаги голяма част от изграждането на почти всички супергерои. Някои са буквални богове, други са техните наместници, трети биват гледани с непонятно страхопочитание от обществото, което не може да разбере точно какво са. ‘Мънкимен’ избира директния митологичен подход и прави пряк паралел между съдбата на безименното момче и мита за индийския бог-маймуна Хануман. ‘Догман’ пък избира пътя на мистерията и суеверието – неговият протагонист е толкова странен и непонятен за по-голямата част от обществото, че мита му се изгражда сам около него. Но Повелителят на кучетата е просто нормално, чувствително, нежно момче, което се интересува от изкуство и е толкова настроено към кучешката честота на комуникация, че без да иска го превръща в суперсила.

Старбъкс, драг и Шекспир

Истинското предизвикателство за известна част от българската публика ще бъде не несвързаността на сюжета на ‘Догман’, който е целенасочено накъсан на епизоди, докато Дъг разказва историята си на единствения човек, който би го изслушал, а част от заниманията му. Като всяко възпитано от женската деликатност и отвратено от мъжката бруталност дете, Догман пие карамелено лате с бита сметана, разглежда списания за мода (понеже няма достъп до други книги) и слуша стари естрадни песни. Неговият интерес към изкуствата и сцената започва с най-великия живял писател Уилям Шекспир и приключва в драг бар, който се опасявам, че би отблъснал консервативната ни и неекспериментална публика. Но покрай това и драг бара на Лейди Гага в ‘Роди се звезда’ (2018), имам чувството, че това са най-уютните и чистосърдечни места на планетата Земя и всеки, който ги отбягва, изпуска много.

Уникалността на нашия герой кулминира именно в този бар, в една от най-прекрасните, спиращи дъха сцени за изминалата година – Дъг/Догман и неговото изпълнение на песен на Едит Пиаф, когато най-накрая е намерил своето място и е напълно приет от обкръжението си. Това е истинското сърце на филма, заедно с невероятната връзка между един самотен човек и кучетата, които са го припознали за свой. Да, технически, кулминацията на фабулата на ‘Догман’ е обвързана с методичната разправа с банда престъпници, загатната още в началните кадри на филма, но смисълът на всеки истински добър супергеройски филм винаги е бил в човешката драма, в откровено социалния елемент и в примера, който едно по-добро създание от нас ни дава, за да достигнем до него и да се извисим. Това правят героите – спасяват хора, по всякакъв начин.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Forum Film, Deadline