Не знаех дали да започна с това защо нямах търпение този филм да излезе и да опиша защо ще отида да го гледам при първа възможност, или с някакви опити за философски реторични въпроси по темата колко ужасяващо нещо е войната. Писах и трих няколко пъти началните изречения, докато накрая се спрях на следното – идете и гледайте този филм. Идете, защото може би мразите тъпите кравари от САЩ, искате държавата им да изчезне от лицето на земята; идете, защото харесвате Съединените американски щати и изпитвате гордост и радост, че те носят факела на ценностите на свободния свят; идете, защото искате „да направите Америка отново велика” и искате да видите крайно либералния рак, метастазирал в САЩ да бъде заличен. Идете и след прожекцията оставете един коментар дали филмът ви е оставил безразличен, защо сте отишли да го гледате и какво сте усетили накрая. Няма значение къде сте в политическия или геополитическия спектър – според мен „Гражданска война“ няма да ви остави безразлични, а както винаги казвам, това е най-големият успех на изкуството – да предизвиква емоция.

Всичко ново е добре забравено старо

Този филм беше дълго време чакан и изключително важен за мен. Някъде около 2009 г. в полезрението ми попадна комикс, носещ името „DMZ“. Авторът му се казва Брайън Ууд, издателят – DC, но под шапката на подиздателството Vertigo, което правеше комикси за възрастни. Фабулата му е същата като на „Гражданска война“ и още тогава беше всичко, което исках – алтернативна история за Втората гражданска война в САЩ, пресъздаваща в дълбочина всички оттенъци на обществото, едновремено примесвайки антиутопичността на подобно потенциално събитие. Убийствата на цивилни, хуманитарната криза, обособяването на миниобщества, начело на които седят местни паравоенни или мафиотски лидери – всичко, пресъздадено плашещо точно в микрокосмоса на Манхатън. Историята на журналиста Матю Рот и всички метаморфози, през които мина в рамките на 72 броя, го превърнаха в човешкото въплъщение на една гражданска война. В резултат, това е любимият ми комикс, стоящ непоклатимо и самотно на върха, носещ гордо титлата „най-интересната алтернативна история“.

„Погледнете как заклаха детето ми…“

Години след това дойде новата Златна ера на телевизията. Започнаха да се екранизират книги, комикси, сериалите започнаха да разказват с пълнотата, която заслужаваха оригиналните произведения. Неминуемо дойде ред и на историята на „DMZ“ да излезе от страниците на комикса и да отиде на малкия екран. И когато това стана през 2022 г., тя беше абсолютно унищожена. Ако просто бяха следвали стъпка по стъпка оригиналния материал… да, сериалът нямаше да е евтин, но със сигурност щеше да е добър и да възвърне инвестицията си. Вместо да произведат сериал, в който се разкрива многопластовостта на подобна война, създателите ни предоставиха една тотална, клиширана боза за търсенето на детето на Росарио Доусън. Семейната драма, която просто използва този свят, е толкова бездарна, че потъна, за да повлече със себе си интелектуалната собственост на името. Отвратен от този развой на събитията, изгубих всяка надежда за качественo, дълбоко изследване на тази толкова противоречива тема… до този момент.

Алтернативната реалност на „Гражданска война“ е ужасяващо възможна

Две години по-късно излезе трейлърът на „Гражданска война“ и мигновено слънцето на надеждата отново изгря. Постерите, трейлърите, главните герои – привидно всичко говореше, че това ще е историята, която не получихме, но която заслужаваме. Веднага щом прожекцията започна, разбрах, че новата лента на Алекс Гарланд, познат ни от култовия „28 дни по-късно“ (2001), недооценения „Изтребление“ (2018), минисериала „Devs“ (2020), както и игрите от поредицата „Devil May Cry“, е едновременно всичко и нищо като това, което сме очаквали. Уверявам ви, че ще получите точно това, което искате (и много повече) от един филм за разпадането на САЩ на съставни части по време на хипотетичната, потенциална и все по-вероятна Втора американска гражданска война.

„Гражданска война, ни препраща в едно алтернативно бъдеще, което напоследък изглежда зловещо близко до реалността. Щатите са разкъсани на парчета. От едната страна са Западните сили (Тексас и Калифорния), Съюзът на Флорида и Армията на новите хора, а от другата е правителството на САЩ или иначе казано – Лоялистите. В тази едновременно плодотворна и унищожителна среда на хаос, разпад и израждане на човешки същества навигират умело военният фотограф Лий, изиграна от Кирстен Дънст, и репортерът Джоел – Вагнер Моура, познат ни от страхотната му роля на Пабло Ескобар в „Наркос“. Към тях се присъединява достолепният ветеран журналист Сами – Стивън Хендерсън, който гледахме в „Дюн: Част първа“ (2021) – и младата фотографка Джеси – Кейли Спейни, която още по-наскоро се превъплъти в Присила Пресли. Общата цел на четиримата амбициозни журналисти е да са на предните линии при щурма на Вашингтон, окръг Колумбия, за да станат преки свидетели на края на Съединените aмерикански щати, както и да са първите, които ще отразят това съдбоносно събитие.

Семейство по неволя

Лентата, разпространявана и продуцирана от винаги смелата и новаторска продуцентска компания А24, е много повече от елементарен филм за края на САЩ. Като всяка гражданска война, и тази представлява един сложен, многопластов и объркан конфликт, труден за разбиране и обхващане в неговата цялост. Алекс Гарланд знае това и е заложил в своя филм тонове символика, която му придава невероятно много добавена стойност.

На първо място „Гражданска война“ е един целенасочено странен семеен филм. В контекста на цялостната му фабула, Лий е опитната и обиграна майка, която е видяла твърде много, обходила е стотици бойни полета, станала е свидетел на ужасно много смърт и единственото, което ѝ е останало, е добрият стар цинизъм, който носи като бронирана жилетка срещу живота и смъртта. Джоел (чието име навява приятни асоциации със сериала „Последните оцелели“ (2023), според мен не съвсем случайни), въплъщава бащата, който намира утеха в бутилката и в тревата, за да се справи със същото количество смърт и опропастени животи, които е видял на бойните полета на войни и в кабинетите на големите държавни постове. Зад маската на умерената му клоунада се крие една личност, която е непоправимо разрушена от живота, който води, и пороците са единственото, което го държи сравнително цял.

Сами е смиреният мъдрец, дядото, който балансира групата и е в центъра на спектъра ѝ. В амплоато си на журналист и в живота си извън него, той е видял много режими да идват и да си отиват и този житейски опит му носи спокойствието на мъдростта и го извисява над тривиалността на поредната война, която винаги бушува някъде по света. Не на последно място идва Джеси, олицетворението на следващото поколение, което ще преживее същото като всяко едно преди това, особено в професията си на военен фотограф. Кръговратът на живота е по-скоро водовъртеж, в който снимащият кръвопролития се дави, за да издялка името си в историята.

По пътя

Алекс Гарланд е не само режисьор, но и сценарист на „Гражданска война“ и като такъв неслучайно избира да пречупи Втората американска гражданска война през призмата на едно ad hoc семейство. В този тип войни най-голямата трагедия е разпадането именно на тази най-малка, но уж най-твърда социална градивна единица. И една от темите, които филмът изследва и които живо вълнуват Гарланд, е във въпроса дали семейството има шанс да издържи на напора на събитията, както и да проследи еволюцията на връзката между персонажи, които нямат обща кръв, но имат обща страст. Най-добре човек опознава себе си и околните, когато е на път. Тук си проличава и вторият основен тематичен стълб на този филм – това всъщност е история по време на едно пътуване и за самото пътуване, а не толкова за крайната дестинация. Натоварени в една кола, търсещи пролука през, бих казал, плашещо непознатата, смъртно опасна и истинска Америка, четиримата ще развият брилянтно своите персонажи. Всеки от тях притежава собствена арка (била тя статична, на извисяване, на падение) и всеки от тях неминуемо и понякога нежелано претърпява развитие, за да достигне до мястото, което му е отредено в една нова, неизвестна и тепърва изгряваща държава.

Защо смятам, че това, което виждаме в пътуването в „Гражданска война„, е истинската Америка? Защото под повърхността на „Една нация под господ“ винаги се е криела една дълбоко фрагментирана държава. Всеки един от поддържащите герои, които квартетът среща по пътя си, представя една американска субкултура, която може би по навик е част от големия федерален съюз. Дали ще са хилбилита, въоръжени до зъби, или „Florida mеn“ с бронежилетки и автомати, или расисти в униформа, а защо не и най-новите добри в историята на САЩ (ще разберете кои) – садизмът е всичко, което обединява тази иначе разединена нация. Освен фактическото пътуване съществува и метафизичното. Затвореното пространство на автомобила, примесено с върлуващото беззаконие, създава усещане на постапокалиптичност и невъзможност да се намери спасение. Цялото пътуване не е ново начало, а по-скоро отгръщане на страница, на която да се пише още от същото. Човекът е човек, когато е на път, именно по този начин Гарланд е избрал да представи своя филм. Тези, които тръгват в търсене на големият репортаж, са всичко човешко, което е останало в раздираната от конфликт държава. Дали ще останат такива до края на историята, е истинският въпрос и истинският тест за всеки един от тях.

Съспенсът ме убива

Едно от големите достойнства на филма на Гарланд е, че в него няма отявлени антагонисти. Дори главните герои таят в себе си малко злоба и немалко болна амбиция. От самото начало на пътуването до самия му край, всички, които срещат по пътя си, са погълнати в различна степен от тъмната страна. Лий е цинична и груба към младата Джеси, но това уж е за нейно добро, Джоел не може да прикрие конкуренцията си с ветерана Сами, но въпреки това се радва да е с него в тяхното приключение. Хилбилитата от бензиностанцията са алчни и садистични, но искрено вярват, че пазят своята общност. Единственият, за когото можем да кажем, че е първично зъл, инкарнация на най-ужасяващите емоции, действия и ако щете вярвания по време на войната, е социопатичният персонаж на Джеси Племънс, когото сме гледали в „Убийците на цветната луна“ (2023), „Ирландецът“ (2019),„‘Юда и черният месия“ (2021) и в ролята, с която изгря – неонациста Тод в „Breaking Bad“ (2008-2013).

Племънс просто умее да е небрежно смразяващ като олицетворение на чистото зло, на изконните садистичност, расизъм и мизогиния в името само и единствено на първичното – един убиец изпитва удоволствие от убиването. Неговата мотивация отсъства, той просто е. И навярно винаги е бил такъв, а войната е неговото извинение да отприщи безнаказано истинската си същност. Образът му представлява своеобразното дъно на филма, но и връхна точка в сценария – една почти непоносимо напрегната кулминация на всичко, което е кипяло под повърхността до този момент.

Говорейки за сценарий, „Гражданска война“ е филм, който въпреки своите спокойни моменти, пасторални гледки, лично не ме остави да почивам нито за миг. Усещането за дебнещ ужас, напрежението от това, че не знаеш какво те очаква по пътя към поредното обезлюдено село или град, дори в една привидно спокойна и съумяла да запази предвоенния си живот общност, е всепоглъщащо. В хода на два часа очакването тази нестабилна кула от карти да се срути и да попилее всичко по пътя си не изтлява нито за миг, което е невероятно постижение за който и да е филм.

Как се заснема истински филм

Другият основен виновник за високото качество на лентата и атмосферата ѝ със сигурност е операторското майсторство на Роб Харди, който е отговорен за заснемането на „Ex Machina: Бог от машината“ (2015),„Devs“ (2020), както и „Мисията невъзможна: Разпад“ (2018). Той успява много добре да преплете красотата на артистичните кадри и високата им художествена стойност със сцените, които са типични за бърз екшън, както и тези сцени, характерни за семеен филм за пътуване с брутално реалистичните репортерски фотоси от мястото на събитието. Разнообразието от операторски похвати, които подобна многопластова история предполага, е голямо и крие много предизвикателства, основно обвързани с потенциалната им несъвместимост. Изисква се умело и прецизно око, което да знае върху кой аспект на визуалното да наблегне във всеки един момент, за да повиши ефекта на сценария, вместо да го убие.

В заключение мога само да кажа, че съм щастлив, че този филм съществува. Гарландовият САЩ от „Гражданска война“ допълва прекрасно моя САЩ от „DMZ“, за да създаде една цялостна визия за това, което може и някой ден да се окаже реалност. Благодарен съм на Алекс Гарланд и на А24, че показаха как може да се направи качествен военен екшън, без да е необходимо да се налива огромно количество пари. Въпреки че е най-скъпият филм на А24 до момента, с бюджет от 75 милиона, тази сума е поне наполовина на бюджета, с който почти всички безкрайнo по-некачествени блокбъстъри разполагат. За пореден път талантлив човек с визия доказва, че ако знаеш как да харчиш, можеш да правиш качествено кино и без много нули, но с много смисъл.

*

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Alexandra Films, The Hollywood Reporter, IGN