Предупреждение! Този текст не съдържа спойлери и метафори с храна.
Модата на готварските предавания не изглежда да отминава и е заразно за човек, който гледа красивите на външен вид блюда, чиито продукти и имена надали е способен да произнесе. Какво остава да си представи, че и в неговата чиния има същата скъпа, изискана порция, приготвена спокойно и прецизно. Това вече е обичаен метод за отпускане – да се наблюдава как през екрана ни биват сервирани същински произведения на изкуството. Кино преживяването „Менюто“ няма нищо общо с гореописаната хармония.
Историята е праволинейна и предразполагаща към камерен и по-интимен филм – група богаташи решават да се поглезят, отивайки в екзотичен и справедливо скъп ресторант, където да опитат шедьоври в кулинарията, приготвени от известен шеф-готвач (Ралф Файнс) и неговия лоялен екип. Първите герои, с които зрителят прекарва по-дълго време за опознаване, са Тайлър (Никълъс Холт) и Марго (Аня Тейлър-Джой) – първият е досаден маниак на тема „кухня“, докато неговата приятелка е далеч по-симпатична с липсата си на ентусиазъм. Очевидно тя ще бъде нашите „очи и уши“ по време на разгръщането на историята.
Пристигайки с осигурено корабче на острова, който е превърнат в място, служещо изцяло на потребностите на ресторанта, за клиентите започва същинската част. И за това много ясно бива подсказано от витаещото напрежение, което хем не е ясно изразено, хем се усеща, че дебне наоколо. Още по-любопитно е как ни биват представени поименно останалата част от посетителите, а ние оставаме с неясна идея кой-кой е, освен обичайните заучени подозрения. После идва причината тези хора да се съберат – вечерята. И тук вече ще си замълча относно сюжета, защото „Менюто“ е филм от типа – колкото по-малко сте подготвени за онова, което ще гледате, толкова по-добре.
От друга страна, ще издам, че Аня Тейлър-Джой („Дамски Гамбит“, „Викингът“, „Последна нощ в Сохо“) и Ралф Файнс („Гранд хотел „Будапеща“, поредицата „Хари Потър“) се справят фантастично и динамиката помежду им е повече от сполучлива. Останалата част от актьорския състав също са равностойно добри и еднакво интересни. Режисьорът Марк Майлод (сериалът „Наследници“) има задачата да открие правилния тон в сценария на Сет Рийс и Уил Трейси, защото историята минава на ръба между черна комедия, сатира, трилър, по-чувствителните сърца биха го определили и като ужаси. На моменти си личи тази разнопосочност. На някои зрители не би им се понравило колко самоцелно е напрежението в първата половина на филма, но то се оправдава частично впоследствие. Опитите за jumpscares на места са излишни или дори да се получат, след това стават лесно предвидими и неефективни. Музиката на Колин Стетсон в комбинация с камерата, която отдава значимото време на всеки от героите, вършат достатъчно добра работа, за да създадат необходимата атмосфера, нямат нужда от помощ.
Най-странното ми усещане, гледайки ставащото пред мен, обаче, беше колко различно реагирах от останалите зрители. Понякога се разсмивах, тъй като очевидно бе забавно, че шегата се получава. Уви, май бях само аз. Към „Менюто“ не бива да се подхожда крайно сериозно, защото някои сцени са наистина забавни и със сигурност това е нарочно, за да се отпуснете и в следващия момент по-лесно да се стреснете, като ви бъде напомнено, че „Менюто“ все пак си остава трилър. А тези периоди ще са вероятно и най-запомнящата се част – когато мистерията не бива разкрита, а е в процеса на своето изграждане, и сами правим догадки какъв може да бъде крайният и възможен изход от ситуацията. Зрителят се хваща на въдицата и става част от предвиденото “меню” с личните си опити да разреши проблема. Нищо чудно, че се намира място и за драматичен финален обрат, който не е особено разтърсващ – тук ще се наложи да последва нова оценка след второто гледане – дали всичко случило се преди това наистина е подсказвало за подобна развръзка и забелязвайки умело скритите детайли, ще се окаже съвсем оправдано, или е един скалъпен номер, колкото да се намери някакъв завършек на тази история. Не само се надявам, ами и вярвам, че първото е истината.
С последното изречение ще направя това, което и филмът стори в своя край – както сте се досетили – той ме подведе, макар и не точно: Независимо няколкото излишни подправки, „Менюто“ си остава ястие, което ще се хареса на всеки, чиито кино рецептори имат нужда от изтръпване.
