Приключи осмото издание на фестивала за документално кино „Master of Art“ и въпреки богатата селекция от заглавия и тематики, екипът на КиноБокс ще ви представи 5 заглавия, които за пореден път доказаха, че фестивалът е като един жив организъм, който с всяка поредна година става все по-добър, по-цветен и по-интригуващ.
„Труман и Тенеси: Интимен разговор“ – спечелил „Master of Art – Aurubis Award” за Най-добър филм за изкуство за 2023 г.
Разказан с техните думи, „Труман и Тенеси: Интимен разговор“ се опитва да надникне в съзнанието на две колкото допълващи се, толкова и противоречиви фигури от световната литература на 20-ти век. Първият е самоуверен, наясно със своите пороци и изкушения, амбициозен и изискано циничен, готов да се запознае с всеки, за чието име няма необходимост да пита; вторият – крайно суеверен, прикриващ своята срамежливост с широка усмивка и потискащ пред тогавашното по-консервативно общество хомосексуалността си поради лични тревоги. И двамата са саморазрушително отдали се на работата си. Труман Капоти и Тенеси Уилямс са свободолюбиви характери, искрени пред себе си, но фалшиви за останалия свят, защото го считат за достатъчно опорочен и без тяхна намеса. Документалният филм, изследващ отношенията им, както и проблемите, съпътстващи творческия процес на всяка чувствителна личност, влиза в графата задължителен за всеки почитател на тези гениални творци.
„Последният човек, който нарисува киното“
В свят, в който рекламата на всеки нов филм се свежда до агресивни маркетингови кампании с помощта на трейлъри, издаващи почти целия сюжет, „Последният човек, който нарисува киното“ напомня за онова време, когато е нямало нищо друго, което да накара един зрител да отиде в киносалона, освен добрия плакат. Независимо от осезаемата липса на последователност, и заедно с обичайните хвалебствени реплики (досадна част от стандартния документален филм), историята на Ренато Казаро и неговия талант да превръща един афиш в същинско произведение на изкуството (вижте плаката на „Чай в пустинята“) провокира размишления като засяга и един още по-съществен проблем – съвременния начин за възприемане на киното. Този трогващ аспект ще бъде открит от носталгичните привърженици на седемдесетте и осемдесетте години, за които технологиите са били възприемани като утопия, вместо ежедневие, а ходенето на кино – като религиозно събитие, вместо комерсиално забавление.
„Последното пътуване на Казандзакис“
„Последното пътуване на Казандзакис“ поставя под въпрос вечността на думите на един от най-влиятелните гръцки писатели чрез показването на съвременна Япония, описана с текстове, датиращи преди повече от петдесет години. Въпреки заснемането на една динамична и цветна държава в черно-бяло, поради триумфалния език на любопитния пътешественик, този тъй далечен и непознат свят става по-достъпен. От друга страна, смисълът на видяното не е докрай оправдан и издиша пред силата на въображението – да се прочете, например, „Градината с камъните“ ще е по-въздействащо, макар и по-ангажиращо занимание, така че красивите кадри на филма, с времетраене около час, по-скоро ограничават, отколкото да допълват разказа. Всеки, любопитен да научи повече за Казандзакис, ще остане разочарован, докато онези, решени да се приближат близо до него, било то в контекста на 21-ви век, ще получат достатъчно храна за размисъл.
„Стените могат да говорят“
Последният филм на Карлос Саура (“Кармен”, “Да отгледаш гарвани”) е духовно изследване на порива в човека да се изразява чрез интимни, егоистични произведения на изкуството насред публични, леснодостъпни места. Той обръща поглед към праисторическите хора и техните необясними опити за рисуване по стени, както и съвременниците ни, отбелязващи се с името си или изобразяващи графити насред улицата. Тези близки по краен резултат, но разделяни от векове начинания са метод за забелязване, придаване на значимост и търсене на внимание; но в тях има и още повече дълбочина – укротяване на вътрешното, трудно за обяснение желание за придаване на физическа форма на въображаемото, иначе недостижимо, за когото и да е било друг, освен самия Аз. Най-силната страна на филма е намерението да накара зрителя да започне да се оглежда по-внимателно около себе си дори когато се разхожда безцелно – навсякъде някой е оставил своя отпечатък. И макар малцина да са онези, които след още хиляди години ще бъдат запомнени, то за всеки несъмнено е имало възможност да надживее времето си.
„Линч/ Оз“
Ако смятате, че една история, родила се между страниците на Лиман Франк Баум и декорите на Виктор Флеминг, може да остави отпечатък само в съзнанието на децата, то един от най-големите магьосници на киното ще се ядоса. Докато гледате „Линч/ Оз“ ще се пренесете в историята на Дороти и тихото ѝ присъствие в „Синьо кадифе“, по-натрапчивото й в „Диво сърце“ и като цяло – в почти във всеки филм под режисурата на Дейвид Линч. Александър Филип се опитва да анализира и открие ключа към всички образи от „Магьосникът от Оз“, които лежат понякога скрити, друг път – на повърхността, и се вплитат във въображението на режисьора. 108 минути, разделени на няколко части от различни диктори, ще ви се сторят почти като миг, в който залата пътува из паралелите на магическата земя и американската снимачна площадка.
