За пореден път плача, докато пиша тези редове. Напоследък ми е все по-лесно. Не знам дали е заради света, какъвто е около мен, или заради вида на света в главата ми. Което и да е от двете, явно ми изглежда тъжно. Или може би вече не съм толкова добър в игнорирането на една простичка истина – че винаги е било тъжно…

Мисля да говоря по директен начин за този филм. Без риск от размиване на смисъла му, без жертване на темите в него за сметка на празни хвалебствия. Филмът няма нужда от хипербола и от уморени суперлативи, за да накара когото и да било да го гледа. Нека не се лъжем – ще гледате Дюн: Част втора. Целият свят ще гледа Дюн: Част втора и след това навярно… ще го гледа пак. В момента ставаме свидетели на началото на нещо отвъд ранга и калибъра на най-внушителните филмови поредици от миналото ни. То вече е факт, то е тук, пред нас. Книга първа от шестте романа в оригиналната поредица на Франк Хърбърт е адаптирана. Разделена на две части, на два гигантски филма. И въпреки че тя е най-дебелата от шестте и заслужава подобна адаптация, в останалите пет сюжетът е толкова грандиозен и плътно натъпкан в средно по 450 страници на книга, че е физически невъзможно да се събере в съответните пет екранизации. Така че това, което най-вероятно ще получим в рамките на следващите две десетилетия, е нещо наистина огромно, на което преди дори не смеех да се надявам. Но вече го предвкусвам. Дванадесет е едно хубаво число. Да, мисля че дванадесет филма ще са ми напълно достатъчни…

I. Опиумът на народа

Дюн: Част втора започва точно там, където първа приключва. Всъщност, няколко часа, може би ден по-късно, дълбоко в утробата на пустинята. Пол Атреидски и майка му Лейди Джесика, привидно единствените оцелели от геноцида над благородното им семейство се намират на границата между пленници и съюзници на свободния народ. Народ, живял хилядолетия наред с пророчества и суеверия за пристигането на майка и син – свещени създания от далечен свят, които да ги доведат до избавление. Във времена на огромна трудност и насилие религията винаги е била утеха, а от живота в пустинята по-труден и по-суров няма.

Никой не знае това по-добре от Стилгар, изигран със страст и обезоръжаващ чар от Хавиер Бардем. Суеверен лидер, стар войн, авторитет и пазител на своя народ, Стилгар е едната половина от сърцето на Дюн: Част втора и той я стиска здраво в загрубелите си от времето и пясъка шепи. В студен и безмилостен свят като този на Дюн, където всяка емоция е слабост и всякаква чест води до смърт, Стилгар е едновременно емоционален, почтен и безкрайно симпатичен, без да жертва своята сила. Без хумора му и непоклатимата му вяра в момчето Пол, което е едновременно придобит син и неговият бог в човешки облик, филмът би бил почти непоносимо тежък. За съжаление, вяра рядко вирее без фанатизъм…

Винаги всичко е контрол

Откакто съществува човечество, съществува и нуждата за контрол над него. Този контрол е упражняван от пълководци, крале, императори и най-могъщите от всички – религиозните фигури. Жреци, свещеници, пророци и месии са осеяли хилядолетията на нашата история и териториите на нашата география. Ако ги погледнем от птичи поглед, те биха приличали на вирус, плъзнал по картата на света, преодоляващ времето и пространството, видоизменящ се с всяка нова ваксина, която постоянно развиващите ни се мозъци съумеят да изобретят. Този вирус е вечен, защото отчаянието е вечно. А той се храни с отчаяние и го преобразува в тялото си във фалшива надежда, която да повърне обратно в устите на отчаяните, за да ги утеши и усмири. Да притъпи първичното и вечно недоволство на човешката душа в нещо по-лесно за управляване.

Лейди Джесика (Ребека Фъргюсън) и матриархалният орден, към който тя принадлежи, знаят всичко това. Персоналната слабост, до която сляпата вяра довежда всеки индивид, е сила за тези, към които е насочена тази вяра. Пътят на Джесика през пустинята е проправен от самата нея и от нейните сестри, от тяхната нужда да контролират резултата от всеки възможен, хипотетичен, бъдещ конфликт. Нейната сюжетна нишка е изкована с длето в гранита на вековете, тя я води до едно-единствено, предопределено от други, отдавна умрели хора място. Въпросът е дали това важи и за сина ѝ…

Възможна ли е вяра без религия?

Дюн: Част втора задава много въпроси и този дори не е най-основният. Олицетворението на въпроса е любовният партньор на Пол, наречен просто Чани – ключов образ за младия дук и за целия филм. Но този образ е абсолютно пренебрегнат от почти всички персонажи около него. Това е и иронично, и трагично, защото Чани е едновременно най-младата и най-мъдрата в сюжет, изпълнен с много по-могъщи (буквално и преносно) същества от нея. Барони, дукове, императори, жрици, пълководци и старейшини са слепи и глухи за истината, която едно младо, искрено, влюбено и смело момиче носи в сърцето си и дръзко заявява с гласа си. Зендая за пореден път циментира мнението ми, че е една от най-талантливите, естествени и уязвими актриси на нашето време. Тя прави много с малко, а когато ѝ дадат много, тогава създава крехка магия.

Да, възможна е вяра без религия. Нарича се любов. Но не някаква абстрактна, извисена любов, прерастваща в обожание към нещо ефимерно и летливо като измислени месии и още по-измислени богове, не… Истинска, земна, плътна, тактилна любов; грижа и помощ за човека до теб; нежност и свързване, физическо и емоционално; реална утеха и успокояване на кошмарите и страховете на любимия с прегръдка, с целувка и с добрината, която цялото ти тяло излъчва към този човек. Това предлага малката Чани… и това отхвърля цялата вселена на Дюн, защото е абсолютен антипод на погрешните ценности на това пусто, стерилно и парадоксално студено място.

II. Империи, хегемони и колонии

След като заговорихме за студенина, прагматизъм и погрешни ценности, нека поговорим малко и за тяхното олицетворение не само в Дюн: Част втора, но и в нашия свят – грандиозните империи и великите хегемони. До една – срутени и до един – мъртви. Какъв е проклетият им смисъл тогава?!

В света на Дюн има множество Велики сили, като се започне от Империума и смъртоносната частна гвардия на императора – кръвожадните сардукари. Под него стоят Великите домове на Лансраада – крехък съюз, изкован от страха, който тези династии изпитват към императора и неговата войска. Встрани от тях стои орденът на жриците на Бин Джезърит – могъщи, манипулативни жени с привидно мистични сили, извличани от знанията на поколенията преди тях, които се явяват сивите кардинали на вселената. Мощните, благородни мъже са просто марионетки в ръцете на истинската архетипна сила на женското начало. От другата им страна, притискаща като менгеме тези мъже, се намира Гилдията на навигаторите – монополистите на изключително ценната субстанция ‘подправка’, която те използват за изчисленията си, докато пътуват между звездите. Субстанция, която се намира само на едно място в цялата вселена…

Екология срещу ресурси

Същината на романа на Франк Хърбърт никога не е била в изграждането на пълнокръвния и уникален свят на Дюн – това е просто страхотният бонус към неговия истински фокус – идеите, които книгата и филмът изповядват. Планетата Аракис (другото име на Дюн) е тънко замаскирана аналогия на световете, които белите, европейски колонизатори са „открили“ в хода на мореплавателските си пътешествия до ръбовете на картата. Начинът, по който наместниците на императора, изпратени да управляват планета, която никога преди това не е имала нужда от управляване, е подозрително подобен на колонизирането на Америка, Африка, Австралия и на практика всеки континент, който не се нарича Европа. Под претекст, че носят цивилизация и ред, колонизаторите винаги са носили първо болест, смърт и сеч. А това, което са взимали, не е само вродения на новата земя ценен ресурс – отнемали са цели култури, етноси и народи.

От ключова важност за вникването в идеите на Дюн: Част втора е че абсолютно всички, чиито другоземски крак стъпва върху пясъка на Аракис, независимо от архетипите им в нашата собствена глава и от кодирането им във филма, са злодеите. Да, отвратителните харкони са основните антагонисти; да, атреидите са представени като трагични и героични; и да, императорът е слаб, грохнал, параноичен старец, достоен за съжаление… но истината е, че никой от тях, камо ли пък техните прозаични, кървави конфликти и вражди, нямат място на Дюн. Без тях, той би могъл да бъде екологичен рай на земята, но в рая никога не се влиза насила – трябва да си достоен да пристъпиш в него…

III. Какво родителите причиняват на децата си…

Има едно специфично усещане за неизбежна гибел, витаещо навсякъде около Дюн: Част втора. За пръв път го усетих в мига, в който Лейди Джесика осъзнава своята роля във всичко, което предстои да се разгърне. Не казвам кой е този миг, но той е много ясен. Във вселената на Дюн ‘колективното несъзнавано’ е основен и ключов фактор за развитието на действието – резервоарът от знанията и преживяванията, но и грешките и болката на целия човешки род, е поредният ресурс, който орденът на Бин Джезърит се стреми да използва за своите крайни цели – създаването на техен вариант на ницшеанския свръхчовек. Изкуственото култивиране на всевиждаща месия, която да изведе човечеството до следващия му етап и до потенциалното му безсмъртие като вид. Начинът, по който постигат това е чрез добрата стара ‘евгеника’ – подборът и контролът на генетични линии, наследствени белези и характеристики с цел усъвършенстването им във всяко следващо поколение. Нещо, с което учените на Хитлер също са експериментирали свободно.

Има много първичен екзистенциален ужас в тази идея – съзнанието ти да поеме всички спомени на умрелите ти предци – но това е стандартна практика за старейшините и религиозните фигури в Дюн: Част втора. Блаженството на абсолютно чистата душа, необременена от мрака и мъката на своите родители и прародители е прекрасна концепция, която на практика не съществува. Всички родители покваряват до известна степен децата си със себе си и своето минало. В света на Дюн просто е малко по-буквално…

Цикълът на поколенческата травма

Освен чрез ордена на Бин Джезърит и буквализирането на поколенческата травма, Дюн: Част втора задълбава и в много по-близкия до нашия свят истински проблем за възпитанието на нашите деца и наследници. В част първа станахме свидетели на начина, по който Пол Атреидски е бил възпитан – в достойно, любящо семейство, със сърцат, обичан и уважаван от всички баща, чиито единствени страхове и съжаления са производни на любовта му. Страх, че времето му, в което да обича и защитава семейството си, изтича и съжаление, че не се е оженил за жената на живота си поради глупави политически причини. Този перфектен баща провежда един от най-незабележимо брилянтните разговори със сина си – чест е да наследиш престола на баща си и дядо си, но ако не го искаш, няма проблем; независимо от това, пак си оставаш единственото, което съм искал – мой син. След което добавя между другото и без по никакъв начин да задължава Пол, че самият той е имал съмнения, но е намерил своя път… и може би и с Пол ще е така. А кой син не е искал да прилича на баща си, докато има свободата да бъде свой собствен човек?

В част втора ставаме свидетели на другата страна на монетата – какво се пръква от възпитанието на жестоки, перверзни и садистични създания като барон Харконен (винаги превъзходния Стелан Скарсгард). По-младият втори племенник на барона, наречен Фейд-Рота Харконен е страхотен персонаж с ограничено екранно време и Остин Бътлър изстисква максимума от него. Той ще бъде твърде гротескно преувеличен за някои зрители, но след морбидно тлъстия, реещ се във въздуха (защото не може да ходи) барон и неговата агресивна, крещяща буца вместо племенник (Дейв Батиста), наистина ли искаме или очакваме повече нюанс от брат му Фейд-Рота? Всички харкони представляват гнусни, отблъскващи зверове, които са поне една стъпка по-надолу в еволюционната верига от останалите персонажи и точно това ги прави изключително забавни за гледане. Отдавна не сме имали толкова отявлени злодеи, които да обичаме да мразим…

Наследството на първичното животно

Встъпителната сцена на Фейд-Рота Харконен е хипнотична за гледане. Избелена като кост, но едновременно с това влажно млечна и призрачна, тя обяснява твърде много за това защо дом Харконен произвежда такива физически, емоционални и психологически уроди по много фин начин. За разлика от предшественика си, Дюн: Част втора си позволява много повече артистични, флиртуващи с присъщата на оригиналния материал психеделия сцени, без да изпада в крайностите, до които режисьорът Алехандро Ходоровски е желаел да достигне при неговите опити за адаптация. В тази сцена и във всяка следваща виждаме, че Фейд-Рота е най-интелигентната, най-психопатичната и най-изродена издънка на едно прогнило родословно дърво. Да, висок, снажен, мускулест и дори потенциално красив е… но има нещо дълбоко нередно в челото, очите, носа, устните и усмивката му. Душата му е развалена от кръвосмешение и погрешно възпитание, и тази развала е напъпила и разцъфнала навсякъде по лицето му.

Гърни Халик, старият учител по фехтовка на Пол (изигран с присъщото на Джош Бролин добродушно ръмжене на стар вълкодав) е прав – харконите са животни, които са неспособни да контролират своите емоции, били те ярост, лакомия или страх, както и своите желания, били те за насилие, болка, сношаване или убийство. Лесно се манипулира и контролира животно, колкото и озверяло и опасно да е. В част първа разбрахме че ключова разлика между човека и животното е, че то няма волята да издържи на болка и винаги ще избяга от нея. Фейд-Рота копнее за болка и не просто я издържа, той я търси, но това не го прави по-малко животно, а просто показва крайните изкривявания, до което генетичните манипулации на ордена на Бин Джезърит могат да доведат – произвеждането на садистично-мазохистичен психопат без съвест, чиито психически деформации го извисяват над останалата част от човечеството по всички грешни начини…

IV. Моят път води в пустинята

Пол Атреидски можеше да е това. Но за свое огромно съжаление, не е. Атреидите отдавна са доказали, че са хора, и в този филм стои въпросът дали те освен това са и кулминацията на целия човешкия род – безгрешни, безстрастни, мъдри, съвършени – олицетворението на един истински свръхчовек. Оставих Пол за накрая, защото филмът е изцяло за неговата съдба. Като всяка трагедия, всичко в него е неизбежно и изпълнено с предопределеност и пророчество. Не искам да говоря твърде много за Пол, тъй като това е неговата история в две части и потенциален епилог (подобно на историята на Майкъл Корлеоне), и всички ние отиваме в киносалона да гледаме нея. Безсмислено е да я разказвам тук. Мога само да кажа, че е сърцераздирателна и еднозначна. Всичко, което прекрасният Дени Вилньов и гениалният Франк Хърбърт искат да кажат е там, на екрана, и ще го видите, независимо дали ви харесва или не. На мен лично ми разби сърцето. Така познавам, че историята му е идеална.

Също така, малко и за съвършения кастинг на Тимъти Шаламе, който подразни много хора, когато беше обявен, и това ме направи много злорадо щастлив от този факт. Нищо не се е променило и сега – дразненето и злорадстването продължава. И той е все така създаден за тази роля – такъв беше Пол, видян от вътрешното ми око, преди две десетилетия, когато за пръв прочетох за едно издължено, слабичко, чернокосо момче, борещо се с убийците на баща си и със стихиите на пустинята. Такъв е и сега… но малко по-различен, защото вече не съм дете. И вече знам какво в крайна сметка ще значат наивните му, оптимистични думи в края на първия филм – „Моят път води в пустинята“. Наистина е така, Пол, но не още…

Когато децата пораснат

Преди десет години, през 2014 г., описах последната от любимите си десет книги така:

… имам нужда от бягството. Моят избор на бягство е Дюн. Заради мащаба, заради амбицията, заради грандиозността и величието и заради вселената, която е създал Хърбърт, която е просто прелестна. Изградена с удивителна любов и с потресаващо въображение. И заради това, че неговата вселена е колкото футуристична, толкова и антична – би могла да съществува във всеки век, на всяка планета, тя наистина е универсална. О, и заради другите малки неща като това да яздиш огромен пясъчен червей, да бъдеш месията на свободния народ, да ги поведеш на бунт срещу тиранина, погазил всичко свято и да намериш някъде, в друг свят, момичето, което те гледа с мастиленосини очи и се казва Чани…

Това е детският ми спомен от книга, която прочетох за пръв път преди двадесет години, през 2004 г.

Сега е 2024 г., и съм на 33 – опасна възраст за всеки мъж, поради ред символични причини. Дюн изглежда различно в очите ми в момента. Много по-жесток, много по-обречен, много по-съдбоносен… безкрайно по-тъжен. Но едно нещо никога не се е променяло – една мисъл, която се върти в съзнанието ми, откакто бях на 13:

Познавам този свят, защото съм го сънувал, преди да стъпя в него.

*

Снимки: Александра Филмс, IMDb,