В началото на автобиографичния режисьорски дебют на Шарлот Уелс „Под слънцето“ има сцена, в която твърде младият баща Калъм (Пол Мескал) учи малката си дъщеричка Софи (изиграна от Франки Корио и чийто прототип е самата Уелс) на самозащита. Виждаме в очите и в движенията му, както чуваме и в гласа му, че това е изключително важно за него, но Софи не е на същата честота. Тя не разбира защо този разговор трябва да има толкова голямо значение за нея, нито защо той е толкова сериозен и рязък, почти груб в уроците си, но му се доверява, защото… е, защото е на 11 години, и защото е неин баща и го обича. Безрезервно и напълно, въпреки че думите и действията му често са непонятни за невръстното дете.

Тази сцена улавя същината на „Под слънцето“, най-опустошителният филм, който ще гледате от много време насам – обич без разбиране, любов въпреки липсата на комуникация, търсене на смисъл в скръбта и болката. За малката Софи има само въпроси – отговорите ще дойдат по-късно, когато порасне. А за нас, зрителите, остава да ги намерим сред уликите, които Шарлот Уелс е разпръснала из невероятния си първи филм, така че хванете ме за ръка и нека заедно да се поровим в красотата на загатнатото, за да се опитаме да разгадаем мистерията на самотните души.

Връщаме лентата назад…

…и сме обратно в края на 90-те, а жаркото морско слънце напича приятно луничавите ни, мижащи срещу лъчите му лица. Изведнъж се озоваваме на почивка в топъл турски курорт. Старата видеокамера на Софи, както и камерата в ума ѝ спират бясното си превъртане и се успокояват в изследователската, гледаща под микроскоп миналото филмова камера. И ние гледаме с нея. Движенията са плавни, постепенни, търсещи. Режисьорката и нейният филмов аватар се заравят заедно в измамни и преиначени спомени, търсейки причините за нещо, което дълги години не са разбирали – защо баща ѝ е страдал толкова много? Къде е ключът към неговата болка? Можеше ли да му помогне някак? Това, последното, е най-унищожителното за една детска душа и впоследствие за едно възрастно съзнание – нелогичната вина, която изпитваме към родителите си, когато това, че просто ги обичаме, се окаже недостатъчно поради една или друга причина.

Истината е, че единственото, което децата могат да направят, е това – само да обичат. Разбирането на родителя, дори когато разликата е едва 20 години (както е в случая с Калъм, който става на 31 в хода на филма, и Софи, която е на 11), е на практика невъзможно. Приемственост между поколенията не съществува, не и наистина. Мистерията на емоционалността, възпитанието и мирогледа на човек, по-възрастен дори с 10 години, е твърде сложна за разгадаване, камо ли когато годините станат 20. Но това не значи, че някога ще спрем да се опитваме.

Възрастните в очите на децата

Точно затова и Софи не разбира озадачаващите ритуали, които баща ѝ понякога извършва, за да се успокоява. Нарича ги „странните нинджа движения“ и се чуди защо самият Калъм е толкова странен понякога. И понеже „Под слънцето“ е един от най-субективните филми, които ще гледате някога, ще забележите, че тези ритуали и това поведение са налице, дори когато Софи не е наоколо. Когато спи непробудно или когато играе с другите деца, или докато е разсеяна от своята пробуждаща се сексуалност, а баща ѝ е далеч от полезрението ѝ.

Това е последната им почивка заедно и спомените от нея не са достатъчно, за да може да нарисува в главата си пълен портрет на сложния и противоречив човек, който е представлявал Калъм тогава. Тя не разбира напълно и липсата му на пари, въпреки че полага огромни усилия да се съобразява с нея. Това е нещо, което едно дете не трябва да се налага да прави, но често се случва – децата искат неща, а родителите се тормозят, че нямат възможността да им ги дадат.

Разбираме от недомлъвки и премълчани думи, от скрити погледи и случайно дочути телефонни разговори, че Калъм и майката на Софи не са заедно. Че тя е продължила напред по един или друг начин, докато той стои твърдо закотвен в миналото, което е неразгадаемо, колкото за малкото момиче, толкова и за зрителя. Неведнъж съм казвал, че киното е машина за емпатия. Почти никога преди това не е било толкова вярно, колкото в този филм. Ние съпреживяваме изцяло объркването на Софи/Шарлот и отчаяно се домогваме до малките късчета информация, които наративът ни предоставя.

В търсене на истината

Това, което е ясно и за нас и за нея е, че Калъм е преследван от призраци. Той казва, че е паднал на дясната си ръка, която в момента е счупена и гипсирана. Едно дете би приело това за чиста монета, но 20 години по-късно един възрастен ще се зачуди – коя ли стена е ударил? Той казва, че пушенето е вредно – то причинява рак, от него ти почерняват дробовете и ти пожълтяват зъбите… И тя контрира, че не е толкова зле, тъй като е виждала някога баба си (майка му), която пуши. Тук той отговаря просто с едно многозначително „Хммм…“ и нищо повече, с поглед, който предполага неизказано мнение. Едно дете би пропуснало това, но един възрастен ще си помисли – какво ли иска да каже за майка си, което премълчава?

Той казва, че е ключово тя не просто да може да се защитава, а да се научи да се измъква от хватки и, докато я обучава, а тя се смее, за пръв път я гледа с нещо по-различно от тъга или нежност – гледа я със свирепа съсредоточеност и строга категоричност. Това е жизненоважно за него, защото го възприема като жизненоважно за нея. Едно дете би се обидило от грубостта и припряността му, но един възрастен, който вече е родител, ще си каже – какво точно се е случило с него в детството му, за да го накара да е толкова непреклонен в изискванията за безопасност към дъщеря си?

Търсете тези улики, защото те са навсякъде из филма. Следете погледите на Калъм и слушайте думите му с очите и ушите на Софи/Шарлот, но и с очите и ушите на възрастни хора, които знаят, че животът под това слънце понякога е много тежък и труден. И дори да не разберете напълно всичко, което се случва в главата, душата и сърцето на този дълбоко наранен, дори повреден, но въпреки това безкрайно нежен и добър мъж и баща, ще усетите всичко. Ще усетите заплахата, която е надвиснала над главата на целия филм и ви затиска отгоре като катраненочерен облак…

В две различни посоки

В този конкретен момент носталгията и приспивният ритъм на първата половина на „Под слънцето“ се видоизменят. Те придобиват по-злокобни и застрашителни нотки с постепенното отдалечаване на бащата от дъщерята и обратно. Ставаме свидетели на самотните разходки на Калъм и на вълнуващите първи любовни авантюри и детски приключения на Софи. Тя е в началото на живота си, докато той споделя с друг мъж на неговата възраст, че се чувства сякаш е в края на своя. Тя се сблъсква с нови, вълнуващи за нея хора, които да я научат как да се забавлява. Той целенасочено бяга от тях и се изолира. Малкото радост, която намира в обкръжението си, произлиза от привидно озадачаващи предмети, които носят дълбок и скрит символизъм за него. Малкото свобода, която си позволява, е когато е напълно сам – единствено тогава Калъм се отпуска да бъде наистина себе си.

Има две ключови сцени на разделение между двамата, които ни заливат подобно на вълни, сблъскват се унищожително в скалите и постепенно се отдръпват, оставяйки един гол и тих, опустошен плаж – веднъж, когато Софи има нужда от баща си и мигновено след това, когато той има нужда от нея. Превързването на раните, които са си нанесли един на друг, става единствено и само в главите им, без да бъде изказано между тях. На следващия ден и двамата знаят, но и двамата преглъщат думите, които напират да излязат. В този миг се полагат основите за началото на края на тяхната връзка. Разговорите, които баща и дъщеря ще проведат в последния ден на съвместната си почивка, са шифърът, чрез който да разгадем всичко, което се е случило и тепърва ще се случва в техните животи.

Във вихъра на танца

В хода на „Под слънцето“, накъсани и разпръснати из сюжета, намираме енигматични и постепенно все по-смразяващи сцени на хаотично и пулсиращо рейв парти. Постепенното осъзнаване на това какво биха могли да представляват тези сюрреалистични елементи ще ви смачка и сломи. Трескавото и сляпо търсене на възрастната Софи/Шарлот на своя баща в този кошмар може да представлява няколко неща и ще оставя всеки зрител да прецени каква символика намира сам за себе си. Аз открих три, които всъщност са едно и също нещо, и заедно представляват трагичното триединство (живот-лимбо-смърт) на нашите съдби, от които не можем да избягаме.

За да разберете истински смисъла на това мрачно, но деликатно бижу, ще трябва да му отделите време. Време за гледане, време за мислене и впоследствие – време за едно второ, напълно осъзнато гледане. Чак тогава съкрушаващата му красота ще се разгърне напълно пред вас. Чак тогава ще разберете силата и смисъла му. И след това навярно ще вдигнете телефона и ще говорите с родителите или с децата си, защото ги обичате.

Достигнахме края заедно. В края на всичко идва танцът. Той е и в началото, ако гледате внимателно. Танцът като най-чистата форма на изразяване на човешката душа. Не са действията, които извършваме или не извършваме, не са думите, които казваме или не казваме, дори не са и песните, които пеем или избираме да не пеем. А е съвместният танц с живота, с децата ни, с родителите ни, с нас самите, под натиска на нашето общо небе, под светлината на единственото ни слънце.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

За да разберете къде и кога да гледате „Под слънцето“ на София Филм Фест, можете да влезете тук.

Снимки: IMDB, USA Today, Film Affinity