Ключов спомен в народопсихологията на българското детство е ваканцията при баба или дядо, а при наличие на късмет – и при двамата, на село. Дори за онези, чиито баба и дядо по някаква случайност са кореняци граждани, все ще се намери възможност за обрив от купите сено и обаяния с аромат на стопанства я при сестрата на дядо, я при нейните съседи. Сладко-горчива е действителността, че със сгъстяването на градовете все по-малко българи в детеродна възраст имат родители на село, та да изпратят чедата си на три месеца чист въздух. Затова ще започнем сами да извозваме родителите си в къщи с капаци и външни бани, щом е в името на белите дробове на дечурлигата. 

Извън кръга на шегата обаче: Балканите са едно сюрреалистично място, където словосъчетанието „на село“ е нарицателно за запазване на рода, а не просто идентификация на едно по-малко градче, за чиито порутени пътища държавната хазна не я е еня.

Късометражният филм “Небето зад хълма” на Надя Тодорова е универсална и всеобхватна импресия за болката на изпращача, надеждите на заминаващия и тъгата по онези, които са си отишли или от дома като физическо измерение, или от дома като резултат от семейна и родова топлота. Наративът носталгично наподобява съвременна версия на разказите на Елин Пелин: и в приликите си с българското литературно минало “Небето зад хълма” говори за родово наследство.

Колкото и стеснително да звучи, сюжетът не предлага нещо ново като тематика на българската публика, но истината е, че самото битие в страната ни предоставя именно предмета на филма на голяма част от населението — коктейл от емиграция на младите и изчезващи селца в съотношение 1:1. Единствената разлика е, че дестинацията невинаги е Австрия. 

Въпреки че птиците отлитат от гнездото, защото природата ги е създала така, а агнето някак се оказва в тава около Гергьовден, “Небето зад хълма” държи коза да разстрои публиката. Дори и да сме наясно с правото на всеки да намира и върви по своя си път в живота, като българи трудно бихме напуснали сюжета без въздишка, свити устни или тежест в гърдите. Затова и сценарият на Надя Тодорова печели наградата на Българското кино общество: защото с малко време и на места даже завоалирани повествователни похвати олицетворява загубата на близък човек веднъж в ръцете на чужбина, веднъж и завинаги в тези на смъртта. 

В ролята на Дядо (с главна буква, тъй като в един момент от живота си разменяме собственото си име за най-сладките обръщения) актьорът Атанас Атанасов разиграва чувствата на своя герой с най-влиятелното си средство: очите. Всеки възрастен човек, стоял до портата, за да види дали задните фарове на колата на децата са наред, ще разпознае в погледа му дълбока скръб и едновременно с това примирение, че нещата са просто, каквито са. Едно дете в Австрия, едно у дома. Едно агне в колиба, друго зад хълма. 

Потокът на живота въвлича и петимата герои и филмът основно в погледи пресъздава отношенията в семейството: на Мама загрижената усмивка, на Чичо разтревожения взор над масата и последно, но не и на последно място, никак даже — меланхоличния лик на Тати, чиято твърдоглавост да отрича приказките среща отпор в обичта към дъщерята, за която краят на приказката не бива да настъпва все още. Там горе, точно преди облаците, трите поколения (Дядо-Син-Внучка) запълват празнотата във вечността, към която една смърт открехва човечеството. Филмът ни напомня значението на думата “безсмъртие”: докато има кой да те говори, ти си жив в небето зад хълма.

Гледайте „Небето зад хълма“ сега на kinematograf.bg

Автор: Анита Кацарска