След продължително и на моменти почти клинично изследване на собствените си натрапчиви вкусове и нездрави обсесии достигнах до заключението, че Дейвид Кронънбърг е любимият ми кино-Дейвид. Плътно зад него, заключени във вековна схватка за надмощие и контрол над неблагодарното второ място, са воайорската перверзия на Дейвид Финчър и кошмарните съновидения на Дейвид Линч. Но дълбоко психологически наслоената, влажна и лъскава, месеста тактилност на Кронънбърг завинаги ще царува над всичко друго. Така че наистина – „да живее новата плът!“.
В чест на триумфалното завръщане на създателя на поджанра „телесен хорър“ в лицето на страхотния му миналогодишен филм „Crimes of the Future“, както и заради не по-малко талантливият му син Брандън Кронънбърг и неговия също толкова убийствен „Infinity Pool“ от тази година (ревюто ни можете да прочетете тук), нека да обърнем поглед към пет от най-ключовите и най-добри, според мен, заглавия във филмографията му.
5. Crash/Катастрофа (1996) – перверзният нихилизъм:
Имаше време, младо и дръзко, наивно и невинно време, в което не харесвах този филм. Времената се менят. Хората – също. А с тях и вкусовете им. Те израстват, узряват, придобиват така нужните нюанси на възрастта, понякога дори и на мъдростта. Ако всичко върви както би трябвало, ние се усложняваме, а характерите ни се обогатяват. Заедно с тях и разбирането ни за света и изкуството неминуемо претърпява подобна метамофроза.
Създанията в „Crash“ (дори ми е трудно да ги нарека хора), които инициират и фетишизират автомобилни катастрофи и се осакатяват собственоръчно, взаимно и доброволно, за да изпитат така неуловимата и мимолетна сексуална наслада, са статични. Те са замръзнали в момента на пиково разочарование, пренаситеност, свръхстимулация и същевременно с това – безкрайна, неутолима жажда и нужда от… нещо, което нито един от тях не знае какво е. Те не деградират или регресират (ще поговорим и за това след малко), те стоят сковани в един безкраен момент на недоволство и търсят това, което смятат че е неговият антипод – удоволствие. Всеки един миг без удоволствие е агония. Всеки един миг близо до страховитото удоволствие, което са си избрали, е един миг по-близо до неизбежното заличаване от лицето на земята. Перверзията на недоволството от живота и удоволствието от смъртта; парадоксът, че без да продължаваш да живееш, не можеш да изпиташ тази така копняна малка смърт отново и отново; желанието да удължиш по всевъзможни начини това ужасно нещо, в което намираш мимолетно спасение; отвратителната празнина, която нищо в тези животи не може да запълни… твърде много неща не са наред с тези същества. И въпреки това, по един или друг начин (малко по-метафоричен, отколкото буквален, надявам се), те са ни близки. Те са екстремни крайности на нашите до болка познати, циклични и нездравословни поведенчески маниери. Така че ги разбираме напълно, докато ги съдим и докато сме отвратени от тях. Всичко друго би било лицемерие от наша страна, нали?
Също така, „Crash“ e, по всички параграфи и неписани закони, перфектен филм. Съвършено заснет, хирургически монтиран, прецизно изигран и почти маникално режисиран по начин, по който никой друг на земята никога няма да може. А музиката му завинаги ще живее в екстатичните ми кошмари; колкото и малко да са всъщност те, призрачната, декадентска, механична китара на Хауърд Шор ги озвучава.
4. Eastern Promises/Източни обещания (2007) – гангстерската сага:
Може би най-комерсиалното нещо, което Кронънбърг някога е правил, „Eastern Promises“, e любим на множество хора, може би защото е написан от школуван сценарист, който знае кои копчета да натиска в своята публика (по същия начин, по който го прави и в „Peaky Blinders“). Но този холивудски факт по никакъв начин не отнема от захапката на Кронънбърг, а просто успокоява зрителя със своята по-конвенционална структура, гангстерска тематика и загатната любовна история.
Под повърхността обаче, „Eastern Promises“ си e квинтесенциален Кронънбърг, ангажиран с психологията, красотата, крехкостта и ужаса на телесното също толкова, колкото и всеки друг филм в неговия богат репертоар. Той е също така и основно зает със смисъла на историите, които си разказваме един на друг по всевъзможни, понякога дори незабележими начини – татуировките ни, белезите ни, дневниците ни, погледите ни, думите ни, кръвта ни, обещанията ни… и как всяка една от тези истории може в крайна сметка да бъде безкрайно лъжовна и завинаги незнайна и нечута. Това е сърцераздирателен и класически трагичен филм в почти всеки един аспект – от съдбите на невръстните, малтретирани момичета, принудени да проституират; през безпомощните и нежелани бебета; потиснатите от очаквания и невъзможни да бъдат себе си наследници на империи; самотните жени, които имат твърде много любов, която да дават, и никой отсреща, който да я приеме… и накрая се приключи с един мъж, самотен, замислен и сломен в триумфа си. И отново – всичко това достига до невероятни драматични висоти само след поставянето финалните щрихи от маестро Шор посредством една-единствена неземно красива, жалостива руска цигулка, изпълнена с цялата мистерия и трагизъм на всяко празно обещание в историята на човечеството.
3. The Fly/Мухата (1986) – трагичното чудовище:
Първият филм в този списък, който мога да нарека почти доказан с времето шедьовър на модерното киноизкуство. Универсален филм, с история, която не просто ще издържи горда и непокътната през идните столетия, а която ще се превърне в мит и ще бъде преразказвана отново и отново, подобно на древногръцките трагедии, от които е вдъхновена. Представям си го – облечен в кирливи дрипи, брадат, самотен бард без инструмент излиза на мръсна, зле скована сцена някъде в тунел под повърхността на земята, за да забавлява също толкова дрипавите и мърляви деца, които са оцелели след края на света, докато зомбита, дракони или мутанти обхождат гладно радиоактивната пустош някъде над главите им. И тази вечер, със затаен дъх, тези деца стават свидетели на историята на един мъж, една жена, тяхната любов… и мухата, която им попречи да бъдат завинаги заедно.
„The Fly“ e един от най-травмиращите филми, който някога ще гледате, по няколко параграфа. На първо място е възхитително отвратителен и прелестно гнусен, по начини, по които твърде малко филми на ужасите са. Основно защото физическата деградация и на практика де-еволюирането на главния персонаж е постепенно, методично и не засяга само физическото, а унищожава и психологическото, и емоционалното у него… подобно на всяка терминална болест. В процеса на това унищожение филмът задава вечния въпрос, който ни плаши, откакто имаме разсъдък, който да изгубим (а може би и преди това) – кога човек спира да бъде човек и кога започва да е… нещо друго?
Но истинското сърце на филма (а този филм има огромно, пулсиращо, ранено, кървящо, тъжно сърце), истинската му, непреодолима сила, се крие в очите, през които ставаме свидетели на тази болест и тази неизбежна смърт – да залинееш и да се разпаднеш по всякакъв начин пред погледа на хората, които те обичат, е ужасната съдба на всеки един от нас, рано или късно, по един или друг начин. То е общочовешка трагедия от митични пропорции, но е и най-интимното и съкровено, което никой друг никога няма да разбере, въпреки че ужасява всеки един от нас по еднакъв, непонятен начин. Има его в това постепенно изчезване, наранено и нежелаещо да се изпари в етера, агресивно и вредно, борещо се за оцеляване… има съжаление за изгубените любов, време, шансове и възможности… има невъобразим, непонятен страх от неизвестното и, потенциално – от абсолютното нищо… има инстинкт и желание за оцеляване и самосъхраняване на каквато и да е частичка от личността, на всяка цена, независимо последствията. И най-сетне – има и дълбок, екзистенциален, всеобхватен ужас, който накрая бива удавен в едно огромно, солено езеро от чиста, неподправена, безкрайна тъга… и после всичко свършва.
2. A History of Violence/Тъмно минало (2005) – семейният ужас:
След подобни суперлативи като гореспоменатите, въпросът е защо поставям този филм над „The Fly“? С какви очи, уши, ум и сърце аз гледам на него като на нещо по-велико от гореспоменатия шедьовър? Много е просто – със сетивата на 15-годишно момче, което гледа първия си Кронънбърг. При това – с позволението и в присъствието на родителите си.
Много е трудно за мен да разгранича очарованието на младостта от критичността на съзряването от наивността на младостта от циничността на съзряването. Но мисля, че в случая съм прав да смятам че „A History of Violence“ до ден-днешен издържа на всякакъв поглед, на всякакъв анализ и дисекция, на млади и стари, обезверени и идеалисти, благи конформисти и яростни индивидуалисти, докато умело и с измамна лекота съчетава всеки един от тези елементи в нещо наистина специално – очарование, критика, наивност и цинизъм:
1. Очарованието от простичкия, спокоен, топъл и изпълнен с обич живот, от целия здравословен, автентичен уют на вековните ни семейни ценности.
2. Наивността и слепотата на всеки, който избере подобен живот, неангажиран с останалия свят и всичко в него.
3. Критиката на насилието във всичките му форми, историческа, психологическа, физическа, емоционална.
4. И циничността на опасенията или направо на категоричните вярвания, че то ще ни преследва като вид и цивилизация оттук до края на вечността или докато не се избием едни други, практикуващи точно това едно и също, вековно, изтощително, генетично вградено и поколение след поколение системно възпитавано насилие.
Това са факти от животите ни, които можем да не осъзнаваме, можем да игнорираме, можем да критикуваме или можем да се опитаме да направим нещо срещу тях. Но никога няма да ги заличим. Невежо блаженство, апатия или безсмислена битка с вятърни мелници – изборът е за всеки, да го направи сам. За Кронънбърг изборът винаги е в погледа навътре, в задаването на въпроси като можем ли да се примирим и помирим с наследствения мрак, който таим в голямата черна дупка вътре в нас – тази, която е там отпреди да има рационална мисъл и дори една-едничка разпознаваема емоция? Можем ли след това да се поучим от това знание? Можем ли в крайна сметка да се променим? Вътрешно, изцяло и трайно. Само въпроси, никакви отговори. Затова и финалната сцена на вечеря тук е абсолютно безмълвна – никой няма отговорите, но поне е важно някой да зададе въпросите, било то и просто с поглед. Това са въпросите, които вече цели 18 години по-късно този филм продължава да ми задава, и аз все още съм тук, за да ги чуя и да помисля над тях. Очевидно светът все още не е, така че „A History of Violence“ ще продължава да ги задава… навярно завинаги.
1. Dead Ringers/Смъртоносна връзка (1988) – двойствената природа:
Гледах „Dead Ringers“ за пръв път преди десетина години. Беше труден за мен, но тогава все още не разбирах много неща. Но поне имах достатъчно далновидност да го оставя да лежи там, забутан някъде отзад, в тила ми, ясно осъзнавайки, че е важен, и в изминалото повече от десетилетие навярно съм си търсил повод да се завърна към него с надеждата, че вече ще съм достатъчно узрял, за да разбера какво иска да ми каже. В последните три години копнежът, компулсивен и нездрав, се засилваше и откъслечни спомени от сцени и образи, като насила забравени частици от дълбоко травмиращо минало просветваха неканени в съзнанието ми и аз постепенно осъзнах че времето е настанало. Навярно съм разбрал още тогава, на някакво много дълбоко ниво, защо този филм е толкова важен за мен, но тъпото ми, рационално 20-годишно съзнание не е могло да си обясни този силен инстинкт, търсило е смисъл и логика, но с подобни филми връзката е мигновена и първична, може би дори бих я нарекъл първобитна.
Не е тайна колко Фройдистки и Дарвинистки поглед над човешката душа и съзнание притежава Кронънбърг и ако „A History of Violence“ е най-Дарвин филма му, то „Dead Ringers“ е почти със сигурност най-Фройд създанието му (като единствената сериозна конкуренция е почти изцяло пропития в психоанализа „Spider“ от 2002-ра година). Предвид това, историята на двама близнаци-гинеколози, които спят с пациентките си и се сменят без те да разберат, и които са първично омаяни от женската утроба и като цяло от вътрешността на човешкото тяло, звучи повече от логична. Звучи направо ключова – като ключа към цяло едно съзнание и цяло едно творчество, към цяла една вселена… което е всеки човек – вселена. Е, близнаците Бевърли и Елиът също са една цяла вселена, но заедно, и психосексуалната, извратена динамика, която такава взаимозависимост предполага, е в същината на този съвършен, изключително гъвкав и податлив на интерпетация филм.
Обожавам, когато филмът също се окаже вселена. Когато е непонятен и неразбираем, и общовалиден, но и строго индивидуален, когато е частен и универсален. Най-великите истории са универсални, а човек достига до универсална истина само чрез върховна емоционална уязвимост и искреност. Когато разкажеш историята си абсолютно сурово и с безкрайна емпатия и чувствителност, любов и страст, точно тогава се получава изкуство, до което всеки може да се докосне и да разбере, дори само на инстинктивно ниво. Дълбоко съм убеден, че „Dead Ringers“ е най-личният филм на Кронънбърг и разказва за една вечна битка в него – било то битката със самия себе си, с партньорите в живота си, с изкуството си или дори с човечеството като цяло – всички те са отражение на него и всичко, което всеки един от нас прави, е отражение на нас. Въпросът е колко искрено е това отражение?
Бих говорил цяла вечер за този абсолютно уникален филм и тайните му, които няма да разкрия, не и тук. Бих говорил с всеки, който го гледа и иска същото, но някъде другаде, някъде на живо, очи в очи – като две отражения, които се гледат и изучават и се опитват да се разберат.
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDB
