На 9 май отбелязваме Деня на Европа – повод не само за политически размисъл, но и за културно пътешествие из многообразния филмов пейзаж на Стария континент. Европейското кино винаги е било територия на свободната мисъл, художествения риск и човешката сложност – място, където историите не са изгладени, а изживени, където героите не са съвършени, а реални.
В тази кратка селекция ви припомняме за четири изключителни филма от последното десетилетие, които отразяват духа на съвременна Европа – едновременно ранима и силна, традиционна и експериментална, социално ангажираща и поетична. От суровата реалност на Dogman до трансхуманистичната експлозия на Titane, от меланхолията на Cold War до визуалната симфония на Flow, тези заглавия са доказателство, че европейското кино не просто следва тенденции – то ги създава.
DOGMAN (2023), реж. Люк Бесон
Филм, подценен от зрителския интерес, който не се зарадва на високо присъствие в кината, оценен ниско от критиката със скромните 6.8 и недостатъчно разпространен по света. Макар и липсата на зрители, този филм показа на ценителите как религията захапва настървено изстрадалия човек като сурово парче месо, сдъвква го, а след което го изплюва на произвола на реалността, която има обратна захапка.
Dogman е последният до този момент филм на гениалния Люк Бесон, а в главната трагична роля на Дъг влиза Кейлъб Ландри Джоунс. Избран е да се състезава за наградата „Златен лъв“ на 80-тия Mеждународен филмов фестивал във Венеция и поканен на 28-мия Международен филмов фестивал в Пусан.
Тормозен от семейството си, осакатен от жестокостта на едно лишено от емоции и чувства общество, Дъглас намира утеха в сценичното изкуство и в моментите, в които границата между своя и чуждия образ е толкова тънка. Във времена на масово изтезание на хора и животни, Бесон представя един човешки филм, който може да научи хората на човещина и състрадание към слабия и безгласния.
Потоп (2024), реж. Гинтс Зилбалодис
Латвийската мяукаща гордост, докоснала сърцата на малки и големи и носител на наградите „Оскар“ и „Златен глобус“, е един от нашите избори за съвременно европейско кино. Това е първият независим филм, който е номиниран за най-добър анимационен филм и за най-добър международен филм.
Заслужено уважение получава продуцентът на филма Гинтс Зилбалодис, който е удостоен с титла „Рижанин за 2024-та година“ и помолен да създаде продължение на историята. В този симпатичен анимационен проект всяко животно върви със своите естествени страхове, с които природата постоянно го сблъсква.
Макар и анимационен, Flow кара своите зрители да затаят дъх и да изпитат страха от непознатото заедно с тъмносивия мяукащ приятел, да усетят болката по загубения другар и самотата, с която семейството жигосва живота ти.
Студена война (2018), реж. Павел Павликовски
В една епоха, в която стените не само се издигат, но и шепнат тайно между Изтока и Запада, „Студена война“ на Павел Павликовски е онзи черно-бял разказ, който оставя следа не с крясък, а със стилистична елегия и сърдечна сдържаност. Филмът не предлага решения. Не изгражда героите си в светлина или сянка. Те са частица от времето си – сложни, раними и обречени да се обичат в несъвместимост.
Номиниран за множество европейски и американски награди, и напълно заслужено – Павликовски не просто снима, а сякаш композира. Камерата се движи с такава музикална прецизност, че всеки кадър прилича на фотография, уловила миг от загубено десетилетие. А музиката – полската народна традиция, джазът, френските шансони – не е фон, а емоционален диалог между Зула и Виктор. Тяхната любов е не толкова романтична, колкото фатална – случва се въпреки държави, граници, идеологии, а накрая – и въпреки самите тях.
Cold War разказва историята на любов, която не може да бъде изживяна докрай, защото светът е твърде тясно скроен за свободни сърца. В центъра стои Зула, изиграна от магнетичната Йоанна Кулиг, чийто поглед е и покана, и бягство. До нея – Томаш Кот в ролята на Виктор, диригент и наблюдател, който никога не може да задържи нотата на щастието достатъчно дълго.
Като част от модерната европейска вълна на ретро-естетика и интимни разкази, филмът показва, че не са нужни цветове, за да бъде едно чувство запомнено. В света на „Студена война“ черното и бялото не са крайности – те са всичко между тях. Също като любовта – едновременно огън и пепел.
Титан (2021), реж. Жулия Дюкурно
Филм, който не иска да бъде разбран. И не трябва да бъде. „Титан“ на Жулия Дюкурно е едно кинематографично предизвикателство – като остър режещ инструмент, който прорязва границите между плът и метал, между тяло и идентичност, между майчин инстинкт и машинен гърч.
От първия кадър зрителят попада в свят, в който реализмът се огъва под натиска на жанра: хибрид между хорър, sci-fi и психодрама. Но „Титан“ не принадлежи изцяло на нито един от тях. То е нещо ново. Flesh cinema, по думите на някои критици. Или както Дюкурно казва – кино, което иска да ни изкара извън кожата ни, за да ни накара да се замислим какво има вътре.
Историята на Алексия, млада жена, която след катастрофа живее с титаниева пластина в главата, звучи като трилър. Но колкото повече навлизаме в нейния свят, толкова повече усещаме, че истинският страх не е от смъртта, а от това да не бъдеш разбран, да не можеш да съществуваш в нито една зададена форма. Алексия се укрива, трансформира се, преструва се, докато всъщност бавно се ражда отново. Нейното тяло не следва нормите – то ги взривява.
Този филм няма да се хареса на всички. И не трябва. Защото „Титан“ не е тук, за да угоди. Той е тук, за да промени самото възприятие за това какво може да бъде киното, какво може да бъде тялото и какво може да означава да обичаш.
