Проф. д-р Марин Дамянов е дългогодишен преподавател по кинодраматургия в НАТФИЗ, сценарист на множество игрални и документални филми (сред които „Маргарит и Маргарита“, „Лейди Зи“, „Събирачът на трупове“, „Изкуството да падаш“ „Съдилището“) и автор на романи и разкази. „Сбогом, Джони“ – по едноименната му книга – представя борбата на доброто и злото, обхванала ума на младия човек, и външния свят, който често се възползва от чистотата и неопетнеността на душата. Под режисурата на Коста Буров и с участието на Деян Георгиев и Жоро Керменски, „Сбогом, Джони“ е вече в кината из цялата страна.
23 години след издаването на романа по кината вече можем да видим неговата екранизация по ваш сценарий и под режисурата на Коста Буров. Дълго ли беше чакането на Джони да се дореди до големия екран, или появата му беше спонтанна?
Изобщо не беше спонтанна. Още преди десетина години написах сценария и кандидатствахме с режисьора Дочо Боджаков два или три пъти, но все не ни стигаха точките от комисиите. Накрая продуцентът се отказа, а Дочо се обезвери. Няколко години по-късно ми се обади режисьорът Коста Буров, че е прочел романа и иска да го снима. Познавахме се с Буров, даже вече бяхме работили заедно, доверих му се. Но и с него не потръгнаха нещата веднага – не спечелихме на конкурсната сесия. У нас жанрът „трилър“ почти не е застъпен във филмопроизводството и трудно си пробива път.
Снимачният процес е завършен бързо. Актьорите разказват, че преди снимките сте прекарали две седмици в ежедневни срещи, за да им помогнете да изградят образите. Как актьорите (Деян Георгиев и Християна Стоименова) успяха да влязат в кожата на младежи, чиито доброта и чистота биват използвани и омърсени?
Имах срещи с актьорите, разказвах им за прототипите – за техните характери, биографии, цели, начин на живот и начин на мислене. В този филм някои от образите са доста нестандартни и един актьор трудно може да се опре само на личния си емоционален опит. Християна отнякъде намери романа ми „Сбогом, Джони“, прочете го и го даваше и на другите актьори. Тя разбра идеята и вложи всичко от себе си – образът ѝ е като източник на светлина в тази мрачна история.
За тези 24 снимачни дни с какви трудности се сблъскахте?
Имахме неочаквано спокойна и благоприятна творческа атмосфера. Вероятно това се дължи на режисьора Буров и на продуцента Добромир Чочов. Трудностите бяха свързани с ниския бюджет, краткото време за подготовка и за снимки. Интересна беше сцената с водата, в която е Джони. Колеги ми разказаха, че актьорът в ролята Жоро Керменски се изплашил, че ще се удави. Той трябваше да играе страх, а в същото време наистина се е уплашил… Това е странната ирония на киното. Сцената си е опасна, но за всеки случай е имало леководолази под водата – да не стане някоя беля…
Във филма ще видим Кранки, който бива поставен на кръстопът между доброто, което носи в себе си, но и злото, което му се противопоставя. Какво искахте да видите от Деян Георгиев, когато сценарият беше адаптиран и историята отново ви ангажираше след толкова години?
Кранки в началото е добро момче, но е неосъзнат, той е „куче, което търси кой да му държи каишката“. Постепенно обаче си изгражда своята личност… Ролята на Деян се оказа доста трудна по допълнителна причина – в неговия образ има поредица от трансформации, в които той е „пораснал“, осъзнал нещо, станал е различен човек. Да, но филмът не се снима хронологично. Оказва се, че Деян трябва да помни във всеки момент в какъв етап на трансформацията е. Справил се е!
Коста Буров казва, че като погледне филма сега, все ще намери сцени, които би режисирал по различен начин. Имаше ли моменти от сценария, които се изкушавахте да промените, след като повече от 20 години тази история върви до вас?
Разбира се! Литературата има това предимство, че може да оставиш романа (или сценария) да отлежи шест месеца, после да четеш с други очи, да редактираш и преработваш. В киното това, което си заснел, най-често е единствено и окончателно. Съдбата на филма се решава във всеки снимачен ден.
„Сбогом, Джони“ участва на българските фестивали „Златна роза“, „София Филм Фест“ и „Аполония“, филмът получава и международно признание на фестивали в Германия, Италия и Северна Македония. Коя бе най-интересната чуждестранна рецензия, която получихте?
Честно казано, не ги чета, защото вече нищо не мога да променя. Винаги се фокусирам върху проектите, по които работя в момента. За старите ми филми си задавам само въпроса: дадох ли всичко от себе си?
Диалогист сте на любими на българските зрители филми като “Маргарит и Маргарита”(1989) и “Козият рог”(1994). Има ли нещо, което и тогава, и днес продължава ви вдъхновява в работата върху сценариите?
Работил съм в около 30 филма – игрални, документални, сериали. Във всички тези филми има любов. Но за мен лично винаги на първо място е стоял конфликтът добро-зло. Предимно за такива проекти ме търсят – „Съдилището“ със Стефан Командарев е в тази гама. В момента имам 4 филма, на които съм съсценарист, които са номинирани от колегите за наградата „Гендов“ на СБФД. И в четирите присъства темата за злото с по някоя от характерните му изяви – завист, властване и манипулиране, стремеж да контролираш и подчиняваш хората.
През следващата година очаквам да излязат още два филма с мое участие – игрален и документален. Отново присъстват същите теми. Злото често е около нас, но понякога трябва да го потърсим и в себе си – така е устроен човекът. Страхливостта, нерешителността, склонността да се подчиняваме, защото така ни е по-лесно – това също е територията на „тъмната страна“.
Преподавате и модул “Трилър” на младите кино студенти в НАТФИЗ. Какъв според вас е правилният подход, който задържа интереса към този жанр буден?
Да, вече учим драматургия и режисура на трилър. Ректорът проф. Семерджиев е стратег, гледа към бъдещето. От Хичкок сме научили урока, че хората имат нужда от филми, които ги плашат. Трилър значи злодей и жертва, конфликт на живот и смърт, съспенс… Уча студентите, че за да накараме зрителят „да потрепери“, поне някой от образите трябва да е симпатичен, разбираем, да може да се постави на неговото място, за да достигне емоцията до реципиента. Дано не звучи банално, но ще добавя: изкуството добива смисъл, само когато достигне до някого и го развълнува, трогне, разсмее, уплаши…
„Сбогом, Джони“ е вече по кината. Трейлър на филма можете да гледате тук:
Въпросите зададе Александра Иванова