Митологията около личността на Влад Дракула вълнува човечеството от мига, в който Брам Стокър публикува своя едноименен епистоларен роман през 1897 г. От тогава до сега историята на кръвожадния аристократ и неговата развратна екскурзия из привидно пуританското и целомъдрено висше общество на викториански Лондон е била преразказвана, преформатирана и ремиксирана безброй пъти през различните културни ери на XX-ти и XXI-ви век.

Като всяка значима и велика творба, „Дракула“ – и персонажът, и романът – е безвременен. Той ще издържи на всяка преработка, на всеки опит за асимилация и на всеки арогантен артист и/или алчен бизнесмен, който дръзне да се докосне до материала с цел мнимо величие или мимолетно богатство. И в процеса ще се съживи отново, немъртъв и доволен, за да остави кървавия си отпечатък върху поредния жанр, върху следващото поколение, върху още един век. Така че, за да перифразирам пословичните думи на едно друго нарцистично чудовище, а именно Джак Изкормвача – някой ден човечеството ще се обърне назад към граф Дракула и ще каже, че той е родил XX-ти век – един век на секс, насилие и на филмовата лента, която ги запечатва завинаги.

Владаптация

Поредният алтернативен ремикс на историята на изкусителния граф се казва „Ренфийлд“ и слага своя фокус върху един от най-маргиналните, но въпреки това най-запомнящи се персонажи в оригиналния роман – ядящият буболечки, маниакален лунатик Ренфийлд, който влиза в ролята на верния лакей и вестител на Дракула и е отговорен за значителна част от мистерията и злокобността на своя господар. Чрез своите налудничави и загадъчни намеци и заплахи, Ренфийлд е колкото източник на информация, толкова и на объркване за читателя и героите на „Дракула“, които отчаяно се опитват да разберат какво точно слиза от горите на Карпатите, за да обсади техния нищо неподозиращ и беззащитен срещу подобно зло град.

В най-новия филм, написан по история на гуруто на модерната комикс индустрия Робърт Къркман (The Walking Dead, Invincible), Рейнфийлд е преобразуван в чаровен, типично по Хю Грантовски неудачник от средата на 90-те години (за справка – гледайте Four Weddings & A Funeral, Nine Months и Notting Hill). Безумното умопомрачение на слугата на вампира тук е заместено от непохватно обаяние, което да превърне традиционно второстепенният персонаж в харизматичен главен герой, много повече криворазбрана жертва на обстоятелствата си, отколкото въодушевен съучастник в зверствата на Дракула. В обувките на този много различен Ренфийлд уверено стъпва Никълс Холт, който целенасочено канализира своя някогашен екранен партньор Хю (двамата играят в недооценения About a Boy, когато Холт е едва на 13 години), но истинската звезда на филма е неподражаемият крал на целенасоченото преиграване – маестро Никълъс Кейдж.

Кейдж, който изживява своеобразен кариерен ренесанс, този път в жанровото кино (след като вече премина през фазите на сериозен драматичен актьор, несериозна екшън звезда и направи една купчина боклучави филми за пари или просто от любов към всеки аспект на професията) наскоро сподели, че Дракула е една от трите му мечтани роли. Неговият Супермен отдавна пропадна и никога няма да се случи, докато Капитан Немо е може би твърде интелектуална роля, за да бъде адаптирана както трябва от Холивуд, но Дракула уцелва сладката среда между литература и популярна култура и в „Ренфийлд“ Кейдж захапва ролята с настървен ентусиазъм, който малцина негови съвременници все още притежават. Той се кикоти, съска и превзема, както само Никълъс Кейдж може, и е абсолютно и неподправено удоволствие за гледане. Магията, както винаги, се случва, когато правилният актьор получи правилния материал и излее цялата си очарователно странна душа в него.

Ръце назаем

Отвъд актьорските изпълнения на двамата главни актьори, истинските достойнства на „Ренфийлд“ се намират в безапелационния жанров буламач, който филмът забърква, и използвам тази изискана терминология с възможно най-добрите чувства. Филмът е всеки жанр, почти постоянно, но на първо място (и неизненадващо, предвид кой го е писал), е комиксов филм за супергерои и суперзлодеи, замаскиран като:

• нелепо кървав хорър;
• безкрайно пародиен мафиотски филм;
• безумно клиширан полицейски филм;
• безобразно сладникава романтична комедия;
• ужасяващо нереалистичен екшън филм;
• умопомрачаващо необременен от физичните закони кунг-фу филм;
• …и не на последно място – безпардонно буквален в метафорите си филм за токсични взаимоотношения.

Ако всичко това ви се струва като твърде много неща за икономичните 93 минути, в които „Ренфийлд“ изисква вашето внимание, значи това не е филмът за вас. Количеството на пролята кръв, изтръгнати гърла и откъснати глави и крайници, които впоследствие да бъдат използвани като бухалки и копия, за да разкъсат и пронижат още повече части от произволно човешко тяло, или ще ви накара да се заливате в невярващ, злорад кикот, или ще ви изгони погнусени от киносалона в първите десет минути. Подобно на поредицата The Evil Dead (чиято пета част ще имаме удоволствието да гледаме и рецензираме малко по-късно този месец), този филм навярно ще провокира крайни реакции – зловеща любов или пламенна омраза. И въпреки че далеч не е нито толкова уникален, нито толкова безкомпромисен във визията си като творенията на Сам Рейми (но нека не се лъжем – малко неща са), „Ренфийлд“ е един от най-кървавите и кръвожадни мейнстрийм филми от много време насам. Което само по себе си е много впечатляващо.

Ревниво сърце

За хората, които не се вълнуват особено много от бъркоча от ниски жанрове, които режисьорът Крис Маккей и сценаристите Райън Ридли и Робърт Къркман поднасят под изисканите носове на публиката, „Ренфийлд“ предлага и малко истински сочно, макар и леко преварено месо в добавка към яхнията от кръв и буболечки. Филмът има доста актуално и смислено послание, което далеч не е скрито под слоеве символизъм и алегория – не, „Ренфийлд“ е директна история за токсичната и изпълнена с физически, психически и емоционален тормоз връзка между един нарцистичен насилник и една слаба, комплексирана жертва. Буквалното и метафорично чудовище Дракула и неговият малодушен роб са съзависими в почти всеки аспект на думата – колкото господарят не може без слугата, толкова и слугата не може без господаря си. Но, както за съжаление твърде рядко се случва в истинския живот, когато жертвата постепенно започне да осъзнава, че пред нея има и други алтернативи освен непрестанното угаждане на един вечно недоволен нарцисист, тази уж така добре работеща динамика започва да се руши.

В този свой аспект „Ренфийлд“ е изненадващо всеобхватен и подробен, както и много внимателен в третирането си на тази така чувствителна тематика. Би било лесно за толкова привидно безвкусен филм да се възползва от наболелите в последните години теми за психично и емоционално здраве, но да не ги удостои с нужното време и грижа, за да се разгърнат напълно в скромното му времетраене. Но фактът, че на точно този елемент от историята е отделено нужното количество време, ме навежда на мисълта, че една от основните причини „Ренфийлд“ въобще да съществува е именно нуждата на създателите да говорят по тази тема и да образоват повече хора в едно от най-ключовите за един индивид и едно общество неща, което напоследък отсъства и в двете – здравословната любов към самия себе си.

Въпреки тези сериозни теми обаче, и макар да не е обременен от огромна част от недостатъците, които са плъзнали като чума из модерните блокбъстъри, „Ренфийлд“ все пак се отдава на някои от класическите проблеми на лесносмилаемото, сравнително еднодневно кино, предназначено почти ексклузивно за забавление. Сюжетът е умерено стегнат, но не по онзи перфектен начин, в който всяко нещо е на мястото си и филмът работи като добре смазана машина, а по прибързания, препускащ през сцените маниер на много от филмите, станали жертва на продуцентска и студийна намеса. Така добре познатото ни чувство, че поне още 15 минути филм са останали на пода в монтажната стая, хвърля сянката си върху почти всяка сцена, на която не ѝ е оставено време да диша, преди да се понесем неконтролируемо към следващата.

Независимо от това, „Ренфийлд“ парадоксално страда и от друг стандартен проблем на огромна част от масовото кино – зависването в средата и края на втори акт, когато един филм трябва да направи точно обратното – да набере скорост. Обилното количество невинаги забавни клишета и невинаги работещ хумор също не помагат, но поне не избождат очите и не дразнят сетивата на зрителя както в много други цинични „произведения на седмото изкуство“, които притежават много по-голяма претенция от тази скромна хорър комедия, но реално представляват единствено и само едно – продукт за еднократна консумация. „Ренфийлд“ далеч не е това и заслужава минимума от час и половина внимание – той и не иска повече.

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, Forum Film