Есента отново е тук. Този път пристигна почти незабележимо, тъй като лятото ни беше хаотично и темпераментно, а дъждът постоянно дебнеше заплашително на ръба на хоризонта. Тази година тя няма да е спокойна, затова и реших да обърна поглед към една друга, далеч по-немска и изпълнена с насилие есен през далечната 1977 г. Меланхоличните призраци на Майк Фланаган не отиват на такива размирни и изпълнени с напрежение времена като тогавашните (и може би дори и на настоящите), така че този октомври ще обърнем внимание на един друг класически хорър архетип, може би най-древният и интуитивен от петте основни. Хелоуин е познат и като сезонът на вещицата, затова нека се върнем към първичното женско начало, неговата привидно ужасяваща сексуалност (особено видяна през очите на пуритански настроената и назадничава патриархия) и жестоката му и унищожителна красота. Запалете колата и нека заедно отидем на една среднощна прожекция, както е традицията, точно в 00:00 часа на 31-ви октомври, когато бариерата между световете е най-тънка…

Суспирия – обяснение в любов

Започваме пътешествието из дълбините и кошмарите на женствеността с нещо свръхемоционално – един римейк на чувствата и впечатленията на 10-годишното момче, наречено Лука, което през 1981 г. се е влюбило безпаметно в първата „Суспирия“ (1977) и я е пожелало за себе си. Но не за да я притежава и възпроизведе невдъхновено и шарлатански като нещо свое, което просто да носи името му, а както се пожелава силна и енигматична, непокорима жена. Както се влюбваш в муза. 37 години по-късно очите, през които това дете е станало свидетел на ужаса и великолепието на тази „Суспирия“, са очите, през които ще я видим и ние сега…

Като всяка монументална митологична фурия, като всяка жена, която дръзнеш да обичаш истински, като природните стихии, които ни карат да треперим, изпълнени със страхопочитание, докато ги наблюдаваме как сриват и създават наравно пред очите ни, „Суспирия“ (2018) е жестока, красива, разтърсваща, отвратителна, нежна, ужасяваща… и тъжна. Ах, колко тъжна е всъщност тя! „Суспирия“ е лудост и уловена за миг емоция, като всеки танц; тя не се поддава на сух и циничен анализаторски подход и е имунизирана срещу отровните езици на своите критици. Тя е сложна и неперфектна, понякога дори те смазва под тежестта на емоционалността си и през цялото време изисква адски много от теб – да ѝ вярваш безрезервно, да я следваш накъдето и да те води, да я обичаш изтощително, да ѝ прощаваш, когато се разсее и игнорира теб и твоето обожание, за да скита из самотните улици на сивия Берлин… като всяка истинска жена, тя е своенравна, обаятелна, недостижима и непознаваема.

„Суспирия“ може да бъде буквална и преносна, като всяка алегория, и по този начин да ти даде не една, а поне три истории, които да те преследват дълго време, след като са приключили. Може би най-любимото ми нещо в киното (и литературата) е алегорията поради една много простичка причина – чрез нея получавам няколко филма, вместо един-единствен. Посредством нея умът ми се упражнява, вглъбен в мистериите на това, което му е било разказано с дни, понякога цели седмици и дори месеци наред. И винаги нещо ново неминуемо излиза, когато завъртиш своя обект под правилния ъгъл и го осветиш наново…

История първа: Майките, които унищожават своите дъщери

На първо гледане историята на „Суспирия“ залива и обърква зрителя, едновременно разголва всичко и крие твърде много, защото тя е живо, страстно и темпераментно същество, създадено, за да се преживява на първо място сетивно и интуитивно. Но едно нещо веднага е ясно – тя е филм с много повече наум от това просто да ни уплаши или погнуси. Началните надписи, придружени от мигновено безкрайно меланхоличните глас и пиано на композитора и певец Том Йорк (Radiohead), ни служат за тематичен и наративен пролог – умиращата майка и дъщерята, избягала от нейното влияние, далеч в чужда държава, за да намери своята собствена съдба. Това е Сузи Баниън (Дакота Джонсън), която напуска родното гнездо на амиши в Америка, за да се насочи към танцовата школа на мадам Хелена Маркос в дъждовен Берлин, следвайки една мечта, която винаги я е дърпала само и единствено натам.

Първият прочит на „Суспирия“ е неразривно обвързан с това начало и с всичко, което следва от него – Сузи буквално изоставя своята недостойна майка в търсене на заместител. Това е и основната теза на филма – доживотната нужда от майката, но и отхвърлянето на грешната майка, независимо дали ни е родила, или не, когато в крайна сметка успеем да разпознаем вредата, която ни нанася. Лоялността, която цялото човечество изпитва към свещения и привидно безгрешен образ на майката, е едновременно логична, но и много опасна. Опасна е за синове, които никога не се измъкват изпод сянката на този образ, опасна е и за дъщери, които никога не успяват да се извисят до него в умовете си… и е опасна и за самите майки, които сливат тънките ментални граници между жертва и саможертва; обгрижване и тормоз; привързаност и зависимост. Но в същината си образът на майката, независимо от нормалните си и очаквани човешки недостатъци, трябва да насочва децата си и да се грижи за тях заради доброто на цялото човечество. „Суспирия“ е това, което се случва, когато една майка използва децата си, за да се грижи единствено и само за себе си. И тази символична майка се нарича мадам Маркос.

За разлика от своя предшественик, новата „Суспирия“ не крие, че е филм за вещици. Мистерията, която трябва да разгадаем, не е какво представляват тези жени, а какво точно са намислили. Още в самото начало персонажите обсъждат динамиката между учители и ученици, майки и дъщери, вещици и техните жертви, която цари в школата на мадам Маркос. Но с постепенното разгръщане на действието научаваме и за разрива в сърцето на тази школа – две ‘майки’, борещи се за надмощие над подчинените си, над трупата и за душата на всяка една от жените в нея. Мадам Бланк, изиграна с грациозна елегантност от хамелеонестата Тилда Суинтън, олицетворява разум, вдъхновение, отговорност и самосъзнание – целите ѝ не са безкористни, но не са и изцяло егоистични – тя е пазителят на женското, плътно капсулирано в танцовата школа и като по чудо защитено от хаоса и насилието на Германия в най-тежките ѝ години – между 1937 г. и 1945 г. Мадам Маркос (отново Тилда Суинтън), от своя страна, е точно обратното – тя е безотговорният анти-родител и олицетворението на чист егоизъм и нарцисизъм, тънко замаскиран под воала на матриархалната ѝ привилегия.

История втора: Родината, която предава своите деца

Изхождайки от дълбоко символичния образ на майката, била тя биологична или сурогатна, можем мигновено да теглим своята свързваща линия между нея и образът на държавата – мястото, в което сме проплакали за пръв път за мляко, топлина и защита. Действието на „Суспирия“ се развива през 1977 г., когато Берлин е разделен на две, буквално – от стената, и метафорично – от политическите конфликти между Източен и Западен Берлин. Съществуването на мнозинството безнаказани отговорници за кървавото минало на Германия, които продължават да се разхождат свободно из улиците ѝ, не понася на младото поколение. Възмутено от всичко, което е научило за своята държава и копнеещо да я накаже сурово за прегрешенията ѝ, то е буре с барут, което избухва окончателно през есента на 1977 г. с кулминацията на атентатите, които младежката социалистическа „Фракция Червена армия“ извършва – така започва т.нар. „Германска есен“.

По подобен огледален начин и вещиците от танцовата академия са разединени между две фигури, които изискват тяхната лоялност, докато се опитват да служат вярно на единствената истинска майка – митологичната ‘Майка Суспириорум’ – едно от трите прастари женски създания, които датират отпреди дори Господ да съществува. Първично зло или просто първично женско начало – кой би могъл да каже? Ако Мадам Маркос е директен аналог на първото поколение на „Фракция Червена армия“ (до 1977 г. вече в затвора, докато техните наследници извършват атентати, за да ги освободят), то далеч по младата Мадам Бланк е именно този злополучен наследник, който е принуден от обстоятелствата си да извършва чудовищни дела, за да подхранва не бъдещето на академията, а неговото минало. Но и двете вещици представляват една по-широка метафора за прогнилата, възпалена, туморясала и все още завзета от паразити нация, която не може да се отърси от отвратителното си минало и която продължава да жертва децата си, колкото и отчаяно да се опитва да направи правилното нещо.

Една от основните тези на „Суспирия“ е, че някои белези никога не зарастват напълно – белезите от насилието, което сме извършвали, и от насилието, което е било извършвано върху нас. Понякога идентичността ни се видоизменя трайно заради подобни травми, преживени в миналото, и заради подобни престъпления, извършени от нас, и други над собствената ни душа. Филмът задава един от най-трудните въпроси, на който никога нямаме отговор – къде е спасението от миналото ни? В тоталното му забравяне и заличаване, в неутолимата жажда за отмъщение за него, в неуспешните опити да не го повтаряме… или просто в смъртта ни? Свидетелят на зверствата на Холокоста и на зверствата на вещиците, Д-р Йосеф Клемперер (за трети път Тилда Суинтън), е бил безучастен и безпомощен зрител на всевъзможните ужаси и в резултат на това така и не успява да преодолее миналото си. Но докторът е жертва не само на себе си и своето бездействие, но и на болното метафорично създание, което го е родило и което се е заклело винаги да го защитава, защото е нейно дете – държавата. Той (и всеки негов невинен и наивен сънародник) е жертва на криворазбрана любов, на злоупотребата със силата на тази любов и с безусловното доверие на всяко дете към своя родител, защото този родител е целият му свят. Когато това, на което вярваш и което обичаш най-много се изроди в нещо чудовищно и те разкъса на парчета, какво друго ти остава…

История трета: Насилието, което създава изкуство и води до прераждане

Остава ти да се опитваш да придадеш смисъл на безсмисленото. Защото всяко насилие е фундаментално безсмислено и не носи мир, поука или някакво дълбоко значение. Но въпреки това ние като човечество винаги ще се опитваме да осмислим извършеното над нас насилие, като го превърнем в нещо болезнено красиво – в изкуство. Това правят и жените на „Суспирия“, ръководени от майчинската ръка на Мадам Бланк – увиват заклинания едно в друго чрез силата на танца. Изкуството е тяхната магия. Музиката и движенията, които тя провокира. Това е начинът, по който те се справят със света, по който го оформят, по който избират да му вляят… но и начинът, по който го манипулират и извращават, ако изберат това за себе си и за своето съществуване в този свят. Като всеки нас, те могат да използват артистичните си дарби за две неща – създаване или унищожаване.

Във философията на филма е сериозно застъпена и отговорността на Мадам Бланк към всичко женско и неговото място в една размирна и раздрана от конфликти страна. Нейното присъствие на (почти) съвествен матриарх е директен контрапункт на безхаберието, егоизма и злоупотребата на „старата школа“, олицетворена от античната и разпадаща се Мадам Маркос. За тази цел Лука и неговите дизайнери са подбрали с огромно внимание и любов автентично модерно феминистко изкуство от нашия свят, за да го адаптират или в някои случаи дори директно да го изобразят чрез костюмите на трупата, абстрактните сънища на Сузи и дори образът на Мадам Бланк, която очевидно е изцяло вдъхновена от великия немски хореограф и пионер на модерните танци, Пина Бауш. Същевременно с това, „Суспирия“ е облечена в приглушените траурни цветове на зимата, но контрастира мъртвешката им потиснатост и статичност с първичните, древни, сексуални импулси на майката природа през пролетта, когато тя се събужда и раздвижва, за да утоли зверската жажда и нужда в сърцевината на всичко живо. И така, всеки танц във филма се превръща в езически ритуал, в прераждане и в абсолютно освобождаване – той навлиза до недрата на човешкото и преминава отвъд тях, за да достигне до суровото, тежко животинско отдолу.

Движение, музика и звук са душата на „Суспирия“. Тя е почти константно завладяна от изпълнената с примирена тъга наркотична музика на Том Йорк… от ехото на тракащи токове из коридори, съсъкът на боси крака по дървен паркет, запъхтеният дъх на танцьорките, проникването на остри куки в човешка плът, равномерното отброяване на ритъм от хрипкавите гласове на стари вещици… и най-сетне и от тишината между всичко това. Тишината е изключително важна, тя създава контраста между хаоса от лудост и насилие, който дебне из ъглите, непрестанно заплашващ да погълне филма и интимните, лични моменти, в които нищо няма право да се натрапва, защото са толкова крехки. И песните, които Том е написал, са отражение именно на тази крехкост и нежност, която се намира под повърхността, ако само някой си направи труда да обели горния ѝ слой. Той разбира тежкото и трагично наследство, което гние в сърцето на историята и стреля право в него, за да го нарани и да извлече примирената, тиха скръб, капсулирана вътре.

Да, „Суспирия“ е тъжен, но и парадоксално триумфален, катарзисен филм… и след нейния край усещането е за уморен, тих покой. Приключено е. Екзорсирано е. Изтанцувано е. Извлечено и изхвърлено е. Стига толкова вина и стига толкова срам от хората, които не го заслужават. Стига толкова болка от жертвите. Време е да пуснем миналото. Това ни казва тя… със своя шепот и с последната си въздишка.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Pikbest, MTG Wiki, Wikimedia Commons