В историята на киното има три типа филми – тези, които забравяш; тези, които запомняш; и тези, от които не можеш да се отървеш, дори и да искаш. Почти тридесет години на непрестанно и вманиачено гледане на кино са ме превърнали в доста категорично и целенасочено създание – аз търся третия тип. Типа филми, които те преследват дори и в съня ти. Тези истории, които значат повече от думите, с които са написани или разказани, и които притежават онова скрито, аморфно нещо под повърхността, което се намъква в задната част на ума ти и променя начина, по който виждаш света. Непознаваемите и неразгадаеми филми.
Опитът, а и вкусът ми, диктуват, че филмите, които най-често задоволяват това нездраво желание, са основно трилъри и хоръри… както и някои истински унищожителни, смазващи драми. Чистата статистика пък демонстрира, че никое десетилетие не е толкова характеризирано от това неуловимо качество, което описвам, колкото 70-те. В рамките на едва десет години получаваме „Шофьор на такси“, „Екзорсистът“, „Китайски квартал“, „Апокалипсис сега“, „Френската връзка“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Ловецът на елени“ и още много такива, загнездени в съзнанието ни, вечни кошмарни истории. Никое друго десетилетие преди или след това не достига до тези висини, но все пак някои някои филми успяват да се докоснат до подобно величие, въпреки или може би именно заради повсеместната му липса в останалите му съвременници. Навярно най-добрият и най-ужасяващият от тях, който ме преследва от мига, в който го гледах за пръв път преди 20 години (и всяка година след това), е „Мълчанието на агнетата“ (1991). Така че нека поговорим за него…
Пролог
Началните пет минути на „Мълчанието на агнетата“ са бавни, методични и необяснимо заплашителни. На екрана не се случва нещо особено плашещо или трагично, но въпреки това пищната оркестрация на един от най-великите филмови композитори Хауърд Шор мигновено ни повежда към дълбините на неясни, черни чувства, лишени от спокойствието на конкретиката и от милостта на яснотата. Поради липса на друга дума, те са просто… неразрешени. Застинали тревожно в студения въздух, който младият бъдещ агент на ФБР Кларис Старлинг (Джоди Фостър) вдишва и издишва тежко, докато тича и тренира самотна, обгърната от сивотата на враждебната гора. Безсмислието на бягането привидно без цел, негонен от никого, докато си подтикнат да го правиш от някаква непозната, тъмна сила дълбоко в теб, е твърде осезаемо и истински смразяващо за Кларис, но въпреки това тя го прави. Тича и преследва нищото, подгонена от него, за да намери в края на това вечно бягство своя смисъл. Просто още не знае, че прави това.
Хищници & жертви
В сърцевината си „Мълчанието на агнетата“ – филм за сериен убиец на жени – жената, която се опитва да го спре, и психологът, който иска да разбере повече за нея – е история за дебненето на своята плячка. За нещо първично и вградено от зародиша на човечеството в ненужно усложнените ни, посредством еволюцията, мозъци. За копнежа по нещо чуждо, но толкова изкусително близко… точно на върха на пръстите, на върха на езика, предвкусвано и очаквано твърде дълго време… достъпно за нас ако само се протегнем… и си го вземем насила. А как започваме да копнеем? Не намираме нещата, по които да копнеем от нищото, не… нашите очи попадат на тях, забелязват ги в сивата тълпа, единствено те – светли и цветни, сякаш създадени само за нас, за да ги открием и да си ги присвоим. Но както нашите очи намират копняното, така и предават нашия копнеж – той винаги е прекалено очевиден и често ужасяващ.
Очите, с които агент Старлинг вижда света, и очите, които агент Старлинг привлича върху себе си, са двата типа погледи, които ще усетим навсякъде по тялото си и дълбаещи в ума ни, докато гледаме „Мълчанието на агнетата“. Първите са широко отворени и любопитни, понякога притеснени, понякога отчаяни, друг път дръзки и дори предизвикателни, и винаги търсещи истината – за света, за хората и, в хода на филма – за самата нея. Този свят, населяван от другите очи, от всички тези жадни погледи и всички тези гладни усти, възприема нейните като очите на кошута – нежна и крехка, уязвима и беззащитна – готова за разкъсване. Създадена и предоставена на хищниците само с една цел – консумация. Защото все пак Кларис е привлекателна жена. Затова и мъжките вълци я дебнат на всяка крачка… докато тя търси и дебне единствения вълк, който я интересува, иронично облечен в нещо далеч по-ужасяващо от овча кожа… но примамващ жени към смъртта им по доста подобен начин.
Мъже & жени
За да хване своя вълк, своя безименен сериен убиец, наречен от медиите просто „Бъфало Бил“ (Тед Ливайн), защото одира кожите на жертвите си, Кларис ще трябва да слезе почти буквално в недрата на Ада, за да ухажва Дявола за неговата помощ. Във всички списъци с най-добрите филмови злодеи на всички времена обаче, д-р Ханибал Лектър винаги е много по-нагоре от който и да било Дявол. Винаги в челната петица, даже тройка, често дори оглавяващ класациите, изисканият канибал на Сър Антъни Хопкинс, в изпълнението на живота му, всъщност дори не е злодеят на филма. Неговата роля е много по-нюансирана и засукана, а дебелашкото, грубовато опростяване, което определението „злодей“ носи със себе си, навярно би го обидила. Истината е, че подобно на психолозите, които са се опитали (и са се провалили позорно) да го дефинират, така и ние не можем да го вкараме в скованите рамки на кинокритиката. Д-р Лектър е… чудовище; заключено в клетка животно, което копнее за свободата, която всеки звяр заслужава. Той е ментор и съюзник. Той е любовник и джентълмен. Той е бащина фигура. Той е студен и безмилостен убиец. Той е нещо перверзно и извратено, неясно и неопределимо – всичко, което един мъж би могъл да бъде, наведнъж.
И това е най-примамливото за жена като Кларис, захвърлена в непоносимия, но привидно незабележим патриархален свят, който представлява академията на ФБР. В „Мълчанието на агнетата“ Кларис и Ханибал споделят едва четири сцени заедно, всяка една от които е изпипана до съвършенство, за да представлява микрокосмос на динамиката между мъжа и жената, в процеса на тяхното ухажване и опознаване, както и да предизвиква и преобръща тази динамика, за да провокира зрителя и разбирането му за нея. Най-учтивото и уважително създание, с което Кларис ще се сблъска, докато разплита мистерията, е именно Ханибал. Има шокиращо несъответствие между начина, по който „цивилизованите“ мъже в живота на Кларис описват д-р Лектър, и това, което виждат очите ѝ. Съблазнителният, хипнотичен каданс на гласа на един дълбоко ерудиран и проницателен мъж е това, което тя чува. Този глас може да е жесток към нея, но никога не девалвира в грухтенето на точещите лиги прасета, жадни за части от тялото ѝ, неспособни да видят цялостния човек отвъд очевидната ѝ женственост. Времето, което двамата ще споделят в разговори, представлява нужния процес на тяхното опознаване; процесът на разбирането на нейните страхове, мечти и мисли, които никой друг до този момент не е имал нито търпението, нито желанието да чуе.
Психопати & психиатри
Но, като всеки сложен човек, д-р Лектър има дълбоки и комплексни мотиви, които, ако беше малко по-объркано от природата си същество, навярно можеха дори и да си противоречат (свободата и любовта невинаги вървят ръка за ръка, колкото и поетично да звучат заедно). Напълно неясни и енигматични в началото на филма, те се избистрят все повече и повече с развитието на връзката между него и Кларис.
Междувременно нейните мотиви, които са привидно категоризирани и напълно изяснени още от втората сцена, започват да се наслояват с много повече смисъл и съмнение, отколкото сме очаквали. Идеята ѝ за кариера, оцеляване и дори проспериране в институцията на ФБР произлиза от много по-интимно, болезнено, скришно и истинско място, отколкото сме предполагали. Произлиза оттам, откъдето почти всички наши решения, било то правилни или грешни, произлизат – от дълбока травма. Същевременно с това, травмата сама по себе си би могла много по-лесно да превърне изпиталия я в чудовище, отколкото в спасител, особено ако е толкова голяма. Изисква се специфичен тип морален компас и изключителност, за да превърнеш трагедията си в копнеж за спасяване на човешки (и не само) животи.
Ханибал намира тази уж проста и праволинейна, но въпреки това изключителна и необичайно алтруистична (макар и производна на егоизъм и желание за самосъхранение) цел за безкрайно впечатляваща и истински ценна. Той може да я предизвиква, но никога не се опитва да я смачка. Професионалното любопитство на психиатъра в него, както и уважението му към онези, достойни за него, надделяват на психопатията му… която дори не е потвърдена. Целият му живот на криминален психиатър е обагрен от чудовищността на множеството психопати-убийци, за които е консултирал Бюрото, както и от неговата собствена. Затова и да види нещо толкова крехко, но дръзко, истински добро и благоприлично като целите на Кларис, особено подплътени с толкова дълбока и нюансирана детска травма като нейната, го придърпва както лампа – молец. В крайна сметка той също е просто плячка, уловена в примка. И навярно го осъзнава, затова и се усмихва толкова лукаво…
Непознаваемото & неназовимото
Въпреки всичко казано дотук, все още „Мълчанието на агнетата“ си остава неразгадаем, защото той не е просто филм за взаимоотношенията между мъжете и жените, нашите понякога ужасяващи любовни ритуали и нашата гладна, първична сексуалност. Има още неназовими и плашещи неща там, отдолу, под обречената му фасада на толкова интензивен трилър, че чак нагазва в отровното, осеяно с трупове, зеленикаво блато на хоръра.
Има неща, които никога няма да знаем за себе си. Неща, които са се объркали в развитието на д-р Лектър и са го довели до неизбежното, чудовищно и самотно място, на което се намира. Неща, които са определили личността на Кларис и са я довели до трагичната ѝ, почти безсмислена и непрестанна борба с вечното зло в нашия свят. Неща, които са довели и объркания, примитивен истински злодей на филма „Бъфало Бил“ до неговото кошмарно бягство от собствената му самоличност, която мрази. Неговото вманиачаване по въплътяването му в нещо друго, възможно най-далечно от това, което ненавижда, няма да му донесе утеха, дори и някога да можеше да завърши трансформацията си. И никой от тях никога няма истински да избяга от себе си. Единият ще избяга от другите, другият ще получи милостта, която всяко бясно куче заслужава, а третият ще продължи да гони нищото…
Епилог
В края на всичко остава единствено страхът. Страхът от непознатото, от непонятното и от неразгадаемото. Кое е то, не бих могъл да кажа, защото ако можех, „Мълчанието на агнетата“ нямаше да е велик филм. Щеше да може да бъде разнищен и разгадан изцяло, и страхът, който провокира в мен и в много други хора по целия свят, щеше да бъде подложен на щателна дисекция. Може би е страх от смъртността ни, може би от самотата, може би от насилието навсякъде, а може би от собствените ни умове и от това, на което са способни. Което и да е от тези предположения е удачно и почти със сигурност – правилно. Но отговорът не е толкова прост. И навярно пълен отговор не съществува. Подобно на Кларис в началото на нейната история, ние продължаваме да гоним нищото и да бягаме от него. Никога няма да го хванем, но в един момент то ще ни улови.
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDB, IndieWire, CNBC, GamesRadar, Drafthouse Cinema
1 Comments
Comments are closed.