Отдавна чакам филм като „Създателят“. Да не е крещящ научнофантастичен блокбъстър, но все пак да съдържа достатъчно милиони в себе си, че да изглежда хем скъпо, хем различно. Да се плъзга рисковано между интензивен екшън и по-тихи и емоционални сцени. Да се направи опит да има както развлечение, така и питанки към „активния“ зрител. Холивуд изглеждаше, че е забравил за тези филми. „Създателят“ обаче е добър пример как този тип кино все още не се е сбогувало със зрителите в киносалоните. Оригинална, доколкото е възможно в днешно време, история, преплетена с разумен бюджет, както и популярни актьори, и дебютанти – четвъртото заглавие от филмографията на режисьора и сценарист Гарет Едуардс (“Rogue One: История от Междузвездни войни“, „Годзила“ (2014) е симпатично удоволствие, което заслужава да се види.

В недалечно бъдеще човечеството прави опит да приобщи изкуствения интелект към себе си, давайки му тяло, професия и собствен разум. След инцидент в Лос Анджелис, американците се отказват от този нов вид и решават да го затрият поради обичайните параноични предразсъдъци вследствие на непредсказуемостта на модерните технологии. Проблемът идва не от „роботите“, а от други нации. В Азия са решили, че не всяка форма на живот с изкуствен интелект заслужава изтребване. По този начин се започва световна война – едните защитават и приемат като неизбежна част от човешката еволюция изкуствения интелект, другите се боят от него и решават да го заличат. В лагера на вторите е и главният герой в „Създателят“ Джошуа (Джон Дейвид Уошингтън) , чиято мисия е да ликвидира предполагаемия най-опасен вредител сред тези роботи, който пък се оказва дете. Вярно, робот, но на външен вид беззащитно дете, кръстено впоследствие именно от Джошуа с невинното име Алфи.

Моят мир – твоя война

Горе бе представен сюжетът в най-простичката му форма, загатвайки и за конфликтa от глобално значение, ала е редно да се направи уточнение. „Създателят“ залага съдбата на човечеството на карта, но го прави чрез разказване на личната история на протагониста. В този смисъл отношенията между Джошуа и Алфи са близки като тези на главните герои от филма „Логан“ (2017) и от сериала “The Last Of Us: Последните оцелели“. Силната бащина фигура решава да пази малко дете, за което целият останал свят крои неприятности. А по време на спасителната акция този закрилник с трудно минало успява да „излекува“ травмите си, привързвайки се към детето, припомняйки си какво е да обичаш и да се грижиш за някого. Точно това Гарет Едуардс използва, за да направи „Създателят“ открояващ се от други научнофантастични филми – превръща хората в злодеи. Отнема им уж най-човешките черти като съчувствие и миролюбивост и ги дава на изкуствения интелект.

Всяка от страните във войната от „Създателят“ твърди, че търси мир. Само дето убежденията и използваните методи карат ситуацията да ескалира в страховити размери. Има достатъчно време между бойните сцени, за да се зададат въпроси към зрителя, без да изискат директен отговор. Именно на това се е надявал и Едуардс, както споделя и в свое интервю: „…Харесвам филми, които са „сиви“. Нито черно, нито бяло. Преживяваш историята и от двете гледни точки. Зависи изцяло от теб как ще се почувстваш след края на видяното…“; „…Всеки зрител след тестовите прожекции се нуждаеше от време, преди да сподели впечатленията си. Не можехме просто да включим светлините и да питаме: „Добре, какво мислите?“, не, отзвукът беше непредсказуем. Не се случва рядко, поне докато не се открие подходящия тон на филма, но пък ми харесва идеята, че се лута напред-напред и не те оставя равнодушен“. Потвърждавам, постигнал е този ефект.

 Кое ни прави различни?

Едно от най-важните качества, които научнофантастичните филми трябва да притежават, е правдоподобността на техният свят. Не да гледаме изобилие от локации в него, така че той да ни се стори по-интересен, надделявайки над самата история, ами да бъде основа, от която същината на приключението да започне. А модерно общество, в което изкуственият интелект се опитва да получи равенство, е повече от интригуваща идея. Едно наистина сполучливо бягство от клишето, че технологиите със собствен разум ще се обърнат срещу нас, техните създатели, равностойни на живи богове. Допълнително за създаване на подходяща атмосфера спомагат и специалните ефекти, без да имат претенцията да са нещо невиждано. Част от хуманоидите напомнят за Чапи от едноименния филм от 2015 г., а други на „Алита: Боен Ангел“.

Актьорски филмът е издържан. Има ги познатите физиономии на агресивни, арогантни войници, които съвсем предвидимо умират първи. Алисън Джани е заплашителен злодей, без да е с особено развитие. Естественото обаче от най-голямо значение се крие във връзката между Джон Дейвид Уошингтън (Джошуа) и Маделин Юна Войлс (Алфи). Макар в началото да не изглежда така сякаш зрителят ще бъде спечелен от двамата, то накрая определено емоционалното въздействие достига достойна кулминация. Така че първоначалното подозрение с всяка изминала минута, прекарана в тяхната компания, постепенно изчезва. 

Възможно ли е изкуственият интелект да чувства?

Ето това е основният въпрос, който изведох от „Създателят“. Програмираните чувства с какво са по-различни от човешките? Ако в съзнанието на хуманоид е заложен съвсем реален първоизточник и с времето се появят признаци на емоционално съзряване, то ставаме свидетели на продължение на нечий живот или поява на изцяло нов? Ако тези радост, тъга, страх… са взети от човек, поставени са в чужда форма на живот, тогава кой е техният собственик? Как ще коментираме евентуални проявления на най-висшето чувство – любовта? От технологията към човека или обратното. На какво се крепи равенството в съвременния свят? Дали ако загърбим собствените си индивидуалистични наклонности, развити до почти крайна степен в днешно време, бихме могли да постигнем мир, както със себе си, така и с всичко останало, което ни заобикаля?

Такива въпроси могат да изникнат, гледайки „Създателят“. В същото време, освен изпадане във философии, Гарет Едуардс предлага и достатъчно действие, за да не отегчи по-нетърпеливата публика. Ето защо четвъртият му филм би се харесал на голяма част от (дано) сериозното количество зрители, заредили се с пуканки, начоси или фъстъци, както и на онези особняци, предпочели просто да гледат кино.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: Форум Филм