„Здравейте, малки котки!“ – така ще бъдете посрещнати от Поли, ако влезете в YouTube канала ѝ, но с бързо предупреждение, че не бива да се ограничавате само до този неин образ в публичното пространство, защото най-голямата ѝ страст и най-голямо измерение на таланта ѝ е актьорската професия.
Полина Недкова може да бъде гледана на театрална сцена в „Поразените“ по Теодора Димова, в пълнометражния филм „Изкуството да падаш“, в сериала „Съни Бийч“ и в късометражния „Капия“. Освен това има собствена рубрика за кино в предаването „Преди обед“. Полина Недкова преподава също в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, oбича да говори за филми, така че освен в настоящия обновен списък от „7 любими“ може да видите (и чуете) още от близките ѝ на сърцето заглавия във видеата под статията.
“Добрият филм не е съвършено ясен като формула от начало на край. Няма правилен начин за създаването на Изкуство. Ако те кара да чувстваш, независимо какво, то има художествена стойност. Трябва да се помъча да се извися дотам, за да го усвоя. Точно като цитата на Оскар Уайлд: „Изкуството никога не бива да се опитва да бъде популярно. Публиката трябва да се опитва да превърне себе си в Изкуство.” А това е трудно, защото изисква лишаване от его.”
„Забелязвам, че хората, които гледат филми с мен в домашни условия, се чувстват странно, защото коментирам през цялото време, но не по общоприетия начин – „О, какво ли ще стане сега?! Ама тя защо прави така?“, а обсъждам критически – „Тази сцена защо е заснета по този начин – цветови корекции, монтаж…“. Същите тези хора впоследствие се оплакват, че съм им развалила удоволствието от филма, тъй като те не разбират чак толкова и им харесва да гледат без излишните подробности. Затова реших да се отърва от този навик, обаче последва обратната реакция: „Какво става, Поли? Защо мълчиш? Да не би да не ти харесва? Скучно ли ти е?“
Обикновено, щом си пусна някой филм, го гледам докрай. Иначе няма как да си създам мнение за него. Случвало се е да оставям на пауза, за да върна към определени сцени по (без да преувеличавам) двайсет пъти. Иска ми се да разбера всичко, случващо се в сцената, на всички нива. Ползвала съм роли от филми и сериали за вдъхновение. Даже си бях откраднала съвсем целенасочено и отговорно един персонаж за роля, която вече не играя – в сериала „Големи малки лъжи“ Никол Кидман прави един много интересен персонаж. По същото време изпитвах трудност да отключа един образ, който репетирах тогава, не можех да го доближа до себе си. Там играех нещо средно между Бри Ван Де Камп („Отчаяни съпруги“) и Селест Рейт („Големи малки лъжи“). В случая със Селест Рейт имаше сцена, в която тя и мъжа ѝ, с когото има сериозни брачни проблеми, са заедно на посещение при психолог. Задават ѝ неудобни въпроси. Цялото ѝ поведение в този сеанс изгради моя персонаж. Но в актьорската професия я има максимата, че занаятът се краде. Така че съвсем чистосърдечно си признавам това вдъхновение. Това обаче е най-очевидният пример, друг път не е било толкова съзнателно.“
Възможно ли е човек да спре да обича киното?
Ако човек има някаква страст, възможно ли е изведнъж да я изгуби? Не съм сигурна. Нещата, които откривам в киното, в театъра и въобще в Изкуството, не ги намирам никъде другаде. Не знам дали изобщо биха могли да имат алтернатива. Същото се отнася за хората, интересуващи се от точни науки, например, или от информационни технологии. В моя случай аз намирам смисъл на живота в Изкуството и всичките му измерения – песни, танци, писане, четене – не мога да спра да го правя.
Най-малко харесвам ужаси. Не че няма трудност и в него – необходима е правилна комбинация от елементи, които да се случат в правилния момент, за да можеш истински да уплашиш някого. Но самата аз нямам такава голяма нужда от стряскане. Иначе бих участвала във филм или сериал във всеки жанр, в който откривам художествена стойност.
1. Невероятната съдба на Амели Пулен, реж. Жан-Пиер Жьоне
„Невероятната съдба на Амели Пулен“, както подсказва и заглавието, разказва историята на Амели – момиче с харизма, но и с глад за приключения. Филмът е номиниран за пет награди Оскар, добил е култов статус във времето и е всепризнат заради привлекателния си, топъл външен вид, благодарение на превъзходна операторска работа, както и заради още по-привлекателната, топлеща главна героиня.
Най-най-любимият ми филм по всяка вероятност е „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Повечето момичета от моето поколение, които са го гледали, отъждествяват живота си с него и аз не съм изключение. Често казвам, че ако някой иска да опознае светлата част от душата ми и добрите ми качества, трябва да гледа „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Може да не изглежда, че съм точно такъв типаж, но всъщност съм онзи интровертен, затворен, любопитен човек, какъвто е и Амели. Подобно на нея бягам от реалността, търсейки чудеса и магически моменти. Филмът за живота ми е точно такъв – френско кино с елемент на магически реализъм. Затова никога няма да спра да обичам „Невероятната съдба на Амели Пулен“, мога да го гледам постоянно и задължително поне веднъж годишно. А саундтрака го слушам всеки ден. Всеки божи ден.
Бях може би на девет, когато майка ми ме заведе в киното, в което израснах, за да гледаме заедно премиерата на „Невероятната съдба на Амели Пулен“. През цялото време ми повтаряше: „Леле, това си ти! Това си ти!“, думите ѝ ми се запечатаха в съзнанието и ги приех за истина. Вероятно най-първичната ми и първа любов към някой филм е точно към този.
2. Криминале, реж. Куентин Тарантино
Вероятно най-цитираният филм в историята на киното, „Криминале“ няма нужда от излишно дълго представяне. От началото до края сценарият на Тарантино качва зрителя на екстремно бързо влакче, като не спира да забавлява в нито един момент. Истинско удоволствие, независимо дали се качвате за първи или сто и първи път.
Възприемам „Криминале“ като най-кретенския филм на Тарантино, въпреки че не е всепризнат по тази линия. Всъщност най-добрият му филм от критическа гледна точка мисля, че е „Гадни копилета“. Страшно много харесвам хумора, динамиката и темпото на разказване на историята в „Криминале“ – включително по-бавните сцени с по-дългите кадри. Те също са част от тези изключително ценни динамика и темпо. Няма да излъжа, ако призная, че това беше първият филм на Тарантино, който гледах. Мисля, че в „Криминале“ няма празна секунда, няма слаб момент. Всичко във филма е велико и е точно на мястото си, където трябва да бъде с подходящата тежест и интензитет.
Любима сцена от филма ми е „Uncomfortable silence“ – Мия (Ума Търман) и Винсънт (Джон Траволта) пият млечен шейк, мълчат и тя нарушава тишината помежду им с репликата: „Не те ли дразни неловкото мълчание?“ Също любима сцена, но този път комедийна, ми е – „Чий е този мотоциклет?“, „Това не е мотоциклет, а чопър“ (линкове към видеата долу)
Насилието при Тарантино е толкова преекспонирано, че не създава усещането на зрителя, че гледа нещо реално. По-скоро му показва графично зрелище и ние го възприемаме като пиршество за ума и зрението ни, отколкото като драматично или трагедийно. Тарантино не провокира агресия у зрителите, защото съм чувала и такива мнения. Точно обратното е – той на снимачната площадка използва медицински лица, които да следят за използваното количество фалшива кръв, за да има все пак поне малко достоверност, макар и никога да няма. Това е негово изразно средство, което носи различни усещания, нямащи нищо общо със страх или погнуса.
3. Магистрала 60, реж. Боб Гейл
„Магистрала 60“ е дело на създателите на „Завръщане в бъдещето“, което вероятно подсказва и какво да очаквате – множество шеги, поднесени в не чак толкова комична ситуация. Нийл, в главната роля Джеймс Марсдън, се отправя на пътуване по въпросната несъществуваща иначе за никой друг магистрала 60. Какво му се изправя по пътя и каква изобщо е причината за пътуването му? Ще разберете, щом гледате филма.
Бих определила хумора в „Магистрала 60“ като американски. Отличава се със свежест и не особена дълбочина. Например британският хумор носи удоволствие, след като си разбрал смешката: „О, това беше хитра игра на думи!“ или пък ситуацията се получи остроумна и аз съм от готините, защото я разбирам. Не само ти действа хумористично веднъж, но ти и гали егото, че схващаш интелигентни шеги. Докато американското чувство за хумор е по-бързо от страна на развитие на конкретната сцена и действа първосигнално, ако щеш дори повърхностно. В случая с „Магистрала 60“ ми хареса, че тази лекота се комбинира отлично с препратките към вселенските намеси и се преплита с библейските сюжети. Това добавя повече тежест към комедията. Съчетава се обикновена ситуация с духовност и религия, което го прави както по-сложно, така и по-интересно.
Най-силно ме разсмива в киното и театъра, когато някой от актьорите играе неочаквано, с изумителна лекота и ювелирна точност, но е контра на самата ситуация. Тогава се разсмивам истински. Но това е чисто актьорско мнение, не е в полето на сюжета или на режисурата.
4. Поезия без край, реж. Алехандро Ходоровски
„Поезия без край“ кипи с всички основни съставки от филмите на Алехандро Ходоровски. Това не бива да ви изненадва, имайки предвид, че филмът е автобиографичен, но не очаквайте също така стандартна история за млад творец, търсещ своя правилен житейски път. Фантазията продължава да е водещата движеща сила и почти всяка сцена изобилства със символика и мистика.
Един мой близък приятел, колега от Драматичен театър „Стоян Бъчваров“, ме запозна с Ходоровски, като ми пусна негов филм и аз откачих. Реших, че ми се отваря врата към нова вселена. Както и беше. Цяло лято прекарахме в гледане на филмографията на Ходоровски, филмирахме се много и се чувствахме в превъзхождаща позиция спрямо всички останали. (смее се) Защото гледахме арт, концептуално, откачено, ексцентрично кино.
Заедно с „Поезия без край“, останалите филми на Ходоровски са странни за гледане и не са за всеки. Те съдържат универсални истини в себе си, но не са универсално приложими във всекидневието. „Поезия без край“ е вторият му автобиографичен филм след „Танцът на реалността“, затова се фокусира повече върху втората половина от живота му. Въпреки това, в него аз видях едно към едно себе си. Както в „Невероятната съдба на Амели Пулен“ се припознах, по такъв начин се открих и в „Поезия без край“. Срещата ми с филма бе в правилния момент от живота ми, уцели право в целта, препарира ме на дивана. Не можех да повярвам, че гледам този филм, който разказва за идентични на моите преживявания тогава. И то с диалози, в които се говори с думи, които аз самата съм използвала в истинския живот. „Поезия без край“ не е толкова шокиращ, колкото останалите му филми, по-житейски ми се стори и изключително философски, типично в стил “Ходоровски”. Когато гледаш неговите филми, можеш да се шокираш първите двайсет и шест пъти, но след това окото ти се насища на шок и започваш да разбираш, че такъв е кодът на общуване между режисьора и зрителя.
Всяка крайност е опасна. Обаче реалността, такава каквато е, ме кара да се страхувам да не започна да се задоволявам с нея и да ми стига. Аз не съм реалист, а мечтател. Вярвам, че актьорската професия е най-хуманитарната на света. Полагам огромни усилия да я изучавам, да тренирам тялото, душата и емоционалността си, за да мога да сваля всички бариери и пречки, които стоят пред Поли като личност и да позволя на написана личност без тяло да каже своята истина. За да може някой, който слуша в салона, който дори не знае, че има нуждата да чуе тази истина, да я чуе и да комуникира с тази душа, която няма тяло.
5. Необратимо, реж. Гаспар Ное
Гаспар Ное изгражда сюжет, хронологически обратен на времето, изправяйки зрителя пред предизвикателството да разгадае загадките около едно брутално престъпление и последвалата го жажда за мъст. През вихъра на страстта „Необратимо“ подчертава болката, загубата, жестокостта и острите завои на човешкото съществуване.
Не съм сигурна доколко е любим. По-скоро е такъв, какъвто никога няма да забравя. „Необратимо“ ми бръкна толкова дълбоко в психиката, че почти не минава ден, без да мисля и за него. Съвсем заслужено се нарежда сред важните филми в живота ми, дори и да не желая повече да го гледам. Никога повече не бих искала да изпитам това, което изпитвах, когато гледах този филм. Предизвикал е истински фурор, когато е бил показан за първи път в Кан. Зрителите са били скандализирани и объркани от изпитания ужас. „Необратимо“ е не просто кошмарен, той е нарочно построен, за да те накара да се чувстваш некомфортно. Подобно е на Ходоровски, но Гаспар Ное го прави нарочно и очевидно. „Необратимо“ не е филм на ужасите, а кошмар на сетивата.
Бях с компания, когато го гледах. Беше ужасно тъпо решение от наша страна. Бях съквартирантка на едно момиче и момче по време на щуро лято, в което се бяхме качили на неспирна въртележка от емоции, събития и приключения. Една вечер се чудехме какво да гледаме, а имахме списък с филми, който списък, един живот няма да ни стигне да изгледаме всичко в него. Отнякъде хванахме „Необратимо“. Беше пълнолуние, ние бяхме на единадесетия етаж, гигантска кръгла луна беше нахлула в хола до нас, а ние седнали, изгасили всичко в два през нощта е и на екрана е „Необратимо“. Спомням си, че пулсът на сърцето ми щеше да изскочи през ушите. Не смеех да дишам, нито да мръдна. Другите двама до мен също бяха хипнотизирани от гадост. На следващата сутрин веднага отидох в оръжеен магазин и си купих лютив спрей. Не знам как съм заспала онази вечер, но месеци след това не можех да спра да мисля за този филм. До днес всеки път, когато вляза в подлез, искам да изляза възможно най-бързо.
В България не сме свикнали да използваме ресурсите си с цел да поощряваме свободата на творческия си патент и мисли. Свикнали сме да използваме малкото предлагани ресурси с цел да угодим на максимално много хора с надеждата да ни се предложат отново същия брой ресурси. Разбира се, генерализирам, не важи за всички, но даването на субсидия и намирането на финансиране за филм е трудоемък процес. Когато се случи наистина да получиш такава помощ и подкрепа, ти много внимаваш какво ще направиш. Трябва огромна финансова независимост, за да не се интересуваш от потенциалната гигантска вълна от обществено негодувание, ако направиш филм с подобен интензитет на „Необратимо“.
6. Клети създания, реж. Йоргос Лантимос
„Клети създания“ е приказка за търсенето на смисъл в живота през призмата на детското съзнание. Ема Стоун прави невероятна роля, с която печели заслужено Оскар, а поддържащите актьори също не ѝ отстъпват по нищо. Главната героиня е Бела Бакстър, родена от научен експеримент, от който в даден момент решава да е независима. Това решение я отвежда до множество неподозирани територии и чувства.
Радвам се, че Ема Стоун спечели втори Оскар за тази своя роля, тъй като се притеснявах, че Лили Гладстон е възможно да ѝ го измъкне. Не че не е добра, но как може да имаш Ема Стоун в номинациите и да не вземе тя? Изключителен филм. Повлия ми най-силно идеята за свободата на детското съзнание. Бела Бакстър е дете в тяло на жена и има свободата да изследва света по този начин. Очарова ме нейната наивност, невинност и спонтанност да осъзнава света през детинство, което до голяма степен е смисълът на живота. Разбира се, „Клети създания“ не е за това. Но на мен този елемент най-силно ми повлия. Казах си: „Леле, трябва да върна в себе си точно този спонтанен рефлекс и първосигналност при проява на емоции, това е истинската Поли, а не онази, култивирала се във времето и обществото“ Не че бих изпаднала в крайностите на Бела Бакстър, но свежестта ѝ за възприемане на света ми допадна много. На мен „Клети създания“ не ми се струва странен, нито особен, а – артистичен. Светът, измислен от екипа на филма, е оригинален.
„Барби“ е по-феминистки настроен от „Клети създания“, а и филмът на Лантимос не се мъчи да постигне целите на „Барби“. Поради тази причина и го прави по-добре. Харесвам и двата филма, но „Барби“ ми говори буквално – „Аз съм тук, за да съм феминистки. Аз съм тук, за да ти покажа патриархата и колко е гаден. Аз съм тук, за да окрилявам жените.“ – ако не ми беше директно казано, повече щеше да ми повлияе. Гледайки го, си мисля, остави ме да се помъча да извися духа си, за да стигна до теб. В този ред на мисли „Барби“ е по-масов точно защото е по-лесен за усвояване. „Клети създания“ не издава нито веднъж своята тема, но аз излизам от киносалона вдъхновена за живота си и по-силна, ако това означава „феминистки“.
Няма грешно или вярно за възрастта на сблъскване с даден филм. За първи път гледах „Криминале“ на десет, даже може би и по-малка. Има обаче теми, от които трябва да пазим децата, независимо колко трудно е в настоящия свят. Аз съм директна жертва на такова нещо. Бях на пет или шест, когато прочетох „Дневникът на Лора Палмър“. Трябвало е да ме спрат, да има възрастен около мен да види какви ги върша, да изтръгне книгата от ръцете ми и да я скрие някъде. Още нося последствията от това, че съм я чела. Кой знае колко по-светъл човек щях да бъда! (смее се) Малко се притеснявам, когато чуя, че например видеоигрите провокират насилие у подрастващите или екшъните предизвикват агресия в училище. Аз не забравям, че гледам кино. Не го възприемам като действителност, на която да подражавам.
7. Потенциалната трилогия „Дюн“, реж. Дени Вилньов
Вселената на Франк Хърбърт – „Дюн“ – е необятна и в нея всеки може да открие своите теми. Основно действащо лице е Пол Атреидис, орисан със съдбата да е по-специален от всички останали. Дали е герой, или е злодей? Дали е спасител, или диктатор? Зависи от това до коя книга сте. Що се отнася до филмите на Дени Вилньов, Полина Недкова говори по-добре за тях от мен.
„Дюн“ е революционен. Дени Вилньов осъществи нещо, което осемдесет години човечеството се мъчеше да направи, докато той не дойде и не го направи. За мен е голям подвиг. Фенка съм на книгата и цялата история, най-вече на това колко магически реализъм има около самото създаване на всички предишни проекти, свързани с „Дюн“. Ходоровски е искал да направи адаптация със Салвадор Дали в главната роля – лудница! Всички опити до Дени Вилньов все са се проваляли, сякаш има някаква карма. И в един момент идва този канадец, решен да направи филм за един-единствен зрител – себе си. Това е най-добрата рецепта за всяко Изкуство, защото не обслужваш масовия интерес. Правиш нещо, защото ти го искаш. Рисуваш, защото ти съзнателно изпитваш нужда да рисуваш. Пееш песен, в която искаш да изпееш конкретна твоя тема с точно определен тембър върху точно тази музика.
В момента, в който започнеш да правиш нещо, защото знаеш, че се харесва на публиката и носи приходи, тогава трудът ти спира да е Изкуство. Става цех за продукция. Ние сме креативни, съзидателни същества. Ние трябва да правим Изкуство. Не визирам седемте вида Изкуство. Изкуство може да бъде връзване на жички и това да ти носи степен на художествена удовлетвореност и да има оригинална мисъл. Може да си компютърен специалист, може да си математик, може да си готвач, спортист, но в действията ти винаги има творческа сила.
Разчитах арогантно на своята свръхподготовка по темата и не си припомних първия филм. Отидох да гледам „Дюн: част 2“ и бях малко объркана какво става, кой герой какъв е и началните пет минути ми бяха само за ориентация. Така че да се отиде на „Дюн: част 2“, без да е била видяна първата част, е подобно на четене на книга отзад-напред. А „Междузвездни войни“ колко е откраднал от „Дюн“… Даже Франк Хърбърт е обвинил Джордж Лукас в плагиатство, но тогава законите за авторско право не са били строги, както са сега. Докато гледах наскоро „Междузвездни войни“, на всеки десет минути се учудвах колко много си приличат – имена, сюжетни линии, планети, проблеми, политика… Важно е такъв тип творчески кражби да не се превръщат в имитация.
Още от любимите филми на Полина Недкова
Всички гости от рубриката „7 любими“ може да намерите тук.
Снимка: Драматичен театър „Стоян Бъчваров“
