Неда Спасова омагьосва с ролите си на малкия и големия екран, на малката и голямата сцена. Завършва в НАТФИЗ в класа на проф. Маргарита Младенова и продължава реализацията си с превъплъщения пред завесите на театрална работилница „Сфумато“ и театър София. Участва в сериала „Откраднат живот“ в образа на Кая Райкова, както и в българските продукции „Дамасцена“, „Случаят Тесла“, „Ботев“, „Братя“ и др.

„Имам много любими филми. Не знам дали точно тези 7 са ми най-любимите, но ги избрах по това не дали помня цялостно сюжета, историята, актьорите, действието, а по това какви усещания са оставили в мен. Със сигурност тези 7 са ми оставили спомени, усещания, нещо, което сякаш аз съм преживяла или съм била там и съм наблюдавала отблизо.“

Ако искате да опознаете Неда Спасова в истинската роля на кинозрител, то прочетете повече за следващите 7 заглавия в рубриката ни “7 любими”.

_____

THE TURIN HORSE (РЕЖ. БЕЛА ТАР)

Бела Тар разказва историята на душевно болен мъж, който живее в затворен свят, затънал в мълчание и безнадеждност. „Торинският кон“ е филм, който прониква в душата на зрителя и го кара да се замисли за смисъла на живота и възможностите, които има, за да преодолее собствените си граници. Той преминава през тъмните отклонения на човешката природа, изграждайки пътя към освобождение и надежда.

Тъмен, мрачен, черно-бял, без нито една реплика от двамата главни герои, само един монолог от трети персонаж за около 5 минути в иначе двучасовия филм. Парадоксално да имаш любимо заглавие за безнадеждността, но „Торинският кон“ ми е точно такъв. Гледала съм го само веднъж, преди може би 10 години, и ме е страх, че ако го гледам пак, ще загубя онези силни усещания, които е оставил в мен. Помня го в кадри, в сцени, в детайли. Просто операторските картини и режисьорски решения бяха наистина въздействащи. Мисля, че за да гледаш този филм, обаче, е необходимо подобно настроение, в което се намираш в живота си, за да те докосне. Не съветвам никого да го гледа за разтоварване. 

THE BRIDGES OF MADISON COUNTY (РЕЖ. КЛИНТ ИСТУУД)

„Мостовете на Мадисън“ на американския режисьор Клинт Истууд е хващаща въображението история, която се развива на фон на загадъчна и прелъстителна любовна връзка. Филмът открива вратата към забранените желания, отчаянието и жертвите, които хората са готови да направят, за да уловят моментите на истинска страст и промяна. С емоционална и артистична виртуозност, Клинт Истууд разкрива красотата на човешките емоции и противоречивата природа на любовта.

Бях го гледала като много малка. Нищо не си спомнях. Една любовна история. Сега като го гледах отново тази година, ми се струва, че това е един от шедьоврите в киното за любовта. Мислех си и за „Титаник“ като велика любовна история в киното, но там неосъществяването ѝ беше по скоро резултат от външните обстоятелства. В „Мостовете на Медисън“ неосъществяването на любовта е човешки избор в името на нещо друго – на дълга към семейството, съпруга, децата, дома.

Мисля си, че съвременните хора сме изгубили точно това чувство – за дълг, което проявява героинята на Мерил Стрийп. И затова така ме развълнува този филм сега. Тя не се качи в другата кола на онзи светофар, не продължи с любовта на живота си, отказа да бъде щастлива, защото имаше дълг към семейството си. А финалът е велика метафора – прах при прахта – отново бяха заедно, но вече на друго място, в друга реалност, в друго време…

INCEPTION (РЕЖ. КРИСТОФЪР НОЛАН)

„Генезис“ ни въвлича в лабиринт от време, памет и реалност. Предлага невероятно пътешествие през различни епохи и измерения, разкривайки връзките и въздействието на човешките отношения. Кристофър Нолан ни пренася в свят на невероятни визии и дълбоки мисли. „Генезис“ не само ни провокира ментално, но и ни превръща в свидетели на магията на киното и безкрайните възможности на човешкия ум.

С нетърпение чакам всеки следващ филм на Кристофър Нолан. Мисля си, че той е нещо като съвременен класик, филмите му ще останат и след него. Но „Генезис“ май ми е най-любимият. Този омагьосан свят на реалност и сън, на истинско и неистинско – и тук естествено изниква въпросът кое е истинско? Истински ли е светът, в който живея, или е моя проекция, или на друг? Или е сън? Сънят истинско преживяване ли е? „Генезис“ поставя повече въпроси, отколкото отговори. Нолан е брилянтен да те убеди технологично и научно, че фикцията, която създава (в случая на „Генезис“ – контролирано сънуване), е напълно възможна (както и в „Интерстелар“ и в „Тенет“).

CHERNOBYL (РЕЖ. ЙОХАН РЕНК)

„Чернобил“ представя на екрана една от най-трагичните катастрофи в световната история и разкрива дълбоко засегнатите животи на тези, които се изправят срещу невидимия враг. Сюжетът ни разкрива разследването на причините и последиците от аварията. По драматичен начин откриваме нечовешките усилия и геройство на онези, които се борят със силите на природата.

Позволих си да включа един минисериал, който е просто малко по-дълъг филм – малко над 5 часа. Това е едно от онези филмови произведения, които са възбудили интереса ми да прочета след това книгата, по която е правен, макар че не всичко е взето от нея („Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич). Още чувам пукането на гайгеровия брояч за радиацията в ушите ми. Нещо като лайт(звуков)мотив в сериала. Живи и брутални кадри, които са сетивни и болезнени. Всичко изглежда като че точно така е било – персонажите, бита, политическата и социална обстановка, мисленето. Даже британският акцент ми се стори толкова на място (много хора бяха подразнени от това, а на мен ми хареса). По още по-болезнен начин обвързах сериала и с България и това, което е било като социално-политическа обстановка и, за съжаление, по някакъв начин продължава да е. 

JOKER (РЕЖ. ТОД ФИЛИПС)

Тод Филипс ни отвежда в дълбоките психологически и социални дебри на човешката психика, разкривайки пътя на един мъж към безумието и тъмната страна на героизма. Сюжетът проследява историята на Артър Флек (в ролята Хоакин Финикс) – обикновен човек, живеещ в едно разделено общество. След безумни и несправедливи обстоятелства, постепенно поглъща маската на Жокера – безстрашния антигерой, който изгаря с желанието си за разруха и анархия. „Жокера“ разкрива широката палитра на емоции – от смях до страх, от състрадание до отчаяние. Разгръща пътуването на един човек, който прескача с болка своите лични граници и се превръща в символ на социалното въстание.

Никога не съм била фенка на комиксовите герои и филмите за тях. До „Жокера“ Батман филмите (освен може би „Черният рицар“ на Нолан) са ми били просто за разтоварване – готини актьори, играят готино, скъпи декори, ефекти, екшън битка между доброто и злото. Обаче след като гледах „Жокера“, излязох от киното със стисната душа. Емпатирах на антагониста, който стана протагонист – изцяло ново усещане към известния злодей. Почувствах гнева му, болката. Защото никой не се ражда лош, може би избираме впоследствие да станем лоши, повлияни от външните обстоятелства, но като че ли в „Жокера“ персонажът нямаше избор. И тази финална сцена как почти като месия поведе бунта… Антигероят стана герой. Хоакин Финикс прави нечовешко превъплъщение! Впечатли ме и Тод Филипс, когото „познавам“ само от „Ергенският запой“ и разни разтоварващи комедии. В този филм той доказва какви красиви бесове виреят в душата му. 

THE TRIANGLE OF SADNESS (РЕЖ. РУБЕН ЙОСТЛУНД)

Шведската сатирична драма „Идиотският триъгълник“ е в ръцете на двойка модели на луксозен кораб в компанията на богати гости. Катастрофалният завършек на това пътуване променя йерархията и отношенията между оцелелите. Филмът разтърсва основите на зрителските очаквания, като отразява дълбоки и противоречиви страни на човешката природа. „Идотският триъгълник“ е филм, който отвежда публиката на незабравимо пътешествие в света на тенденциите, интригите и непредсказуемите събития.

Когато се сетя за този филм – първите кадри, които ми изникват в главата, са тоалетните, от които пръскат фекалии, фекалиите в целия кораб и музиката на бандата Refused. Епично! Някой, който чете това и не е гледал филма, вероятно с това описание вече съм го отказала да го гледа. „Идиотският триъгълник“ е много повече, разбира се. Просто почувствах удоволствие от тези сцени, нещо като филмово възмездие, виждайки какво се случва с богатите хора, които си мислят, че с пари всичко могат да имат и за тях няма правила и морално поведение.

Контрастът между т.нар. социални класи беше ярко пресъздаден и в кораба, и на сушата. Парите, които в ситуацията на физическо оцеляване нямат никакво значение. Малкият човек от ниската класа, който става точно като богатите, когато придобие власт. Разбира се, още много теми са засегнати по един абсурден, но реалистичен начин. Харесвам и „Квадратът“ на Йостлунд. Но мисля, че гротеската и фарсът в „Идиотският триъгълник“ ме печелят повече.

ЯНУАРИ (РЕЖ. АНДРЕЙ ПАУНОВ)

Българската продукция „Януари“ пренася зрителите в тъмната и интригуваща обстановка на една студена и безмилостна зимна нощ. Режисьорът Андрей Паунов създава изключителна визуална естетика и разпалва въображението с неочаквани обрати и фино прокрадваща се тайнственост. В основата на историята стои един обикновен млад мъж, преследван от душевните демони и тъжните спомени. В тази мрачна нощ той се оказва затворен в замък на самотата, където изоставените коридори се превръщат в свидетели на неговата вътрешна борба.

Бих добавила още български филми, но ще се спра на последния, който грабна вниманието ми. Опознала съм доста творчеството на Радичков в театъра и още не мога да кажа какъв точно е човекът Радичков. Някъде между абсурда и реалността, между светлината и мрака, между тъжното и смешното, между същественото и несъщественото. Не знам. Разсъждавам. Когато гледах филма на Андрей Паунов, не можех да преценя веднага дали ми е харесал, какво съм разбрала. Но фактът, че няколко седмици по-късно мислех за него – ми отговори на въпроса!

Имах изцяло нов поглед върху Радичков като странна колаборация между Кубрик и Бекет, героите – заклещени някъде между Ада и Рая, между видимото и невидимото – като тенци между двата свята, но самите те незнаещи защо са там и какво още не са свършили във видимия свят. В главата ми се е запаметила ярко сцената с 3-4 минутния монолог на Захари Бахаров, в който той не мигна нито веднъж. Или не го видях, но съм почти сигурна, че не мигна. Как го е направил това? Странен филм – въздействащ сетивно и подсъзнателно. Като някаква неизбежност, която стои пред всички нас, в края на пътя ни.

Всички гости на рубриката “7 любими” вижте тук.

Снимки: IMDb, Forbes, A.frame,