Жаклин Даскалова покорява публиката с магическото си присъствие и изключителен талант. Завършва в НАТФИЗ в класа на проф. Ивайло Христов, след което продължава да играе на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Скоро публиката ще може да я види и в новия филмов проект на Майя Виткова – „Любима“. Освен всичко това Жаклин Даскалова е неоспорима дива на музикалната сцена. Изпълненията ѝ са като пътешествия, които обгръщат сетивата, оставяйки незабравими спомени в сърцата на всеки зрител или слушател.

Ако искате да разберете повече за филмите, които предизвикват Жаклин Даскалова в ролята ѝ на зрител, то тогава прочетете следващите 7 заглавия в рубриката ни “7 любими”.

_____

The Piano Teacher (реж. Михаел Ханеке)

Пианистката“ разказва за душевното пътешествие на талантливата музикантка, която живее в свят на несигурност, стрес и социално изолиране. Австрийският режисьор Михаел Ханеке успява да провокира зрителите, като ги накара да се замислят за етичните въпроси и социалните проблеми, които са част от нашата съвременна действителност. „Пианистката“ е катарзис, който ни подлага на предизвикателството да проучим сложната и противоречива сила на човешките отношения.

Винаги, когато ме попитат кой ми е любимият филм, в съзнанието ми изниква точно този. Завърших музикалното училище във Варна и в балетните и класическите класове този тип педагогика и темперамент са много добре познати. Обичам как Ханеке довежда персонажите до крайности. Главният женски образ в „Пианистката“ е пример за дълбоките и свити хора, каквито са педагозите по класическите предмети. Придава се брилятен щрих към суровата работа, която извършват. Виждаме също така през какви перипетии преминава героинята в отношенията със своята майка и потисничеството, което израства в този тип хора. Един малко красив, малко грозен, екстравагантен и честен филм, който със сигурност не е за масовата публика.

La Strada (реж. Федерико Фелини)

Представен през кулисите на поствоенна Италия, „Пътят“ пренася своите зрители в истинска душевна одисея, която разкрива остри противопоставяния и истински човешки връзки. Фелини смело води през лабиринтите на човешките емоции и разкрива вътрешната борба за идентичност и призвание. Животът на цирковите артисти е представен като крехък баланс между надеждата и отчаянието, любовта и сълзите, свободата и ограниченията. „Пътят“ притежава сила да докосва сърца, докато напомня за важността на моментите, които променят живота ни, както и ценността на търсенето на истинската свобода и прекрасния смисъл на съществуването.

Филм, който служи като мой пътеводител в търсенията, които предприемам в театъра! Влюбих се във филмите на Фелини, още докато се обучавах в НАТФИЗ. Обожавам колко са искрени персонажите му и въобще искреността, която носят филмите му. Напомня ми до една степен на Радичковите персонажи в българската драматургия и литература. Героите са чувствителни и страшно раними. „Пътят“ остава жесток пример за това. Още една асоциация, която е останала в съзнанието ми, е връзката с Мая Новоселска и нейната „Рапсодия в бяло“. Персонажите са клоуни и това остава някак много близко до мен.

Виктория (реж. Майя Виткова)

„Виктория“ e история, която ни пренася в сърцето на тоталитарна България. Майя Виткова майсторски събужда жаждата ни за смисъл и истински връзки. Сърцето на „Виктория“ е във въпросите, които задава – за връзката между дъщеря и майка, свободата и отговорността. Този филм е като поетична симфония, която копнее да разкрие света около нас в цветове и нюанси, които рядко улавяме в ежедневието си.

„Виктория“ се оказа съдбоносен за мен. Гледах го, когато бях в гимназията, и заобичах размаха, с който Майя Виткова работи. Това е смел български филм, който рови в черните ниши на женската психика. Говори за темите, които са неприлични в съзнанието на жената, за чувствата табу. По случайност след толкова много години моята първа главна роля в киното е именно във филм на Майя Виткова. Със сигурност тя е човек, който работи илюстративно, който говори чрез картини. За мен „Виктория“ е майсторски изработен и се радвам, че имаме такъв български режисьор.

Незавършена пиеса за механично пиано (реж. Никита Михалков)

Никита Михалков съчетава симфонията на живота и музиката в едно, докато представя живота на руски дворяни от края на 19 век. Базиран на мотиви от произведения на Антон Павлович Чехов, „Незавършена пиеса за механично пиано“ разкрива човешката природа в нейната най-разнообразна история. Без никакъв компромис Никита Михалков описва моралния упадък на своите герои – упадък толкова присъщ за века.

С този филм на Михалков се запознах през следването си в Академията. Силно ни насърчаваха да гледаме такив тип кино и режисьори, „Незавършена пиеса за механично пиано“ е наразривно свързан и с Антон Чехов, руската психика и руснака. Обичам руската литература и драматургия, за мен те са своеобразни начала. Този филм разкрива душата и специфичната ѝ чувствителност. Изгражда генералния образ на руския човек от края на 19 век. Михалков обогатява историята на Чехов и ми харесва как работи в детайл – интересно е как борави със светлината и това предизвиква дразнение в зрителя. Музиката не остава на заден план, а пък актьорското изпълнение е учебник. Режисьорът съчетава суровото време, в което са живели руските дворяни, с пламенната им любов и страст. След неговите филми човекът разбира повече за човека.

Eyes Wide Shut (реж. Стенли Кубрик)

„Широко затворени очи“ е изкуство, което разкрива сложността и дълбочината на човешката природа и психология. Въпреки странностите, покрай които събитията се развиват, той се оказва в центъра на един фантастичен и ужасяващ сценарий, изпълнен със символи и загадки. Стенли Кубрик ни дава възможност за дълбоко философско размишление върху реалността и илюзията, за чувствата и мотивите, които определят нашето съществуване като хора.

Много е смешно, че всъщност това е коледен филм. Той е всичко друго, но не и романтичен коледен филм. В него Кубрик си играе с мъжкото подсъзнание и това е интересно дори за женската аудитория. Режисьорът използва като партньори греха и изкушението. Неслучайно „Широко затворени очи“ е последният му визуален проект. Според мен той дори залага кодове за масоните – едно общество, чийто топос е под земята. Има много моменти, заслужаващи вглеждане и разсъждаване. Смятам, че този филм е своеобразен шифър, пълен със загадки.

Dancer in the Dark (реж. Ларс фон Триер)

„Танцьорка в мрака“ разказва за Селма, млада имигрантка от Чехия, която живее със своя син в САЩ. Тя се справя с две големи предизвикателства – предаващо се по наследство заболяване на очите, което заплашва зрението ѝ, и битката за оцеляване в бедността. Но въпреки тези трудности Селма открива своя утешителен рай в магията на музиката и танца.

Колебаех се дали на това място да не сложа „Dogville“ заради театралните елементи и свободата, която дава на зрителите да фантазират и доразкрасят историята. Но „Танцьорка в мрака“ си остава моята слабост към мюзикъла от малка. Занимавах се с мюзикъл доста дълго време, преди да дойда в София, и се дразня, когато хората си го представят само през песните и танците между диалозите. „Таньорка в мрака“ е всичко друго, но не и лек, красив музикален филм. Той ни сблъсква с болката, несправедливостта, достойнството и честта – все неща, които силно липсват в днешно време според мен. Подходът на Триер граничи с документалното кино и това е перфектен изразен ход. Той доближава до крайна близост образа на Селма до зрителя. Не мисля, че бих успяла да гледам този филм отново, защото е тежък и много ме болеше след него. Въпреки всичко до ден днешен той ми остава като лента в главата и пред очите.

Breaking Bad (реж. Винс Гилиган)

Aмериканският драматичен сериал „В обувките на Сатаната“ разказва за историята на един обикновен учител по химия. Застига го един от най-големите страхове на човека – диагнозата рак на белия дроб в последен стадий. С желание да подсигури бъдещето на семейството си, той започва да води живот на престъпник – произвеждащ и пласиращ метамфетамин. Сериалът изследва комплексната психология на хората, забъркали се в тъмни сделки и разрушителните последици от изборите, които правят в живота си.

Препоръчвам го на всеки постоянно! Този сериал е пример за мен и ми служи като мярка, той е перфектната колаборация между качествен, динамичен, изненадващ и задълбочен сценарий с невъзможно добри актьори, които са близки до нас. Освен това разглежда вечните социални теми, музикалният съпровод е невероятен, а монтажът е просто феноменален. Огромният екип зад „В обувките на Сатаната“ e свършил по болезнено перфектен начин своята работа. Според мен сериалът е задължителен във всяко едно отношението, а всеки един отделен епизод би могъл да се разгледа и осмисли индивидуално. Има епизод с една муха и аз си казах „добре, сега той ще бъде слаб“, но всъщност получаваме една тънка игра – две паралелни линии, вървящи по ръба. Този сериал не е за предпочитане да се съчетава с нещо странично.

Всички гости на рубриката “7 любими” вижте тук.

Снимки: IMDb, Senses of Cinema, FAZ