Юношеството, загубата и преодоляването ѝ се преплитат в „Среднощно слънце“ – новия филм на режисьора Венцислав Сариев, който проследява вътрешния свят на едно момче, изправено пред поредица от дълбоки лични промени. След раздялата на родителите си и смъртта на своята баба Мартин се озовава сред спомени, които продължават да населяват настоящето му, докато въображението постепенно размива границите между действителното и въображаемото. Изграждайки мост между реалистичното и митологичното, филмът се разгръща под формата на размисъл за отсъствието на близките, за невидимите нишки, които продължават да ни свързват с тях, и за порастването като сблъсък с необратимостта на времето.

В разговора ни с Венцислав Сариев надникваме зад творческите решения и личните вдъхновения, оформили „Среднощно слънце“, и проследяваме пътя от първоначалния замисъл до изграждането на неговия особен свят. Филмът е част от селекцията на 40-ото издание на Киномания и ще бъде показан премиерно на 13 ноември от 20:00 ч. в кино „Люмиер“. Повече информация и билети към прожекцията можете да намерите тук.

#KINOИНТЕРВЮ С ВЕНЦИСЛАВ САРИЕВ

Заглавието „Среднощно слънце“ съчетава в себе си две на пръв поглед несъвместими неща – нощта и слънцето. Каква метафора влагаш в него по отношение на историята във филма?

Аз съм нощно животно и имам влечение към тъмната част на денонощието. Тогава пиша, тогава обичам да гледам филми, да чета книги, тогава създавам. Колкото и да съм изморен, вечерта ми активира някакъв резервен генератор. Другата линия, по която можем да си го обясним, е, че тогава витаят всички невидими сили, а с историите за тях съм закърмен от много малък. Също така, сюжетът се върти около реално случило се слънчево затъмнение през 1999 година. Така се роди идеята това да бъде заглавието. Връзката със слънцето се обяснява и с наличието на много светлина във филма и мисля, че операторът (Димитър Тенев – бел ав.) постигна красиви визуални моменти с лъчите на слънцето над езерото, в полята. Но не бива да се пропуска, че има и мрак. На мнение съм, че мистиката се ражда чрез връзката между светлото и тъмното.

В центъра на сюжета е Мартин, който трябва да се справи емоционално с раздялата на родителите си и със загубата на неговата баба. Казвал си пред екипа и преди, че историята я посвещаваш на своята баба. Себе си ли проектира в Мартин?

Абсолютно. Във всеки мой филм главният герой е моя собствена проекция. Този път е примесено с фикция, но цялата линия с разказването на приказки, със записите на касетофон и диктофон отново е в пряка връзка. Във филма се споменава моята баба – всички я наричахме мама Нена, това е майката на моята майка, която я е наричала така като малка. Посветен е на нея, защото я загубих през 2019 година и не успяхме да се сбогуваме. Някак в мен остана болката и имах нуждата да напиша нещо, което да е само за нея. Около Великден 2022 година, когато си бях във Варна, се разрових в старите кутии със снимки и касетки, на които сме се записвали как пеем, как си говорим, разгледах запазени листи, на които е писала стихотворения, стари книги с легенди от Видинския край, откъдето е и тя, и по-точно – от село Синаговци. То е много близо до мястото, на което се е развивало мястото на легендата, вплетена в сюжета – този свръхестествен пласт. Като бях малък, баба ми ми разказваше различни истории и легенди, които си визуализирах. Така тръгнах да пиша, като не знаех до къде ще стигне този процес.

Имах моменти на пауза, след това отново се завърнах, промених посоката на действие и в крайна сметка стигнах до завършения вариант на сценария на „Среднощно слънце“. Бих нарекъл този филм едно благодарствено писмо към човека, който ме е закърмил с любовта към разказването на истории – особено свръхестествените. За съжаление, тя не успя да види пътя, по който поех, но се надявам, че от някъде гледа.

Филмите ти са поставени в едно неизвестно време. Липсват маркери, по които да се познае кога точно се развива действието, умишлено страниш от тях. Но 1999 г. е знакова, за да уточниш за първи път в „Среднощно слънце“.

Аз си я спомням заради слънчевото затъмнение – тогава отново се говореше, че идва краят на света. Впрочем, сега на 13-ти ноември, когато ни е премиерата, отново има същите твърдения (смее се). Всъщност, в началото на  „13-ти август“ се известява годината на действията (2001 г). Изборът ми за „Среднощно слънце“ беше продиктуван от желанието ми да се върнем към онези безгрижни лета с ходене на село, събирането на компании. Това безметежно време, когато нямаше телефони и затова повече си комуникирахме. Изпитвам сантимент към тези времена – да, спомням си и трудностите, през които преминавахме, но от една страна не бяхме толкова обременени тогава. Но те отминаха – порастнахме, станахме по-угрижени, по-отчуждени и паднаха розовите очила, през които всички сме гледали в късните си тийнейдърски години. Както споделих и по повод „Да правиш любов“, нашите детски игри много се различаваха от сегашните – нямахме таблети, социални мрежи, не си гледахме в екраните, а се гледахме в очите. Силно се надявам децата и младежите днес да имат частица от това, което ние имахме.

„Нищо родено не може да умре“. Пребиваването в старата семейна къща дава възможност на Мартин да остане за кратко насаме със спомените си, а диктофонът му позволява да запази усещането за близост с неговата покойна баба. Moже ли човек действително да се раздели с миналото, или единственото, което се променя, е начинът, по който продължава да живее с него?

Много често се казва, че времето лекува. Понякога може и да е така, но е много относително за какво става дума. Когато е за близък човек, мисля, че няма как, просто се научаваш да живееш с това. За мен най-близкият човек, когото съм загубил, е баба ми и понякога – например по рождени дни и семейни празници, се улавям, че ме удря тъгата и имам моменти, в които ще попитам майка ми за мама Нена. Случва се да сънувам такива сънища, в които ние си общуваме и тя ме успокоява, все едно ми дава знак, че всичко е или ще бъде наред. Просто има някои загуби, които няма как да преминат, те остават част от нас, затова нищо родено не може да умре е моята вяра, че един ден, може би в друг живот, отново ще се срещнем, ще бъдем заедно. Енергията остава и я усещаме понякога – особено в определени моменти на трудности, когато се чувстваш най-сам, вярвам, че хората, които ни обичат, но не са физически с нас, бдят над нас.

Във филма границата между реалността и въображението постепенно се размива. Водата, гората и пещерата са пространства, които принадлежат едновременно на физическото измерение, но и на нещо неназовимо отвъд него. Как чрез заиграването с техните символни значения изгради митологичния пласт на „Среднощно слънце“?

Природата сама по себе си е персонаж – водата, гората, пещерата бяха част от цялата среда. Затова беше и важен подборът на кои места ще се снима. Първоначално искахме да снимаме на яз. Широка Поляна, защото атмосферата в Родопите допринася значително. С Димитър Тенев и още едно момче от екипа обикаляхме много локации, за да подберем най-подходящата. Някои от тях отпаднаха, защото язовирите бяха отводнени. Но, като цяло, природата е наравно с другите герои в този филм. Чисто символно пещерата в моите възприятия и доколкото съм запознат с психологията, може да се свърже с утробата. Също така, природата дава усещане за свобода – нещо, на което в един момент трябва да се поддадеш. Когато ме питат за какво е този филм, казвам, че това е история за инициацията на едно момче и както в класическите разкази всеки детайл от атмосферата предразполага към нея. Промяната е нещо, което ме вълнува, затова двигателят е необходимо да бъде показан.

Срещата на Мартин с митологичното момче и изхвърлянето на диктофона бележат повратен момент в преживяването на загубата. Може ли този жест да се тълкува като крачка към освобождаването от привързаността към миналото?

Да, точно това е идеята. Най-просто казано, той порастна. Много често ние заглушаваме някакви негативни случки в живота си, които са ни белязали, чрез човек, събитие, или ново призвание, така сме устроени. Така продължаваме напред, така се „ръкуваме“ с нещо друго – в случая на филма е любовният интерес. Любовта е феномен – виждал съм хора около мен, които на дадено събитие, рожден ден или просто събиране, намират любовта от пръв поглед и продължават пътя си напред заедно. Това са до една степен необясними явления, никога не се знае кой и как ще откликне.

Любопитна е творческата хронология на филмите ти – от „13-ти август“ през „Среднощно слънце“ до „Да правиш любов“. В тях се преплитат детайли, които се завръщат и придобиват нови значения.

От самото начало, създавайки „13-ти август“, нямах идея какво ще следва нататък. Заснехме го и тогава поисках още, имах тема и знаех за кого желаех да направя филм. Харесва ми това, защото сега има много комикси и истории с паралелни вселени, но винаги героят е един и същи човек в различни обстоятелства и различен период от живота му. Това е единственият филм, в който смених името Виктор – в „Среднощно слънце“ е Мартин. Те са много свързани и като теми – младежки са и изследват човек, който търси пътя си. Харесва ми, че хората могат да откриват паралели на различни нива. Животът започва, щом започнеш да правиш любов – това е нещо, което съм научил от баба ми и е написано преди реализирането на проекта „Да правиш любов“. Любовта ни освобождава и ни помага да продължим напред, когато имаме сродна душа, това ни окрилява и заглушава получените болки и травми.

*

Интервюто проведе Емма Пекова

Снимки: Венцислав Сариев, Петър Тухчиев