На 26 април 1986 г. аварията в Чернобил променя живота на милиони хора, но в България последиците от нея са съпроводени и от друго изпитание – мълчанието на властта. Докато обществото ни продължава ежедневието си без достатъчно достоверна информация за рисковете за здравето си, управляващите разполагат със сведения, до които гражданите нямат достъп, и предприемат мерки за собствената си защита.
Четиридесет години по-късно документалният филм „Хроники за неудобната истина“ се връща към тези събития, за да насочи вниманието не толкова към самата авария, колкото към случилото се в България след нея. В разговора ни с Калоян Николов (режисьор, продуцент и съсценарист) и Петър Драганов (продуцент и оператор) обсъждаме как се е родила идеята за филма, защо последиците от Чернобил все още са загнездени в обществената памет и какво разкрива тази история за отношенията между държавата и обществото. Защото въпросът не стига до това какво и колко са знаели хората тогава, а защо са били лишени от правото да разберат цялата истина.
#KINOИНТЕРВЮ С КАЛОЯН НИКОЛОВ И ПЕТЪР ДРАГАНОВ
Още със заглавието се повдига въпросът за трудното приемане на миналото. Назрял ли е моментът то да бъде осмислено открито и без ограничения?
Калоян Николов: Минали са 40 години от тогава, което не е малък период от време, затова много хора дори на предварителни прожекции ни казаха, че сме уцелили подходящия момент за осмисляне на историята. Ако беше направен пет или десет години след инцидента, времето щеше да е прекалено кратко, съответно тази гледна точка ни помага да разберем, че сме работили в правилната посока. Има много информация по темата – например всяка година на 26 април всички медии се сещат за нея и започват да говорят за Чернобил, канят експерти по телевизии. В един момент тя става много хаотична и неразбираема. Темата е обширна, сложна и голяма и съответно, когато човек потърси информация в интернет, много лесно може да се обърка.
Петър Драганов: Но пък 40 години по-късно раната не е затворена – виждаме го в лицата на хората, когато гледат филма и то най-вече у съвременниците на инцидента. Лошото е, че следващите поколения имат откъслечна информация, имат много романтични и драматургични представи за аварията и времето.
Чернобилската авария от 1986 година е не само трагедия с дългосрочни последици, но и история за информацията, която не достига до хората, когато те имат нужда от нея. Именно премълчаването е сред акцентите на „Хроники за неудобната истина“.
Калоян Николов: Във филма има един много интересен цитат – той е от открито студио на лекар от правителствената комисия, който казва, че според него ефектът на аварията се равнява на няколко кутии цигари и няколко изпити литра вино дневно. Това е казано в национален ефир и показва начина на мислене на хората, които неглижират целия проблем и до какво може да доведе той. Това, което мен ме провокира най-вече, е решението на хората от държавния апарат да не се предприемат мерки за населението, но да се вземат мерки за самите себе си, за върха на партийната система. Това лицемерие ме ангажира да разкажа тази история, защото показва как в една структура уж всички хора са равни и еднакви, но след това някои са по-равни от останалите. За съжаление, тези на върха не виждат стойността на човешкия живот под тях.
Петър Драганов: Брутално е от гледна точка на потъпкването на човека, защото и в други държави от Съветския блок се мълчи и има цензура. Но при нас е много рязка границата на лицемерие, предвид случващото се в България и съотношението народ-номенклатура. Получихме коментари от типа на „дядо ми е бил партиен секретар и не е имало такова нещо!“. Но фактът е, че ако не си от върхушката, ще понасеш какви ли не последствия, самата тя не е отговорна. За мен това е големият разрив държава-общество – тази държава и структура има за цел да ръководи и да пази. В случая ние оставаме на абсолютен самотек и в неведение.
При създаването на документален филм за събития отпреди десетилетия работата с архиви, документи и лични свидетелства е от съществено значение, особено когато става въпрос за информация, която не е била публично достъпна, когато е била най-необходима. Как протече проучването на наличните източници и по какви критерии подбрахте материалите, включени във филма?
Калоян Николов: Беше доста трудоемък процес. Първото нещо беше да си изградим структурата и да преценим как хронологично да наложим разказа – коя тема след коя тема да разгледаме. След това започнахме да търсим из архивите материали, за да преценим кое може и кое не може да бъде включено във филма. Но отне сериозно количество време, защото има много документи, архивни единици и лични свидетелства. Извадихме голям късмет с част от архивите, защото Любомир Минев, участник в екипа ни, е събирал материали през годините, включително е правил записи на касети от предавания по телевизията. В един момент ние имахме налично всичко събрано от него и нямаше нужда да ходим до националната телевизия и да взимаме информация от там. Дори се оказа, че някои от нещата, които той е записал, липсват в архивите на БНТ.
Петър Драганов: Направата на филма даже предизвика вътрешна дискусия в екипа за това как си пазим архивите, защото същите тези, които не са опазили народа, не са опазили и архивите си. Дори след 1989 г. Калоян потърси материали и откри, че липсват имена, данни, цели парчета информация. Оказа се, че ние имаме по-изчерпателен архив от БНТ, което не е редно.
Калоян Николов: Но не сме срещали големи спънки от гледна точка на достъпа до институциите, отидохме и поискахме разшение за достъп и до Националната библиотека, влязохме и заснехме страници на вестници. Важно е да се отбележи и помощта на професор Вацов, който ни помогна за материалите, свързани с делото. Той е проучвал темата, което също му е коствало големи усилия, и ни предостави факти, които да включим във филма. Трябва да му отдадем своите благодарности за подкрепата. В тази връзка работихме и с Ния Райчева, която е изследвала архивите от Българската телеграфна агенция. Затова намирам филма за магически – всеки човек намираше нов и нов повод тази история да бъде разказана.
След аварията в Чернобил хората в България продължават да работят, да се хранят и да водят обичайния си начин на живот, без да разполагат с достатъчно достоверна информация за радиоактивното замърсяване и рисковете за здравето им. Как от днешна гледна точка оценявате отражението на тази липса на прозрачност върху доверието на хората във властовите институции?
Калоян Николов: Това е един от моментите, в които наистина народът е изгубил доверие към държавния апарат. Тенденцията продължава и през 90-те години и до ден днешен.
Петър Драганов: Не мога да кажа, че това е първият подобен момент, но със сигурност е общонационален – събитието касае цялата държава. То се отразява независимо от партийната принадлежност, убежденията или вярата. Това не е възродителният процес, това засяга целия народ, към когото е отправено мълчание от страна на държавата, малко слухове, които, според мен, са били повод за по-голяма паника, отколкото солидна позиция на властта. Мисля, че това е еманация на проблема на този режим – обществото бива използвано като ресурс в идеологически план за постигане на лични цели, а не бива закриляно. Сега, десетилетия по-късно, можем да кажем, че разтворената пропаст между държава и нация ще бъде много трудно затворена, тъй като ние исторически не сме излекували раните си, не сме го обсъдили обществено и не сме приели единна позиция. Все още има милеене по отминалия режим, но във филма ясно е представена липсата на демокрация и общата информираност.
През 2020 година, по време на пандемията от COVID-19, обществото отново се изправи пред необходимостта да се довери на информацията и решенията на институциите в условията на криза. Откривате ли паралели между двата периода по отношение на предприетите в България мерки и отражението им върху обществото?
Калоян Николов: Наблюдаваше се другата крайност – наличие на твърде много информация и до голяма степен дезинформация. Нещо много важно, дори за ваксинирането например – излязоха и казаха, че това трябва да бъде направено, ако хората желаят да са част от обществото. Оттук нататък всеки член на държавата имаше възможността да вземе решение индивидуално дали да го прави, или пък не. Разликата е, че сега няма кого да обвиниш, че не си се ваксинирал, че не си предприел действие.
Петър Драганов: Паралелът, който аз откривам, е свързан с това, което каза полк. Йорданов – има хора, които говорят пълни глупости на МС, вкл. в лицето на Шиндеров, а той е главен санитарен инспектор на Народна Република България. Виждаме как една „говореща глава“ по телевизията трябва да направи правилната преценка за народа, но е излъгала откровено. Получихме коментари от наши зрители, които признават, че имат роднини, които са били заблуждавани. При положение че сме преживели този безнаказан абсурд, няма как да очакваме пълно доверие от страна на обществото. 40 години по-късно не можем да убедим нашите зрители, че има поета отговорността от властта за подвеждането на българите. COVID пандемията е продължение на поведението на държава, която е неспособна да посрещне заплахата.
През 1986 г. българските журналисти работят в условията на строг информационен контрол, който ограничава възможността им да изпълняват пълноценно професионалния си дълг. Според Вас къде минава границата между подчинението на идеологическия натиск и отговорността на медиите да защитават обществения интерес?
Калоян Николов: Имало е хора, които са се опитвали да я предоставят и това им е коствало цялата кариера. Например, Цветан Бончев е бил уволнен от Софийски университет, проф. Белоконски така и не е получил възможността да стане генерал. В медиите не са имали възможност да направят каквото и да е било – ако се пусне репортаж, който да не е одобрен от идеологията, най-вероятно би бил посрещнат с недоверие.
Петър Драганов: Събитията са в късния социализъм и това ми беше много интересно. Нашите участници във филма не са били завлечени в мазето на ДС, не са били пратени в лагери, а са били дискредитирани публично. Обяснявало се е как те не разбират нищо, подронвал се е техният авторитет. Как се прави журналистика в условията на диктатура? Ами не се прави.
Във филма прави впечатление и липсата на интерес сред младите хора към специалностите и научните направления в областта на ядрената енергетика, ядрената техника и технологии. Съзнателно ли заложихте тази тема, за да насочите вниманието на зрителите към риска от недостиг на квалифицирани специалисти и опасността да се окажем неподготвени при потенциална бъдеща ядрена авария?
Петър Драганов: Показателно е, че добрите специалисти наистина са много малко. Темата е сложна, затова Калоян имаше нужда да разбере в детайли материята, преди да започнем да правим филма. Обясняваше ни се на достъпен език, но затова бе и ролята на Георги Ненов под формата на разказвач, който да запознае зрителите с необходимата информация.
В началото на октомври представихте „Хроники за неудобната истина“ пред публика в Козлодуй, Русе, Хасково, Стара Загора, Пловдив, Варна и София. Каква бе обратната връзка, която получихте от зрителите?
Калоян Николов: Започнахме турнето си в Козлодуй, защото е атомната и енергийна столица на България. Тяхното мнение като зрители ни беше изключително важно, успяхме да напълним залата, имаше коло 400 човека в Дом на енергетиката. В останалите градове също се радвахме на активно присъствие, дори в Стара Загора и Русе направихме по две прожекции, защото имаше голям интерес. След тях проведохме и дискусии – представяхме екипа и отговаряхме на въпроси от публиката. Някои от тях бяха с продължителност равна на тази на филма. Много добра обратна връзка, самата тема отваря възможност за разговор с хората и споделяне на тяхната гледна точка.
Турнето беше изключително вълнуващо, когато стигнахме до Варна, имаше 800 човека, там също направихме дискусия, въпреки че условията не го позволяваха. Като гранд финал беше зала 1 на НДК – поканихме хората, на които взехме интервюта за филма. Зрителите останаха до самия край и аплодираха излизащите на сцената, което за мен беше страхотен момент. Филмът ни се разпространява по всички големи и малки кина в момента. Подготвяме турне и в Европа, а по-късно планираме и в Щатите. Имаме фиксирана дата за прожекция в Лондон на 22 ноември 2026 г.
Петър Драганов: Турнето ни показа колко всеобхватна е темата на филма, защото се включваха всякакви хора с различни истории, имахме учители, които бяха довели учениците си в залата. Виждахме хора на различни възрасти – едните, които биват върнати към болезнени спомени, и младите, които са стъписани от тежестта на свидетелските разкази. Хубаво е българската общност и зад граница да го види на кино, а, надяваме се, след това и в още по-достъпен формат.
*
Интервюто проведе Емма Пекова
Снимки: KinoBox Bulgaria – Симона Евстатиева, Хроники за Неудобната Истина
