Еволюцията на красивите русалки в кино историята е значителна, но побрана в малък участък от време, в който преминахме през различните лица и коси на различните дами с опашки. „Плясък“ с Том Ханкс и русалката Дарил Хана от 1984 г., която се озовава в Америка и научава английски благодарение на телевизията за един ден, е приказка за любовта и нейните безширни граници. Само пет години по-късно Джон Мъскър и Рон Клемънтс създават образа на „Малката русалка“, който ще накара всички да повярват в красотата на океана и неговите обитатели, надбягващи се с вълните на Балтийско или Северно море. През 1999 г. актьорът Чез Старбък от „Тринадесетата година“ пък ще се превърне в първия русал на малкия екран.

И трите филма, създадени преди началото на новото хилядолетие, са дело на компанията Дисни, поне в своето ядро. „Плясък“ е първият проект на Тъчстоун Пикчърс, дъщерна компания на Дисни, която цели да предостави теми за по-големите зрители извън рамките на анимацията.

Нататък екранната история продължава с „Аквамарин“, китайската продукция „Русалка“, „Карибски пирати“, тийн хита „H2O“, че дори можем да видим една злокобна, блещукаща опашка в гениалния „Фарът“ на Робърт Егърс в лицето на Валерия Караман.

Бърза ретроспекция към далечната 1989 г.

Причината Дисни да съживи образа, създаден от Ханс Кристиян Андерсен, по такъв прекрасен начин се корени във фантастичното режисьорско дуо Джон Мъскър и Рон Клемънтс. Досущ като морската вещица Урсула, те слагат в котела на своята анимация няколко съставки: любов към приказки и митологични разкази, привързаност към подводния свят (с големи впечатления от документите на Жак-Ив Кусто по време на своите експедиции), възхищение към Хауърд Ашман, който ще оформи героите музикално и дори визуално и ще даде своя глас на оригиналния Себастиян. Едва тогава ще се появи Ариел, един от най-обичаните протагонисти в 100-годишната история на магическата компания.

Обратно към 2023 г.

Причината Роб Маршал да върне Ариел на големия екран не е просто в продължаването на тенденцията на компанията да произвежда live-action преработки на своите класики, които и публика, и критика преглъща ежегодно, но уклончиво в кината. Маршал не крие страстта си към мюзикъла, както виждаме в неговите „Чикаго“, „Вдън горите“ и „Мери Попинс се завръща“. В „Малката русалка“ са добавени и нови музикални изпълнения, защото режисьорът иска да осъвремени историята и да я облече в нова аудио-визуална интерпретация. Роб Маршал също обожава подводния свят – искал е да създаде реалистичен и завладяващ mise-en-scène под морето, като използва комбинацията от практични ефекти, миниатюри и CGI. В свое интервю той споделя, че е повлиян от документални филми като „Синята планета“ и „Планетата Земя“, а не от блокбъстъри като „Аватар“ или „Аквамен“, в които водата е водещ елемент.

Малката русалка

Дори Маршал да е искал да направи класическата приказка част от съвремието, вярвам, че има причина те да започват с „Имало едно време в едно далечно царство…“, разграничавайки двата свята. Хали Бейли като Ариел е по-еманципиран и по-силен образ, и ѝ е подарено заключението, което вековната еволюция на Дисни е постигнало – накрая протагонистът трябва сам да победи.

Ариел вече не е захласнатото по човеците момиче, тя се превръща в наблюдателна, изобретателна, лишена от сатиризиращи я сцени жена, която ще направи всичко в името на любовта. Ще надхитри акула, ще се спомни това, което даже не помни, ще вземе ролята на Ерик в епичната битка, която Джон Мъскър и Рон Клемънтс представят по друг начин. Защото жената днес не може да бъде посочена като момиче, което чака да бъде спасено от някого – Роб Маршал знае това.

Адаптацията полага усилия да поправи пропуските, които през годините зрителите са сочили като сценарни дупки. „Ариел се подписа на договора, но можеше спокойно да обясни на Ерик, че тя го е спасила“ се превръща в „сега Ариел ще се подпише, като откъсне люспа от опашката си и я превърне в кръвен договор.“ По идентичен начин за сцената в лодката, в която Себастиян изпълнява подканващата към любов песен, зрителите бяха посочили, че Ерик се взира в Ариел прекалено дълго. Няма проблем, Маршал решава, че Ерик сега ще покаже звездите на момичето и ще разбере сам как се казва то.

Макар 50-те минути над оригиналното времетраене да схващат тялото, неподвижно в седалките на киното, Маршал е искал да развие повече своите герои. Знаем за Ерик детайли, които не знаехме преди. Но се опасявам, че неговото положително развитие на героите спира дотук и това, което следва, са обилно количество клишета и странни характеристики. Визуализациите настрана, ако се прави live-action филм, не се очаква ракът да не изглежда като рак. Но не мога да разбера как на един от най-смразяващите детската психика злодеи е заложен нов, по-комичен и драстично по-незастрашителен вид. Мелиса Маккарти е бил най-нелогичният избор, имайки предвид какво страшилище беше дори само гласът на Пат Карол (Нели Монеджикова също беше уникална в дублажа на анимацията). На Скатъл пък са отнели онази хумористична персона, която ме караше да превивам корем от смях. Сега са заложили на Акуафина, която рапира и не знае какво става нито в света на Ариел, нито в нашия собствен.

Наречете го сантимент, но според мен основната причина, поради която публиката прие толкова остро промените в адаптацията на „Малката русалка“, не беше подбудена от расизъм. Беше просто акт на недоволство срещу посягането на един любим герой. Същото отрицателно мнение щеше да се появи, ако Ариел беше с руса коса или Флаундър беше медуза. Не става въпрос за цвят, а за чиста проба носталгия. Дисни спечели симпатиите на зрителите със своите „Енканто“, „Коко“, „Мулан“ и още множество заглавия в километричен списък – всички те с раси, култури и традиции, далечни от западните. Така че, вярвам, цветът на кожата е най-малкият проблем. Майсторството на разказвача, близостта до героите и симпатиите, които филмът трябва да създаде – всичко това липсва и няма как да бъде прието охотно. Съвременните младежи ще харесат филма заради участието на Хали Бейли и Мелиса Маккарти, при положение че ги гледат постоянно в социалните мрежи или по комедиите. Но ако се върнат към класическата анимация, те ще разберат, че емоцията, която е уловена там и която приковава зрителя на дъното на океана с притаен дъх, тук няма да я намерят. Ако ще да е на 2D, субтитриран, дублиран, 3D или IMAX3D.

В адаптацията морето, цветно и обширно, се превръща в сенчесто и недотам приветливо място – просто такава е истинската вода. Оркестрите от риби, морски котки и всякакви чудновати създания сега отсъстват. Виждаме посланията за приемственост и красотата в разнообразието, но не виждаме магията. Същата магия, която беше сътворена с толкова любов през 1989 г., не успява да бъде пресъздадена от Дисни три десетилетия по-късно. Защото не всичко трябва да има своя по-реалистичен двойник. А ако пък случайно искаме повече от Ариел, има още две части от нейния красив свят, в който да се потопим.

„Малката русалка“ все пак остава еталон за желанието на човека да преоткрива нови хоризонти и да надскочи своята сянка, дори на цената на нещо скъпо. Джон Мъскър, Рон Клемънтс и Роб Маршал акцентират върху това. И ако отидете на кино непредубедени, ще забележите малките детайли – сълзата на никога плачещата русалка и нейния баща, естетиката на водата и любовния съюз между два воюващи свята. В крайна сметка детето в нас или детето на съседния стол в киното трябва да го изгледа и да си каже „Значи мога да постигна всичко!“.

____

Изглежда 2023 г. е годината, в която светът ще си припомня митологичните създания, които Колумб е дръзнал да опровергава в своите дневници. Освен че адаптацията на „Малката русалка“ на Роб Маршъл е вече на големия екран, съвсем скоро можем да гледаме битката между Кракен тийнейджърката и далеч не толкова симпатичната русалка в новото заглавие на DreamWorks – „Руби Гилман: Тийн кракен“.

Всички материали на Симеон Александър можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филмс, Yahoo, ScreenRant