След седем години без филм на голям екран „Междузвездни войни“ най-накрая се завръща в киносалоните. И логично – очакванията към „The Mandalorian and Grogu“ са огромни. Феновете искат ново приключение с двама от най-обичаните герои в модерната ера на Star Wars. Корпоративните шефове искат друго – метрики в зелено. Доларово зелено.

За съжаление, „Мандалорецът и Грогу“ страда от голямата болест, обхванала този франчайз през последните години – страхът да избере какво точно иска да бъде. Да обслужи ли старата фенбаза, която вече е пораснала и иска по-мрачни и по- зрели истории? Или да зарибява новите фенове, част от които още са на възраст за плюшени играчки? И въпреки тази прокоба филмът всъщност е доста приличен. Определено си заслужава двата часа в салона. Но също така е и поредното доказателство, че Star Wars продължава да бяга от собствения си потенциал.

Историята е клиширана, но това никога не е бил проблемът

Империята вече е разгромена, Новата република се опитва да си стъпи на краката, но понеже ѝ липсва военна мощ, разчита на ловци на глави и различни полулегални герои. Такъв е нашият главен герой – Дин Джарин, по-известен като Мандалореца, и неговият „син“ Грогу от расата на Йода. Двамата се впускат в поредната позната Star Wars история – Хътяни, имперски офицери, мафиотски босове и поредната мисия, която трябва да спаси някого.

Да, историята не е блестяща. Но нека да не се лъжем – в нито една част на „Междузвездни войни“ тя не е била истинската сила на франчайза. Проблемът е друг. Филмът постоянно те кара да си задаваш един въпрос: „Това ли измислихте? Наистина ли?“ И тук поглеждаме с леко повдигната вежда към Джон Фавро и Дейв Филони.

Педро Паскал започва да втръсва

Педро Паскал е навсякъде. Буквално навсякъде. Гледахме го къде ли не през последните години и това вече започва да тежи. За щастие, докато е с шлема, всичко е наред. А хвала на сценариста и режисьора, че са му отделили сравнително малко време без него – преживява се. Истината е, че филмът е най-добър тогава, когато фокусът не е върху Паскал, а върху Грогу.

Малката зелена фигура отново се оказва сърцето на продукцията и именно около нея лентата започва да придобива емоция и чар. И все пак, Паскал продължава да се справя добре в ролята, така както го правеше и в сериала „Мандалорецът“. Просто тук няма кой да го засенчи. При отсъствието на Бо-Катан Крийз филма на практика се превръща в двучасов моноспектакъл на Педро Паскал.

Филмът не знае за кого е

Това е големият проблем на „Мандалорецът и Грогу“. За деца ли е? За възрастни ли е? И той самият не знае. От една страна, има динамични и приятно заснети бойни сцени. Мандо се бие, стреля, използва бронята си както трябва и за момент започваш да виждаш наченки на интергалактически „Джон Уик“. И точно тогава филмът рязко натиска спирачката. Няма риск. Няма тежест. Няма и капка кръв. Вероятно ще кажете: „Винаги е било така“. Да, но може би е време да не бъде.

Star Wars отчаяно има нужда от разделение – истории за младите фенове и истории за старите. Защото в момента Disney постоянно се опитват да угодят на всички и накрая не угаждат напълно на никого. И въпреки това… двете деца, които бяха с баща си в салона, изглеждаха доволни. Та кой съм аз тогава да искам кръв и зрелище?

Най-интересната тема във филма остава недоразвита

„Мандалорецът и Грогу“ почти успява да се превърне в истинска история за бащинство. И това е най-голямото му пропуснато попадение. След средата на филма започва да се оформя идея, че отношенията между Мандо и Грогу могат да бъдат нещо повече от сладка динамика между голям корав тип и малък зелен герой. Филмът почти започва да говори за това какво всъщност означава да бъдеш баща. Не биологично. А морално. Да си баща като избор. Като компромис. Като поредица от решения, в които поставяш някой друг пред себе си. И точно когато лентата започне да става интересна, тя отново бяга от собствената си идея. Темата остава недоразвита и изоставена някъде между екшъна и задължителната доза франчайзова безопасност.

Финалът е най-слабата част на филма. Личи си как сценарият бърза да отметне всички сюжетни линии в рамките на двата часа. Финалната битка е антиклимактична и по никакъв начин не те напряга. Има цели персонажи, хвърлени в историята, за които не получаваме почти никаква информация. Усещането е сякаш си изкачвал планински връх, а накрая гледката са само облаци.

Star Wars има нужда от своя Top Gun

И все пак филмът има една наистина страхотна страна – милитаристичната естетика на Новата република. Кадрите от базите, пилотите и въздушните битки носят много силен Top Gun вайб и честно казано – това е може би най-свежото усещане, което Star Wars е предлагал от години. Имаше маневри с високо претоварване, конденз и усещане за реална скорост. Именно тук франчайзът трябва да рискува. Дайте ни нещо като „Топ Гън“, „Взвод“ или „Апокалипсис сега“, но с X-Wing-и, бластери и канонерки. Това вече би било истински интересно.

„Мандалорецът и Грогу“ няма да остане сред най-запомнящите се Star Wars филми. Той не блести с нищо, не рискува достатъчно и твърде често избира безопасното пред смелото. Но въпреки това е забавен. Филмът работи отлично като петъчно вечерно кино – умерена доза фенщина, приятен екшън и достатъчно визуално удоволствие, за да си струва билетът. Проблемът е, че под цялата тази безопасност се криеше потенциал за нещо много по-силно.

*

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм България