В края на месец май – преходният момент между една своенравна и неуверена, дъждовна пролет и изпепеляващото лято, което ни предстои, след като буболечките и бръмбарите са се наизлюпили и извират от все още мократа пръст, а невинността на детството се преобразува в неосъзната нужда – реших, че е време за нещо нездраво и пъплещо под кожата ми, нещо дълго и протяжно, нещо, което е филм, но не съвсем. Нещо, което ме кара да се чувствам по равни части жив и омърсен, всеки път, когато го гледам. Нещо потно, влажно, горещо, секретиращо, първично и неправилно. Това нещо се нарича ‘Отворени рани’ (2018) – минисериал за убийства на идентичност и убийства на деца, представляващ осем часа на най-добрата телевизия, която ще гледате от много време насам. Само не го поглъщайте наведнъж, защото ще го повърнете – предупредени сте.

Началната сцена на ‘Отворени рани’ е полузабравен спомен от тежко, знойно лято; ленив сън посред бял ден; прошепната тайна между две сестри; забранени неща, извършени безнаказано от деца; накъдрена от маранята, мудно движеща се снимка на избелял, замръзнал във времето град. Тя е невинна и нередна едновременно. Което я превръща в перверзна. Тя е толкова вълнуваща за мен на сетивно, подсъзнателно ниво, че ме хипнотизира всеки следващ път, в който я гледам, заради всичко, което успява да улови в образи и звуци и което думите ни никога не биха могли. Опасността и свободата на детството, както и неговата извратеност, неосъзната в тогавашния миг, но години по-късно припомнена и преобразувана в мисли, вкусове, разбирания, предпочитания и травми. Всичко започва тогава, просто още сме прекалено малки, за да го осъзнаем…

Болестта на жените (Камил)

Болка. Светлина. Звук. Сутрин… но всъщност почти следобед. Главоболие, гадене, отслабнали, изтръпнали крайници, някои дори не работят въобще, изстърган стомах, който се самоизяжда. Бил съм там много пъти и сега съм там с Камил Прийкър (една чуплива и великолепна Ейми Адамс) – главният персонаж, през чиито почти незабележимо отчаяни, насила изпразнени от съдържание, напълно самотни очи ще станем свидетели на тази история. И тя, подобно на нас, зрителите, няма представа какво точно ѝ е, от какво точно е болна. Зародишът на болестта ѝ е някъде в миналото ѝ, в мястото и средата, в които е израснала, но и в нещо друго, което предопределя до голяма степен това минало – в нейния пол.

Естествено, мъж никога не би могъл да разбере истински какво точно разболява една жена, колкото и да наблюдава отстрани почти ефимерния процес на това съсипване. Според хапливата и брилянтна авторка на романа ‘Отворени рани’, Джилиън Флин, времето някак си естествено скапва и амортизира повече тях, отколкото нас. Което оставя повечето от нас да гледаме как бабите, майките и съпругите ни постепенно отказват да функционират, част по изтъркана част, докато в един момент просто… не спрат. По-умните от нас ще се изтормозят и ще потърсят причината; по-чувствителните от нас ще страдат и ще потърсят начин да дадат утеха… но повечето от нас, които са всички останали, ще се зачудят лениво и после ще продължат да живеят в същия свят, който е разболял тези жени първоначално. Този непроменен, непоклатим, хилядолетен свят. Камил не знае как да се справи с тази истина и как да поправи тази реалност – затова е и болна, а лекарството ѝ, както обикновено се случва в такива моменти, са пълни бутилки и остри предмети.

Наследството на болестта (Адора)

Всяка жена в семейството на Камил преди нея е била болна от нещо, но дали всяка жена от семейството ѝ след нея ще е, зависи изцяло от нея или поне така би трябвало да е. Истината никога не е толкова проста, точно както цикълът на поколенческа травма и наследствена ‘болест’ не е толкова прост. Ако беше, щяхме да сме се измъкнали от него преди стотици години. Олицетворението на това състояние на покварена, нездрава кръв не е просто един или друг конкретен човек от кръвната линия, изгубен някъде назад по нея; не, този аватар се преражда отново и отново, за всяко ново поколение на рода, преобразува се и видоизменя формата си, но не и ценностната система, която го движи – да контролира и наранява. А настоящата форма на това създание, за съжаление на Камил, е нейната майка Адора (Патриша Кларксън, която ще обожавате да мразите от първия миг, в който я зърнете).

Като извратена шега, името на Адора (което значи ‘обожание’) е обратното на това, което тази жена олицетворява, и нейната неприязън към най-различната и възрастна от трите ѝ дъщери витае като зараза над целия сериал и движи всяко решение, което Камил взима в хода му. Старата логика, че или се превръщаме в родителите си, или в точната им противоположност, важи с пълна сила и за двете жени. Докато Камил отчаяно се опитва да избяга от всичко, което Адора представлява, Адора е наследила от не по-малко отвратителната си майка Джоя всичко, което неволно ѝ е преподала. От нейните осакатени майчински опити произлизат една мъртва дъщеря, наречена Мариан, почти непоправимо счупената Камил и последният ѝ неуспешен експеримент – нестабилната и манипулативна Ама (Елиза Сканлън).

Болни малки момиченца (Ама)

Ах, Ама, Ама… твоята прелестна дисфункционалност е очарователно смразяваща! Едновременно най-своенравното и най-сервилно създание в света на ‘Отворени рани’, Ама води няколко обречени битки – с властната си майка; с едно близко минало, в което не е имала никакво участие; с репутацията на отвратителното си, старобогаташко семейство и с очакванията на също толкова отвратителното градче Уинд Гап от него… но най-вече тя води битка със своята собствена, преждевременно развалена душа. От крехка възраст Ама се е научила инстинктивно, че може да бъде разглезеното, крехко момиченце на мама в уюта на дома си… и същински демон по улиците на Уинд Гап – безнаказана, порочна и арогантна фурия, която да броди из града в ролята на капризната му и пренебрежителна принцеса, разполагаща както намери за добре със своите „поданици“.

Но Ама не е истински виновна за недостатъците в характера си – тази фатална амбивалентност е била част от нейната природа вече толкова години, че се е превърнала в патология и по този начин заличава всякаква възможност за развитие на каквато и да била устойчива самоличност. В резултат на това Ама се лашка между яростни крайности, непонятни и за нея, и за близките ѝ, живеещи колкото за да я пазят, умиротворяват и да ѝ угаждат, толкова и за да повлияят, съзнателно или не, на всяко решение, което тя взима в името на илюзията за перфектното момиче, което никога не е съществувало. И това е отровата на Уинд Гап, инфектираща и разболяваща всяка слаба личност, която дръзне да се пръкне от неговата утроба…

Болни места и болни мисли (Уинд Гап)

Идеята за разболяно от травмиращите събития, които са го родили и/или на които е било свидетел място далеч не е нова, но винаги е била изключително вълнуваща за мен. Обикновено запазена за призрачни истории, тази езотерична или просто суеверна концепция предоставя огромно изобилие от възможности, и ‘Отворени рани’ се възползва изцяло от нея. Клише е да кажем, че градът е отделен персонаж, но повечето клишета са клишета, защото са верни. Без естетиката и атмосферата на Уинд Гап тази история щеше да представлява едно от две неща – чиста психологическа драма за порочния кръг, в който едно семейство се върти; или чист психологически трилър за разследването на серийни убийства. Но истинската магия на минисериала се крие именно в спойката между тези две истории – усещането от обстановката, в която се случват.

Неравният пулс и хрипкавите издихания на този потен, изгнил, тежко нагримиран, но осеян с язви и гангрени под мазилката, гладен за внимание и човешки души град, заразява всяка една сцена. И независимо дали говорим за физическия град, или за града като обществото, изродило се в резултат на мястото, което е принудено да обитава, Уинд Гап е абсолютен кошмар, намазан до ушите с червила, пудри и спирали, облякъл най-крещящата си рокля и дефилиращ истерично пред отвратените ни погледи. Като всяка южняшка готика, ‘Опасни рани’ постоянно посяга към гротеската, основно за характеризирането на своите персонажи, до един разболени от чернилката на собствените си съзнания, но прибягва до естетиката на готическото само за най-интензивните си моменти. И това го прави много по-ефективен от почти всеки хорър филм – той просто влиза под кожата ти и стои там в продължение на месеци.

Езикът на болестта

Но как да предадеш всичко това, цялата тази изливаща се през поколенията канална гадост и нечистотия, тази травма и зараза и морална нищета по начин, по който зрителят не просто да стане свидетел на нея, а да я почувства на физическо и сетивно ниво? Тук се намесва последната и най-ключова магическа способност на режисьора Жан-Марк Вале и сценаристката Марти Ноксън, работещи плашещо добре със своите двама оператори и четирима монтажисти – тяхното абсолютно и напълно синхронизирано отдаване на концепцията за субективизъм и емоционално, а не интелектуално разказване на всеки елемент от историята. Защото почти всеки един образ, който виждаме в хода на историята на ‘Отворени рани’, е видян през очите на Камил.

Начинът, по който камерата се движи, воайорска и търсеща, дебнеща да улови забраненото и интимното; начинът, по който кадрите прескачат един в друг, понякога нелогично повтарящи се отново и отново, като натрапчива мисъл, която не напуска съзнанието ни, а понякога – различни, когато би трябвало да са същите, подобно на видоизменен от времето и гледната ни точка спомен; начинът, по който звуци са привидно произволно и неестествено усилени или заглушени, а музиката изниква в съзнанието ни, извикана желано или нежелано – всичко това е и начинът, по който един болен и наранен ум работи, по който преживява и се справя с травмата отново и отново, когато нещо я провокира – досущ като самата Камил.

Няма нищо повече за казване. Всичко е на екрана, всяка улика от миналото, всяка загадка от настоящето – всичко в тази история е изпипано до съвършенство, за максимум ефект и максимум шок. Всяко ново гледане (това, последното, ми беше четвърто за шест години) разкрива още и още от този богат, вреден, хипнотизиращ свят, който ‘Отворени рани’ е създал. И всяко ново гледане разболява още малко и пуска още малко кръв. Но това е и целият смисъл на раната – да си я нанесеш, за да можеш после да се погрижиш за нея и да зарасне… до следващия път.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, Time