„Рибена кост“ на режисьора Драгомир Шолев вече плува из киноморето в България на големите екрани, а историята ни клатушка от едната палуба на сантименталността до другата.

Ако отидете на кино, Шолев ще ви отведе на брега на морето, където ще ви чака делфин. Около изстудялото му тяло човешките съдби ще започнат да се редуват в наниз от различни герои, различни съдби, споделящи една черта – до един са станали свидетели на убийство, за което никой не знае какво да направи.

Признавам, че отдавна не бях гледал български филм с толкова ясна и прецизна камера. Операторът Ненад Бороевич е постигнал магичната комбинация на визуалното послание – липсват характерните нестабилни, дразнещи кадри, липсва онази безплътност на цветовете. Всичко е в баланс и зрителят категорично ще го забележи и надявам се, оцени.

В ролите срещаме Деян Донков, който се противопоставя със своя тих, но непримирил се образ срещу абсурдизма в българската администрация и манталитета, който с поколенията се е настанил пезпардонно и няма намерение да си тръгва. Непосредствено преди и след Донков се появяват Сузи Радичкова, Валентин Андреев – Рафе, Мариана Антонова, Георги Налджиев, Глория Петкова, Мария Суфиева и още цял един богат състав от талантливи артисти, които пренасят зрителя в сърцето на историята.

В „Рибена кост“ ще откриете комедийност, напрежение, упрек, отдъхване и тъга. Но всичко това ще бъде къде покрито с философия, къде с красив сценарий и трудни диалози. Динамиката почти не напуска филма, постоянното преплитане на рибаря, администрацията, полицаите, плажуващите, студентите и куп други образи създава един темпоритъм, който отвежда до финалните надписи и очакването за продължение.

„Рибена кост“ е едно вдъхновяващо мокументари за съвременния българин. На привичките, които и до днес наблюдаваме, на всичко, върху което сме поставили неотлепим етикет „досадно“ и „балканско“. Обаче като рамка на това нещо стои красотата, старостта, прошката и спомените за един хубав, макар и облепен с българщина, живот.

Филмът за мен е претендент за едно от най-силните заглавия между българските ленти, които изгледах тази година. И напълно заслужено е взел наградата на СБФД за най-добър филм и награда на миналогодишното издание на „Златна роза“ за операторско майсторство. Предстои да четем и слушаме за последвалите отличия на филма, но най-важната награда – тази на публиката – вярвам, че вече я е спечелил.