Спомням си колко много очаквания се зародиха в мен в деня, в който изгледах първия трейлър на „Наполеон“ на Сър Ридли Скот. Спомням си, че една част от мен дори отиде по-далеч и си позволи да мисли, че това ще е следващият „Гладиатор“ (2000), че това ще е магнум опусът на именития режисьор и продуцент. Тези мои очаквания растяха експоненциално с всяка нова информация за филма, при вида на Хоакин Финикс в ролята на Бонапарт, с всяко откъсче от батална сцена. Своеобразната кулминация на това вълнение беше момента, в който из филмовите сайтове се появи слухът, че режисьорската версия на този епос ще бъде 4 часа. Любителят на историята в мен ликуваше пред възможността да види 4-часова екранизация за една от най-противоречивите личности в световната история – тиранин за едни, обединител на Европа и велик пълководец за други.

За капак на всичко, в живота на Наполеон Бонапарт има всичко, на което най-добрите филми на Ридли Скот залагат – монументални батални сцени в стила на военния му шедьовър „Блек Хоук” (2001), невероятна историческа основа, каквато „Небесно царство” (2005) ни предлага, и страхотен актьор в главната роля – Хоакин Финикс, отново в ролята на император, подобно на брилянтия му злодей Комод в „Гладиатор”. Единственото, което оставаше, за да е сигурен успехът, бе добър сценарий, а той вече почти е написан в аналите на историята. Ерата на Наполеон сама по себе си е много плодотворна за киното – тя ни дала филми от типа на любимия ми „Господар и Командир: Далечният край на света” (2003), който макар и недооценен е страхотен приключенски филм, историческата драма „Ватерло” (1970) с Орсън Уелс, „Дуелистите” (1977), чийто режисьор отново е Ридли Скот, „Аустерлиц” (1960) и множеството адаптации на класическия роман „Война и мир”. След всичко това беше време за един достоен филм за фигурата в центъра на тази турбулентна епоха.

Пропуските в сценария на Скарпа

За да разберем дали „Наполеон“ ще бъде шедьовър, или ще остане в историята на киното като поредния посредствен и средностатистически филм, трябва първо да разгърнем страниците на сценария. Негов автор е Дейвид Скарпа, който в моето съзнание е свързан с „Последният замък“ (2001) – един нелош филм, но лесно забравящ се трилър за военен затвор, и „Денят, в който Земята спря“ (2008) – един от най-големите филмови провали не само на Киану Рийвс, а и на всички замесени във филма, който заслужено е изпаднал в забвение. Тук е моментът, в който първоначалната ми еуфория беше заменена от студен прагматизъм и тревога в творческия потенциал на Скарпа. За съжаление, тази тревога е оправдана. Това, което виждаме навсякъде в сценария в „Наполеон“, е залък, който писателят не е могъл да преглътне. От Обсадата на Тулон през 1793 г. до смъртта на великия Император през 1821 г. на остров Св. Елена – това са цели двадесет и една години, изпълнени със събития – непосилно е да побереш всичко това в два часа и половина; трудно, но не и невъзможно би било да ги събереш в 4 часа, ако си много талантлив. И в двата случая сценарият неминуемо ще галопира и в процеса ще трябва да се сблъска с не един и два трудни избора – какво да махнеш и какво да оставиш? Как да намериш баланс между това текстът ти да не е просто един военен филм, но и да не се превърне в скучна любовна драма за връзката между Жозефин и Бонапарт?

Видимо от крайния резултат, Скарпа не се е справил с нелеката си задача и освен от множество исторически неточности, за които няма да говорим твърде обширно, има изпуснати цели части от живота и делото на Бонапарт, които са основополагащи, за да разберем защо е бил сравняван с Цезар в родината му Франция и как едва ли не достига до божествен статус. Изцяло липсва италианската му кампания, тази в Египет е съвсем бегло засегната и то – в изцяло различен ракурс от основния. Изведнъж от прост бригаден генерал Наполеон се превръща във френска супер свезда, а зрителят е оставен да запълни празнините в историята сам. Дейвид Скарпа изцяло загърбва Наполеон политика, което е един цял аспект от личността на Бонапарт, която оставя своя отпечатък в бъдещите столетия на Европейския континент. Съвсем бегло са засегнати въпросите за последицита от руската му кампания, как тя се отразява на личността му, на егото и на възприятията му за света. Филмът препуска, за да завърши неумело с битката при Ватерло и абсолютно равната емоционална линия, която имаме по време на сражението и след него. Не знам дали в този сценарий Скарпа е показал своето собствено разбиране за личността на Наполеон, но със сигурност образът е осакатен и представен изключително странно и дори бих казал – некачествено.

Пропуските в режисурата на Скот

Стъпвайки на този материал, на филмовата „сцена“ влиза Сър Ридли Скот. След първоначалната еуфория и след огромната надежда, че това ще е един епичен филм, дойде отрезвяващият шамар на реалността. Скот е брилянтен режисьор, ако сценарият му е на висота. Сам по себе си той никога не е можел да спаси един филм, чиято текстова основа е зле, но почти винаги е можел да направи от него шедьовър, ако сценарият е класен. В „Наполеон“ Ридли остава верен на тази си максима. Видимо и от тази лента, той знае как да снима батални сцени с огромен творчески размах, с невиждани мащаб и качество. Още от първата битка – обсадата на Тулон – виждаме, че в бойните сцени Скот се чувства изцяло в свои води. Всеки детайл е изпипан – хорографията на бойните сцени, ефектите, виковете, които създават неповторимото усещане едновременно за хаос и дисциплина – няма основание да посочим критично с пръст към режисурата му. Битката при Аустерлиц е кинематографична перла, която ще намери място в короната на Ридли Скот. Брилянтното съчетаване на кадри от бойните редици, замъглени от дима на мускети и оръдия, преливат в кадри от дрон от птичи поглед. Умението му е затвърдено от огромните кавалерийски атаки при битката на Ватерло,  напомняйки ни за епичната откриваща сцена на „Гладиатор“ (2000).

В абсолютен контраст на това са сцените, в които има интеракция между актьори, които играят роли, а не са част от масовката. В режисурата на Скот в тези сцени няма нищо от емоцията, която ни разтърсва в неговите класически филми. Темпото на филма е съсипано от сцените между Бонапарт и Жозефин, които сякаш са съшити с бели конци, просто защото без тях не може. Усещането е, че този филм е лишен от кулминация и най-интерсните моменти са онези, в които Наполеон командва. Може би това е неразбраният начин да се наблегне на факта, че Бонапарт е преди всичко пълководец, а не мъж и любим, но определено се усеща, че нещо куца и е тромаво, че режисурата не е грациозна, а по-скоро – спъната. Далеч по-тъжното е, че Ридли Скот дори не е успял да ни поднесе сравнително елегантно този галоп през живота на Наполеон I – личи си къде точно липсват още 30 минути, които да разкажат определен епизод от историята, който е в пряка връзка със случващото се на екрана. За огромно мое, а вероятно и всеобщо съжаление, слабостта на сценария е воденичен камък на шията на режисурата.

Красотата между недостатъците

Но ако баталните сцени и въобще военната част на филма представлява неговия най-голям плюс, а емоционалната му, по-камерна част е най-сериозният проблем на филма, то трябва да кажем, че „Наполеон“ се справя особено добре що се касае до автентичност, костюми, музика и осветление. Не би било редно да не спомена огромното ми впечатление от това колко точно е пресъздадена епохата на Наполеон – от дрипавите френски граждани, живеещи в кръговрата на мизерията, наречен революция, през невероятно красивите униформи от периода до невероятно помпозните имперски одежди, накичени с ордени. Същевременно с това операторът Дариуш Волски, който има зад гърба си немалко големи филми – трилогията „Карибски пирати“ (2003 – 2007), „Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт“ (2007), „Марсианецът“ (2015) и др. има окото и умението да направи както батални сцени, така и камерни кадри, истински красиви и старовремски. Наистина добро впечатление прави умелото примесване на мека, естествена светлина от свещи с финото използване на изкуствени източници, за да се постигне максимално реална осветеност (каквато би имало в кралските дворци от края на 18-ти и началото на 19-ти век), без да жертва яснотата на кадъра в търсенето си на тази автентичност.

Но едно от най-големите и изненадващи достойнства на филма е неговата музика. Не особено известният композитор Мартин Фипс е отговорник за саундтрака и той върши блестящо своята работа. Очевидно за това му помага опитът, който има с епохата на Наполеон, от минисериала „Война и мир“ (2016). Подборът на музика отлично съответства на всяка една от сцените, като по този начин усилва еуфорията на Френската революция, на мрачната епика и трагедия на руската кампания, на окончателното падение след Ватерло. За пореден път се доказва, че макар музиката често да остава в периферията на киното и зрителят да не обръща ѝ сериозно внимание, тя е квинтесенциална за усещането и емоцията, която филмът се опитва да внуши.

Да стъпиш в обувките на величието

Историята на киното познава случаи, в които актьорската игра успява да спаси цялата лента, въпреки всички нейни проблеми. Тази нелека задача се пада на Хоакин Финикс, чиято предишна колаборация с Ридли Скот в „Гладиатор“ остава завинаги в историята на киното. Уви тук сякаш Финикс не успява да проникне в образа на Наполеон, не съумява да се слее в едно с великия генерал, за да представи на зрителя един незабравим персонаж, какъвто беше Комод. В свое интервю за Empire Magazine Скот казва, че две седмици преди началото на снимките с Финикс се е наложило да минат сцена по сцена през сценария, за да може актьорът да разбере какво да прави. Не може да приемаме всичко казано за чиста монета, но представянето на Хоакин Финикс определено не е на висотата, на която сме свикнали да го гледаме и това се усеща във всичките 165 минути.

Актьорската игра на Финикс на моменти пресъздава точно очакването на зрителя, който има минимален исторически познания за личността на Бонапарт и за периода, но на моменти е озадачаваща с неадекватността си, която дори на един-два момента достига до инфантилност. Проблематичността на персонажа на Финикс се задълбочава от подсъзнателните паралели с Комод. Двата образа имат множество общи черсти, множество прилики и е трудно да се разбере как в единия случай Хоакин Финикс, макар и по-млад, прави невероятна роля, докато сега, след толкова награди и предизвикателства, успява да е просто посредствен Наполеон. Дали пък това не е своеобразно проклятие, което тегне над образа на френския император, за да не може никой да съумее да се доближи до неговия образ?

Падението на „Наполеон“

Далеч по-добро екранно присъствие има Ванеса Кърби, която умело се справя със задачата да изгради образа на Жозефин. Голямата и вероятно единствената истинска любов на Наполеон. Кърби, която има опит в пресъздаването на дами от знатно потекло с бохемски и разгулен живот, принцеса Маргарет в „Короната“ (2016 – 2023), изгражда образ с развитие. От момичето, което прагматичният, дребен и не особено привлекателен Наполеон не съумява да задоволи, през Императрица, олицетворение на идеята, че зад всеки успял мъж седи една силна дама, до жената, която е съхранила любовта към този, който поставя амбицията си над нея, до сетния си дъх. Всъщност в нейната роля и изобщо в образа на Жозефин се корени основният проблем на филма – той не може да избере какво да бъде. Дали да бъде нежна история за една създадена любов, или да бъде биографичен филм за един велик исторически образ? За добро или лошо, последният монолог на Жозефин е онова, което предизвиква най-силни емоции, но прекалено късно и прекалено кратко.

Необходими ми бяха две посещения в киното, за да мога да напиша този текст. Две прожекции по-късно усещането, че този филм е просто посредствен, се затвърди, вместо да изчезне. Две прожекции по-късно дадох най-доброто от себе си, за да харесам истински „Наполеон“, но не успях. Не знам дали това е така заради личните ми пристрастия към личността на Наполеон, дали защото очаквах да има повече битки и по-истинско усещане за близост между него и Жозефин, но и двата пъти си тръгнах с усещането, че този филм ще мине, без да остави следа в мен или в киното. И ако е вярна противоречивата информация за 4-часовата режисьорска версия, се надявам, че тя ще бъде истински достойна екранизация на великия френски император и филмът ще има съдбата на „Небесно царство“, чиято режисьорска версия е изцяло различна от тази, която засега имаме възможността да гледаме.

_____

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Можете гледате „Наполеон“ на IMAX, като натиснете тук.

Снимки: IMDB, Форум Филм България