Аз, капитан: Триумфът от преследването на смелата мечта

Инстинктът е тази невидима страна от човешкия характер, която омагьосва съзнанието. Разводнява мисълта на подчинения, защото засвирва привлекателна мелодия. И тази мелодия звучи, звучи, обладава тялото и изпраща послание – бягай. Този пристъп хем на смелост, хем на наивност дава необходимото на човек да повярва в ново начертаване на бъдещето си. Какво по-привлекателно би могло да се намери, освен непознатото? Нима пустинната, бедна Африка не е красива и мистична за европееца? Нима Европа не е прозорец към необятно, чисто небе от възможности за африканеца? Затова безразсъдното бягство е в посока на надежда и съкровени желания. „Аз, капитан“ взима цялата тази надежда и съкровени желания и ѝ дава формата на Сейду – шестнайсетгодишен сенегалец, който в началото на филма не подозира каква съдба го дебне, а накрая гордо и пламенно надава вик на победител.

Аз, капитан

Дестинацията

Матео Гароне, режисьор на „Аз, капитан“, не за първи път проявява любопитство към крайния начин на живот. В „Гомор“ (2008), естеството на тази крайност беше от зависимостите, които се раждат една след друга в организираната престъпност. В новото заглавие от филмографията на италианския режисьор атмосферата и героите са с далеч по-оптимистични нагласи към света. Тяхната крайност се изразява в непоколебима вяра към щастливия финал, колкото и жестоки да са трудностите по пътя. Копнежът за Европа е по-вдъхновяващ от всеки призрачен слух за ставащото в действителност там. Рискуването на собствения живот и този на близките, ефимерната стойност на парите, гладът и жаждата, това са само поредните предизвикателства. Щом бъдат преминати, хоризонтът е кротък, климатът става различен. Затова хиляди африканци нетърпеливо очакват своя шанс да предприемат мащабното си пътуване. 

Сейду е същата част от цялото, която са тези хиляди. Момчето бива мотивирано допълнително и от братовчеда си Муса, с когото са създали честно приятелство, подчиняващо се на доверие и фантазиране относно Европа. Тази връзка е от изключително значение. През целия филм двамата се „гонят“ – ако единият има необходимост да подуши увереност и целеустременост, другият ще му я предостави в изобилие. Ако другият изпитва физическа или психическа немощ, единият едва ли не ще откъсне (метафорично) парчета от себе си, за да му направи крила, с които полетът да продължи. Матео Гароне отлично осъзнава как тези отношения крепят достоверността на филма за зрителя. Ето защо подходът му към актьорския състав е бил сходен с този на Анг Лий в „Животът на Пи“ – нека разкажем приказката по човешки начин. Без разпознаваеми лица, които да разсейват зрителя от действието. Това е причината главните роли на Сейду и Муса да се поверят на дебютанти, а пък останалата част от актьорите са също все натуршчици. 

Пътуването

Забележителните истории в киното често са умела комбинация между документалност и измислица. „Аз, капитан“ много напомня на шедьовъра на Кустурица „Циганско време“ (1988), макар и да не е докрай справедлив съдник на своите персонажи. Точно това и му попречва да е наистина специален филм. Матео Гароне не остава безразличен към средата на Сейду, но не предоставя достатъчно, за да може зрителят да симпатизира на другите бегълци по начина, по който главният герой го прави. Сантименталните сцени не трогват достатъчно силно, без изобщо да ги определям като незначителни. Напротив, те са зашеметяващо заснети. Африканският континент и неговите пустини винаги са били удоволствие за изследване от всеки кино режисьор или оператор.

Вероятно Матео Гароне е искал да постигне такъв ефект. Сейду Сар е името на актьора в главната роля и режисьорът му е поверил огромна тежест, с която обаче на вид крехкото тяло се справя по забележителен начин. „Аз, капитан“ без това свое откритие нямаше да привлече толкова погледи, защото нека не се заблуждаваме – публиката обича истории, тип „Роди се звезда“, пренесени в живота отвъд екрана. Изпълнението на Сейду Сар може да намери място точно до тези на Баркад Абди от „Капитан Филипс“ (2013) и Ялица Апарисио от „Рома“ (2018) например. Поразяваща е неговата откровеност в ролята. От началото до края зрителят откровено вярва, че Сейду Сар е това момче, което ще преодолее редица изпитания, за да постигне голямата цел, заедно с братовчеда си (Мустафа Фол също заслужава няколко добри думи). Както обясних по-горе, „Аз, капитан“ без силната връзка на Сейду-Муса, щеше да изгуби поне половината от стойността си.

Компанията

„Аз, капитан“ разказва вдъхновяваща история за триумфа в постигането на смела мечта, залагайки на реализъм и малко вълшебство. Може би твърде малко вълшебство, но пък основната част е компетентно изпълнена. Матео Гароне ангажира през цялото време зрителя и непрекъснато го провокира да подкрепя искрено сенегалското момче в прекосяването на хиляди километри вода и суша. Затова вместо да се учудите, като го видите в списъка с номинираните за Оскар за чуждоезичен филм тази година, идете и гледайте „Аз, капитан“. Надявам се сами ще се уверите, че не става въпрос за някаква претенциозна драма, а по-скоро вълнуващо приключение. Такъв тип оригинални истории, разчитащи на новоизгряващи звезди на екрана, заслужават да бъдат видени и почувствани от възможно най-много хора.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: IMDb, Киномания