Понякога се случва човек да се поддаде на неразумното желание да избяга от проблемите си – дори това да отвори вратата за нови, неочаквани тревоги. Понякога се случва човек да стисне припряно зъби и да изтърпи непоканеното, но присъстващо нещастие. Но понякога достига и границата на търпимост и онази тиха личност, която е на показ ежедневно, събира куража и казва „Стига“! Точно на един такъв персонаж трикратният носител на „Оскар“ Бо Джунхо подава ръка в новата му научнофантастична комедия.

„Мики 17“ е дистопично фантастична адаптация на романа „Мики7“ от Едуърд Аштън (oчаквайте скоро от Artline Stidos), но с модерен корейски привкус и още 10 допълнителни кинематографични смърти, които Бо Джунхо използва, за да подчертае нелепостта на неговата мисия и саможертва. Излишно кръвопролитие обаче няма – всяка смърт на общия работник Мики (Робърт Патинсън) добавя дълбочина към неговата история и характер, като кани зрителя да навлезе в строго експлоатативното му ежедневие, докато накрая не изпита откровена емпатия към него и неговите превъплъщения.

Експлоатацията като средство за оцеляване

Първият филм на Бо Джунхо след международната известност на „Паразит” ни представя професията „Заменим“ (Expendable): човек, отказал се от естествената си биология срещу заплащане, за да изпълнява смъртоносни задачи и да бъде „принтиран“ наново, когато умре. В такъв се превръща Мики, след като със своя приятел Тимо (Стивън Юн) осъзнават, че единственият начин да избягат от ръцете на дребната престъпност… е да избягат от самата планета. Това отваря възможността на Джунхо да развие един от важните мотиви на филма – класовата разделеност и класовото възползване, които са често срещани в предишните му заглавия.

Докато Тимо успява да се внедри в колониалната експедиция извън Слънчевата система като пилот, Мики ще влезе в една патетична, иронична и неудобна роля, за която смъртта нехае, а прераждането е неотменимо правило.

Смърт и комедия в ръцете на Бо Джунхо

Колонизацията на Нилфхайм е в захапката на невеж, провален политик на име Кенет Маршал (Марк Ръфало), който редом с жена си Илфа (Тони Колет) всячески търси внимание и безмерна власт. Като всеки грандомански заслепен автократ, Маршал основава поредната форма на космически фашизъм – този до болка познат на научната фантастика стереотип. Благодарение на неговата политика на безскрупулна оптимизация, която му позволява охотен живот, Мики е редуциран до вещ за научни опити.

В много интервюта Бо Джунхо обяснява своята нужда от комедия във филмите, които режисира. За него комедийният абсурд е сладкото, което му помага да преглътне горчилката на безнадеждните светове, за които разказва. Режисьорът споделя, че представянето на Робърт Патинсън, Тони Колет, Марк Ръфало и Стивън Юн са основополагащи, за да се присмее публиката на карикатурните еквиваленти на действителни архетипи.

В спектакъла от демагогия на Марк Ръфало се долавят паралели с лидер на държава от нашата действителност, който също харесва да ползва прекомерни количества бронзант и да назначава психично неуравновесени технократи. Маршал и режимът му са пример за манталитета „Failing forward“ или „неуспехът със залитане напред“ – размножителна стратегия за негодниците. Актьорската игра на Ръфало е една стъпка отвъд сприхавостта, на която видяхме, че е способен с ролята си в „Клети Създания“ на Йоргос Лантимос, но на моменти ексцентричността му се усеща пресилена.

Пунтирането на самовъзвеличаващи се лидери е в стила на Бо Джунхо, за когото тънкостите на субтекста са излишни. Неговата сатира е директна и хапеща. На зрителя не се позволява да избегне не само антикапиталистическия заряд на сценария, но и антипопулисткия му светоглед. Когато Мики 17 е поканен на възнаградителна вечеря при Маршал за заслугите си, дори пържолата, която му е сервирана, се оказва неядивен ултра-ГМО експеримент, който за малко не го убива. Прекършен от страх и болка, Мики 17 се извинява за неприятната сцена и благодари за вечерята.

Когато безскрупулно развиващата се технология се изплъзва безнаказано от ръцете на закона

Измежду примерите за безсърдечна оптимизация в близкото бъдеще на „Мики 17“ мнозина ще разпознаят техни родственици от статуквото ни днес: Незаинтересоваността на бюрократичните институции към хора в бедстващо положение; Работниците в складове на Амазон, които прекарват непосилни смени без почивка дори за тоалетна… Читателят ни е способен да навърже произволната смислова нишка, докато не достигнем до хиперболично опресивните мерки в Маршаловата колония – като например правилото за въздържане от секс в името на пестене на калории. Редом с този режим върви бастардизираната еволюция на съвременната ни реформирана църква, която в „Мики 17“ е корпорация, подкрепяща колонизацията на нови светове с чиста раса. Финалният конфликт във филма се създава, когато самозабравата на Маршал и жена му лекомислено стартират план за геноцид на местното население на планетата, макар и учените да доказват техния интелект.

В такова общество се разбира нуждата от Мики 18, който не е само абнормален,  но и прекомерно агресивен и настъпателен дубликат. Когато се почудим за отговор на нацизма, който филмът ни показва като естествена тенденция в прекършените общества, управлявани от опортюнисти, яростта на Мики 18 е намясто. Тя е нужна и на Мики 17, за да спре да позволява да бъде убиван непотребно отново и отново. Ядосай се, спри да плачеш, промени нещо и отвърни на несправедливостта.

Що се отнася до играта на Робърт Патинсън – тук той разчупва характера, познат от „Фарът“ и „Батман“ с двете версии на Мики и доказва завидната си адаптивност. Единият е мил и любезен, лесно потъпкван от себични злодеи, докато другият олицетворява агресивното самодостойнство, което чака да изври от Мики 17 с добавена доза мъжкарско бравадо. Ненапразно друга легенда на корейското кино, Парк Чанук, призовава, че Патинсън заслужава и двата Оскара за главна и поддържаща мъжка роля.

„Мики 17“ се усеща като предупредителен и назидателен текст, но не с агресивна назидателност като „Не поглеждай нагоре“ на Адам Маккей, а нещо по-непретенциозно. Точно такава задача е подобаваща за Бо Джунхо, един от модерните титани на корейското кино, известно на мнозина с дългогодишната си и вече ерудирана критика към капитализма и неоимпериализма на западния световен ред. Въпросът, както винаги, е доколко комедия е всъщност корейският стил комедия и доколко е повторно задълбаване в познати и уморени тропи като сатирата.  Адаптираният текст в края, на който Мики Барнс добива способността да се назовава с фамилията си, благодарение на общество с функционираща демокрация, върши тежката работа. Черният хумор на режисьора е пословичен и върви в ръка с адаптирания материал, но въпреки това на моменти се усеща ненужно натъртване върху сатирата чрез монтажа и музиката с един уморяващо дълъг финал.

В пейзаж от филми, претъпкани с хиперболизирани метафори за това какво означава да си човек, „Мики 17” дава един по-умерен отговор, без да парадира собственото си величие. Хуморът успява да притъпи достатъчно болезнените прилики с нашето съвремие и да ни даде надежда, че макар цялата безнадежност, все има нещо малко, за което да продължим да се борим. Преди да издребнеем обаче, „Мики 17“ е една свежа и въздействаща научна фантастика, гарантираща заслужена разходка до киното за малка доза циничен оптимизъм.

*

По ревюто работиха Алекс Александрова – Спейди и Любен Краев.

Снимки: Александра Филмс, Yahoo News, AP, The Hollywood Reporter