Алилуя! „Денят на истината“ през 2026 г. бележи 21 години от последния извънземен трилър на Стивън Спилбърг, „Война на световете“ от 2005 г. и го прави четвъртия му филм с такава тематика. Още от миналия век режисьорът е запознат направо интимно с този жанр – негови са класиките „Близки срещи от третия вид“ (1977) и „Извънземното“ (1982). Дори да нямате представа кой е Спилбърг, неговата работа е дефинирала поп културата на вашето поколение, на предишното и на следващото. А в тази редакция има няколко върли привърженика на поетични приключения по темата за извънземен контакт. 

Най-напред, за това най-ново зрелище ни подготви един много слаб и сензационен трейлър, който препоръчваме нашите себеуважаващи се зрители да не гледат. В него се забъркват несвързани, неважни за сюжета „уау“ изображения и се поднасят като реклама от жълт вестник. Според нас, самият факт, че излиза нов филм с космическа тематика от 79-годишния режисьор е много по-силен маркетинг от какъвто и да е трейлър. 

Какво е новото тук?

Стивън Спилбърг знае как да прави филми за извънземни. Това му се отдава и „Денят на истината“ определено не разочарова и дава много. От първата минута, с един от по-силните отварящи кадри, до края усещах едно леко напрежение в гръдната област, което, за радост, не беше инфаркт. По-скоро бе цялото ми същество, което се опитваше да участва активно и да се потопи в темпото на филма. 

Това е първият проект на Спилбърг, директно взет от новинарските заглавия и който представя актуални, оригинални размишления по любимата тема с извънземния контакт. Режисьорът прочита новината от Ню Йорк Таймс през 2017 г., в която Пентагона разкрива нова информация за неидентифицирани въздушни феномени (UAP, новият сленг за НЛО) заедно с разсекретени кадри от близките срещи на американски изтребители. В този смисъл, „Денят на истината“ е един реакционен сюжет за нещо, което немалка част от обществото очаква, даже копнее, да бъде разсекретено в близък момент. Филмът пристига в момент на историческо недоверие в световните правителства, особено американското. Разбира се, в днешната медийна, политическа и икономическа екосистема някак е и много вървежно да си фен на конспиративните теории, така че този филм „каца“ на една подгрята за него сцена. Заедно със Спилбърг над сценария се е трудил и Дейвид Кеп, който във филмографията си има доста впечатляващ набор от филми – „Пътят на Карлито“, последните два „Индиана Джоунс“, като особено предпоследният намира път към сърцето ми, екранизациите по Дан Браун, „Джурасик парк“ и „Мисията невъзможна“. Определено солидна основа за сценария.

На следващо място, това не е Армагедон от тип „Войната на световете“, където извънземните са сведени до варварски нашественици, които искат да ни поробят. В „Денят на истината“ Спилбърг вече не пита дали сме сами във вселената, а как ще реагира човечеството когато най-накрая получим потвърждение на страшния въпрос. Какви ще са мотивите на тези, целящи стабилност и спокойствие? А на тези, които ценят достъпа до истината? Ами на световните нравствени институции като църквата? Обръщайки камерата обратно към човечеството доближаваме територията на някои от най-красивите и поетични сюжети по тази тематика като „Контакт“ (1997) на Робърт Земекис или дори „Първи контакт“ (2016) на Дени Вилньов. В тази територия на размишление се снемат претенциите на епоса и екшъна и се набляга на крехкото човешкото изживяване на променящи живота разкрития – а ето тук Спилбърг се чувства у дома си.

Успееш ли да достигнеш до този режим на възприятие, гледането се превръща в едно много комфортно изживяване, което напомня за „Близки срещи от третия вид“ и гореспоменатите Земекис и Вилньов. Става интуитивно да виждаш извънземните като загрижени и жестовете им като мили, разкривайки по малко от тайните на вселената на определени индивиди, така че да не предизвикат шок. Мистерията никога не е напълно разкрита и в това е нейният чар – по-въздействаща е яростта, че управляващите са прикривали издевателствата си толкова време и продължават да го правят. Върху нея се опира моралната дилема на интензивното двучасово преследване във филма.

Нова визия, нови персонажи, нови усещания

Редно е да споменем, че Емили Блънт е създадена да участва в засукани научно-фантастични истории. Със заглавия като „Агенти на съдбата“ (2011), „Looper: Убиец във времето“ (2012) и „На ръба на утрешния ден“ (2014) зад гърба си, тя вече е ветеран в жанра и това си личи от начина, по който елегантно и изкусно се потапя в персонажа си. Така лековато и без особени усилия премина през различните етапи на персонажа си, че имах чувството, че гледам личните ѝ преживявания, а не актьорско превъплъщение. Има една родна поговорка която гласи, че много хубаво не е на хубаво. Имаше един-два момента, в които не повярвах на госпожа Блънт. Сигурен съм, че ще ги откриете и разпознаете, но, слава Богу, са толкова бързи, че на фона на общото темпо на играта и филма минават почти незабелязано.

Но безупречният и истински забележим в незабележимостта си персонаж на филма е Даниел Келнер, изигран от Джош О’Конър. Повярвах му, че иска да разкрие истината, че е уплашен, че не знае какво да прави с цялата тази информация, която го залива дори и сега. Удоволствие беше да го гледам как води филма през цялото време, но в сюблимния момент елегантно отстъпи сцената на персонажа на Емили Блънт, за да може тя да изсвири финалните акорди на тази кино-симфония. Единственото ми притеснение е да не остане прекалено дълго в този толкова комфортен архетип на „малкия човек“, замесен в големи и сериозни житейски събития. След последния филм от франчайза „Вади ножовете“ и тук виждаме, че този персонаж му се отдава, но би било загуба на талант, ако остане само с тях.

Имам чувството, че големите губещи във филма са поддържащите персонажи. Колин Фърт играе както винаги – на адски високо ниво и е безкомпромисен, но персонажът му сякаш не е достатъчно плътен, няма нужната тежест в лентата. Липсват подбудите му за взетите и невзетите решения. Не знам дали това е решение на Спилбърг, за да е максимално стегнат в основната линия, но как можеш да държиш вниманието в основния сюжет, ако поддръжката не е стабилна? Или просто това съм аз, който е толкова впечатлен от филма, че иска да попие още и още от света и героите му.

Най-важният поддържащ персонаж, който най-много страда от неразвитието на второстепенните герои, е този на Ийв Хюсън и нейната Джейн Бланкеншип. Тя е адски важна, защото трябва да отговори на един много важен философски въпрос за това как ще се справи вярата, когато науката се окаже права и емпирично докаже, че не сме сами във Вселената. Структурата на нейната роля имаше своето начало и своя край, получи отговор на личната си екзистенциална криза, но лично за мен остана усещането, че не тя сама достигна до отговора, до личния си душевен покой, а беше заведена до него от сестра Маура, изиграна от Елизабет Mарвъл. И нарочно вкарвам персонажа на монахинята, защото тя е доста по-важна, разкривайки зрелостта на християнството, което отваря обятията си за всички същества от или извън тази планета, за да загатне, че Господ е отвъд дребнотемието на планети и звезди.

Завръщане към емоцията на миналото

Докато седях в салона, се заслушах в музиката и чух толкова много „Индиана Джоунс“ и „Междузвездни войни“, че бях готов да си заложа главата, че е композирана от Джон Уилямс. И, ей Богу, какво приятнo усещане за връщане в миналото, в 90-те, когато бях малък и се впечатлявах, когато не сумтях от досада по вече дъвкани и предъвкани сюжети и кинотропи. И някъде там се сетих, че цялостното усещане е все едно гледам за първи път „Близки срещи от третия вид“. Носталгията ме заля и се отпуснах на седалката, за да се наслаждавам на това, че от адски много време не бях изпитвал усещането от магията на детството, за преживян спомен, за завръщане в миналото.

Не знам дали не съм попаднал една идея по-дълбоко в собствената си заешка дупка, но бих казал, че докато се оставях на това усещане да ме носи, даже филмът се върна към онази леко зърнеста картина, която беше така характерна за времето преди буквено-цифрените резолюции и космическата кристалност, която не скрива нито един дефект и сякаш отне магията на качественото кино. Не знам дали горното със загубата на качество в картината въобще се е случило, или просто аз съм изпуснал спирачката на личната ми машина на времето, но ако е второто, то благодарности към Януш Камински, че майсторски е заснел всяка сцена от този филм и е реализирал визията на Спилбърг. Вероятно без неговия професионализъм нищо от горното нямаше да е написано с такава емоция и желание, защото дори най-добрият режисьор и сценарист може да бъде провален от оператора, който не може да реализира визията му.

Истината е разкрита!

Спилбърг е създал един много добър филм. Аз съм в отбора на хората, които го харесват и смятат, че е точно толкова добър, колкото предишните му с подобна тематика. С годините и с житейския опит бих искал да гледам повече размишления по философската страна на този въпрос – сами ли сме във Вселената, какво отражение би имало върху всички нас такова едно ключово събитие в човешката история. Филмът много синтезирано дава някои отговори, но това малко лишава зрителя от удоволствието да разбере дали сам за себе си ще стигне до същите изводи, или ще бъде на друго мнение. И ако трябва да профанизираме края на ревюто с въпроса дали да гледате „Денят на истината“, или не – за нас отговорът е категорично ДА!

*

По ревюто работиха Денислав Кандев и Любен Краев.

Снимки: Форум Филм България